Унищожаването на български селища продължава с настъпването на турската войска в Дедеагач (Александруполис) на 19 септември 1913 година. Още с влизането в града башибозукът предупреждава българското население да напусне града и да се отправи към България.
Четири дни по-късно той започва да бие и убива народа в посока към Марица и Фере (Трапезница). Очевидецът Мавер Калоянов казва за събитието следното:
Когато на 23 септември турците подбраха народа с бой се вдигна такъв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак!
Камък да беше човек, не можеше да не проплаче…
Мълвата за това кръвопролитие достига бързо до войводите Димитър Маджаров и Руси Славов в планината. При тях са въоръжените мъже от селата, които не са предали пушките си и са готови да се бият с многобройната турска армия. Четниците на двамата войводи и въоръжените мъже от селата пресичат образувалата се бежанска колона още същия ден близо до гр. Фере. На един километър преди селището те нападат башибозука.
Докато трае боят, местното население се насочва към планината, оставяйки всичко, което не е може да се носи на ръце. В сражението загиват много мъже и от двете страни.
Но тъй като българските четници предварително избират позициите, падналите турци са по-многобройни. В престрелката е убит и командирът им, след което те се разбягват панически.
Истинска трагедия обаче сполетява бежанския поток.
Войводите дават указание той да се отправи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли. Една част обаче в голямата паника се отклонява към Марица.
Избитите са стотици.
Жените, заедно със своите невръстни деца, се хвърлят в мътните води на реката, която потича в алено червен цвят .
Войводата Димитър Маджаров пред останките двама свои бойни другари.