Всички политически движения в света всъщност са родени от интелигенцията — от френската революция до раждането на БСДП на Бузлуджа.
Но в исторически план интелигенцията не е направила пряко нито една революция.
Всяка значима социално-политическа революция в модерни времена е подготвена от интелигенцията, но не е осъществена от нея.
Защото когато опираме до решителност и жертви, интелигенцията обикновено се скрива.
Руската интелигенция гледаше през прозореца как се извършва Октомврийската революция, въпреки че още два века преди това мечтаеше за антицарска революция.
Песента на Гаврош:
«Грешката е на Русо, грешката е на Волтер» фактически свидетелства за едно предварително, но безспорно предначертание на революционни промени.
В крайна сметка елитите замислят, но масите осъществяват всяко движение.
Тези фактори не могат един без друг.
Така става и по-късно, когато повечето тоталиарни движения през XIX в. и XX в. имат симпатизанти и от интелигенцията.
Не можем да кажем, че интелигенцията беше опора на антитоталитарния режим.
Мнозина се подмамиха по идеята деца на дърводелци и обущари да оглавят едно ново държавно управление и това бе големият магнит на съветското управление.
На Хитлер пък се поклониха такива като Кнут Хамсун и Езра Паунд, велик поет и писател, който заслужаваше Нобеловата награда, но при тази симпатия към Фюрера умря в лудница.
У нас хора като Богдан Филов изпитваха не морално, но политическо преклонение пред Хитлер докрай. Филов е убит не защото е археолог и проф. Станишев е убит не защото е световен хирург.
А близки до царя бяха примерно Елин Пелин и Александър Балабанов. Но те не бяха убити. Колкото и да изглежда мрачно това време, когато покрай сухото е горяло и суровото, разбира се, е имало реална политическа мотивация за едно или друго жестоко действие.
Прието е да се казва, че интелигенцията води народа. Не бих казал, че е точно така.
Интелигенцията подготвя народа, но обикновено е много предпазлива при решителни стълкновения.
Тук можем да говорим и за френската интелигенция, от която по време на Съпротивата една значителна част си живееше кротко, купувала си е чер хайвер на черния пазар, докато стотици незнайни френски герои загиваха в борбата срещу германците.
Така че интелигенцията е особена част от обществената палитра, но не винаги тя е опозиционната сила срещу властта.
Дори интелигенцията повече сътрудничи на властта, отколкото се съпротивлява срещу нея.
Съвсем деликатно можем да кажем колко знаменити артисти, художници, скулптори, философи бяха дори членове на ЦК на БКП, как една значителна част от интелигенцията беше се наредила на опашка да получава апартаменти в кооперацията на писателите и така, както днес цитират Евангелията, цитираха Тодор Живков, Маркс, Енгелс и Ленин.
Във Великото Народно събрание голяма част от депутатите бяха поети, писатели, учени. Сега тях ги няма в Народното събрание.
Те изпълниха един морален дълг, който им прави чест. Все пак те бяха реализирани по време на «мрачното комунистическо робство».
Станаха знаменити писатели при този строй, който по-късно с поразителна лекота отричаха.
Като постояха известно време, започнаха да гравитират към «Отворено общество», към европейските ценности, към атлантизма и малцина от тях казаха:
«Ние сме били членове на една партия и тази партия за един живот ни стига».
Днес виждаме как у нас стават лоши неща, но по-голямата част от интелигенцията не реагира.
Самото понятие интелектуалци вече е разтегливо, разводнено, лишено от смисъл. Интелектуалец е Айнщайн. Нилс Бор, който е не по-малко голям учен от него, не е интелектуалец. Интелектуалецът има отношение към политическата и социална динамика на своята страна, но само след като вече е завоювал име на такъв, а не междувременно и не защото е опозиционер или депутат.
Има разлика между интелигенция и интелектуалец.
В самата Франция има 10-12 интелектуалци, един от които е Цветан Тодоров. Според мен той е единственият световноизвестен учен не само в хуманитаристиката, а и изобщо.
Трябва да се каже, че интелигенцията е правила не по-малко грешки, имала е не по-малко заблуждения и увлечения от другите слоеве на обществения живот в света, Европа, на Балканите и у нас.
Да не казваме от руската интелигенция кой пръв написа стихотворение за Сталин, кой у нас възхвали БКП, пък после такива хора имат име на дисиденти.
Изглежда тласъкът на нямо, сляпо обожание към силните на деня и навремето, и сега върши работа.
Проф. Андрей Пантев