Из произведения на Христо Ботев:
Филантропия! Благотворителность! Колко души шарлатани покриватъ своитѣ мръсни дѣла чрезъ тия благозвучни думи, които не принасятъ почти никаква сѫществена полза на мѣстото, дето се тѣ практикуватъ, ако полето на тѣхната деятелность и да е твърде обширно. Благотворителностьта не може да изкорени злото, тя не обяснява причинитѣ на безбройнитѣ страдания на човѣчеството, не унищожава тия причини, а лѣкува само следствията.
Тя само затуля устата на гладния, приспива страдащия и ириучва недоволния на робство и на търпение. Вземете, напримѣръ, Англия, дето благотворителностьта е достигнала до такива широки размѣри, въ каквито тя нe сѫществува нито въ една държава. Нема тамъ сѫ могли филантропитѣ да изцѣрятъ язвата на тѣлото на английския народъ, която отъ день-на-день се уголѣмява се повече и повече и която рано или късно ще преобърне всичкия общественъ строй въ тая страна?
Думата ми е за английския пролетариатъ, който при всичката благотворителность на аристократитѣ, расте не съ години, а съ часове и съ минути. Освенъ това, думата благотворителность е унизителна за човѣшкото достоинство, защото тя предполага, че сѫществуватъ на свѣта такива създания, които сѫ направени по образу и подобию божаго, но които сѫ осѫдени да мратъ отъ гладъ и отъ мизерия. Нийде благотворителностьта не е принасяла полза, нито въ старото, нито въ новото общество.
„В память на комунистическите ни подвизи брату Вел. Попову“
Хр. Ботйов, 1 мая 1875 г., Букурещ
Хр. Ботйов, 1 мая 1875 г., Букурещ
Припомнете си ония тъмни картини изъ римската история, когато цѣли хиляди нещастнн хора сѫ крещѣли „хлѣбъ и циркь” и когато тиранитѣ отъ страхъ и изъ милосърдие сѫ удовлетворявали желанието на своитѣ робове. Има ли по-гнусно и по-отвратително зрелище отъ това? Но разумнитѣ и образованитѣ хора отдавна вече сѫ разбрали лошитѣ последствия на благотворителностьта и всичкото свое внимание сѫ обърнали на корена на злото, т. е. — на онзи анормаленъ общественъ редъ, който създава безмѣрно богати и безмѣрно сиромаси люде. Трѣбва по-напредъ да се изкорени злото и тогава не ще вече да има нужда да се занимаваме съ лѣкуването на неговитѣ последствия, което не само че е безполезно, но е даже и вредително, защото дава възможность да се развие въ друго направление болестьта. Извинете ме, че азъ се така разфилософствувахъ за нѣща, които отдавна вече сѫ раздъвкани и обяснени отъ новото човѣчество, но азъ направихъ тоза, за да ми послужатъ горнитѣ редове като критериумъ за иззестията, които азъ ида да ви съобща.
Азъ съмъ ви писалъ и другъ пѫть за глада, който опустоши преди малко Мала Азия и който заплаши даже нашето съ богата природа отечество и, струва ми се, споменахъ, че нѣкои си благотворители се притекоха съ своитѣ привременни помощи на анадолцитѣ. Днесъ имамъ предъ очитѣ си отчета на цариградския благотворителенъ комитетъ, основанъ близо до английското консулство, който, заедно съ други подобни комитети, е подалъ помощь на 200,000 гладни души. Ако смѣтнемъ, че на тия хора се е дало, както казва отчетътъ, отъ 10 до 15 гроша, то ще да дойдемъ до една твърде значителна сума; но за единъ човѣкъ или за едно семейство, което нѣма нищо, което мре отъ гладъ и което трѣбва да проживѣе отъ жетва до жетва, какво значатъ тия нещастни 10—15 гроша?
Не сѫ ли тѣ единъ залъкъ, който не дава нито здраве, нито животъ на умиращия, а само продължава неговитѣ страдания? Той сè ще да мре: а не е ли по-справедливо и по-човѣшки да се прекратятъ страданията му единъ часъ по-напредъ? Ето що говори отчетътъ по-нататъкъ: нашитѣ статистически сведения показватъ горчивата истина, че гладътъ въ Мала Азия не ще може да се унищожи даже и подиръ жетвата на 1875 г. Въ най-плодороднитѣ страни на Мала Азия една трета часть отъ народонаселението не е сѣло нищо; а тритѣ четвъртини, които сѫ сѣли, сѫ обвезани съ такива условия, щото, като приключатъ смѣткитѣ си съ своитѣ заимодавци, неще да имъ остане, като-речи, нищо за прехрана. Какъ ще преживѣятъ тѣ до жетвата на идущата година. Да имъ се помогне е невъзможно, защото нещастнитѣ ще бѫдатъ твърде много. . .
После тия отчаяни, но справедливи възгласи, благотворителитѣ предлагатъ на правителството да захване нѣкоя обществена сграда, за да даде работа и прехрана на народонаселението. Добри и човѣколюбиви планове, но кажете ми, ще могатъ ли тѣ да се осѫществятъ при диешното критическа положение на турскитѣ финанси? Отде ще вземе правителството пари, за да захване обществени сгради и да даде прехрана на гладнитѣ? Не отъ раята ли пакъ? Но това не е лѣкъ, не е благотворителность.
Ако да би попитали гладнитѣ мене, то моя рецептъ е въстание противъ днешния общественъ строй. Съсипете тая иерархия въ човѣчеството и вие ще видите, че ще да се унищожатъ причинитѣ на нашитѣ страдания. Но, стига за това. Да ви кажа сега нѣщо и за агитѣ. Отъ 1 януарий на идущата година пощитѣ и телеграфитѣ въ Турция ще влѣзатъ вече подъ пънко управление въ рѫцетѣ на турцитѣ. Отъ тая дата иностраннитѣ пощенски тимбри нѣма да иматъ никакво значение въ Турция. Ще да видимъ, какъ ще се приеме това високо решение отъ европейцитѣ, които сѫ се убедили вече въ турската неспособность.
Разпрята, която бѣше произлѣзла между семитическия крадецъ баронъ Хиршъ и н. в. султана на разбойницитѣ, е зела вече полюбовно решение; крадцитѣ сѫ се условили относително раздѣлата на плячката, която ще да смъкнатъ чрезъ направата на желѣзнитѣ пѫтища. Съ една дума, между царьтъ израилски и банкрутина Азиса сѫществува вече пълно съгласие и любовь.
Известието, че Занзибарскиятъ султанъ е тръгналъ за Англия и че е приетъ твърде търѫествено въ Лисабонъ, е ударило като съ дърво турската журналистика. Тя крещи за панислямизма, а неговитѣ синове се разхождатъ по гяурскитѣ земи, безъ да се яватъ предъ наследника на пророка!
В. „Знаме“, 18 брой
Символ-верую на българската комуна!
Вярвам в единната обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро.
И в единний комунистически ред на обществото, спасител на сички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свобода и равенство.
И в светия животворящ дух на разума, укрепляющ сърцата и душите на сички хора за сполуката и тържеството на комунизма чрез революция.
И в единното и неделимо отечество на сички хора и обща собственост върху сички имоти.
Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото.
Чакам събужданието на народите и бъдащий комунистически строй на целия свят.
Галац, 20 април 1871 г.
Хр. Ботйов
Смешен плач
Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани – за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб, – плачете! – лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!
Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! Плюйте на техните трупове и на труповете на онези жертви на цивилизацията, кои сте прегръщали и прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си и днес наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат за оръжие и избавят от вертепа на разврата! Хвъргайте кал и камъни връх гроба на Домбровски, защото не стана слуга на някоя коронясана глава, а поборник на велика идея, на висока цел и с гърди твърди се опря на предателите на Франция и виновниците на толкова злочестини в човещината.
Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното.Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства. Като че Наполеон, в името на цивилизацията и Вилхелм, в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ий век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове. Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разума му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват средствата, които са низки, защото са малки, а малки само затуй, защото им са ги отнели господарите. Тогава човекът наричат разбойник, развратник, низък и варварин!
Такива бяха и комунистите.
Християнството има своите мъченици, доде нарече роба „син божий, син человеческий“; има ги и революцията, за да „направи скитника гражданин“; има ги и ще ги има и социализмът, който „иска да направи човека повече от син божий и гражданин – не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града“.
Християнството, революцията и социализмът – монархията, конституцията и републиката – те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството.
Училището и само училището, казва баба Македония, ще избави Европа от социален преврат – училището и само училището, повтаряме ний, ще я приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона – и училището житейско.
Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба. „И свободата ще има свойте езуити“, казва Гейне.
Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската – за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит – звяр или риба? … И ще бъде ден – ден първий.
Памфлетът „Смешен плач“ е публикуван в бр. 2 на вестник „Дума на българските емигранти“.
Из „Стефан Стамболов от перото до ятагана“
„…В писмо на д-р Русел Судзиловски, който е от кръга на първите румънски социалисти, през 1871 г. се казва: „Поглъщахме Маркс страница след страница като екзотичен плод, поднесен от други страни. Казвам ние, тъй като, доколкото си спомням, между нас тримата – д-р Зубку – Кодряну, Ботев и мене – не съществуваха теоретични противоречия“ В друго писмо на Косподин Добруджану – Геря се казва: „Понякога Христо Ботев идваше при нас с други български приятели…зная само, че тогава се запознах със Стамболов, който беше приятел на Ботев“. В социалистическата група Букурещ Ботев и Стамболов четат „Манифест на комунистическата партия“ и „Капитала“. И до днес е запазен екземпляра, който те са ползвали, с подпис на Стамболов….
…В своите статии във в. „Знаме“ Ботев пише за „пролетариата, който винаги е бил и ще бъде двигател на всички революции“, и че „бедните и работниците от всички страни са братя и страдат от царе и капиталисти“.
Писмо до Иван Драсов, 12 април 1875 г.
…Новость. Рускитѣ социалисти въ Лондонъ и Цюрихъ ме викатъ да отида при тѣхъ, или да имъ стана комисионеръ. Тѣ искатъ да влѣзатъ въ сношение съ нашитѣ революционери. Предлагатъ ми да се мѣнимъ съ пропагандисти, съ паспорти и др. „Мы готови помочь вамъ и нравствено и физически, т. е. и словомъ и мышамъ” — ми пише единъ мой ветъ съученикъ Судзиловски. Азъ му отговорихъ, че се вземамъ да имъ бѫда комисионеръ на книгитѣ…Въ преводитѣ си бѫди проповѣдникъ на революцията и защитникъ на сиромаситѣ. Нашата революция трѣбва да се сѣе въ народа, а не между чорбаджиитѣ..“
ЦИТАТИ ОТ „ХРИСТО БОТЙОВ – ОПИТ ЗА БИОГРАФИЯ” НА ЗАХАРИ СТОЯНОВ
(Издателство на БЗНС, София, 1976)
„Под тая глава ние ще да опишем Ботйова поета, публициста, вестникаря, революционера, комуниста и най-после – войводата.” (стр. 68)
„В това време, когато той издаваше своята Д у м а във Франция, собствено в Париж, се бяха извършили велики събития. Френските работници в Париж, възползувани от падането на своя авантюрист император, Наполеон III наречен, дигнаха глава против своите угнетители аристократи, буржоази, чиновници, попове, калугери и пр. Основаха временно правителство, изгориха палата на класическите тирани, събориха паметника на Наполеона I, изклаха лицемерните попове и калугери, с една реч, за свой пай нанесоха пръв удар на старата цезаровска школа. Хората от Версай – Фавр, Мак Махон, Тиер и пр. – събраха сили, жандарми, войска и свои верни последователи, удариха на комунарския Париж и след една отчаяна битка станаха му господари. Сеч, огън и кръв, каквито не е виждал ни Батак от башибозуците, ни Дамаска от арапите, се захвана между един и същ народ, между работници и чорбаджии. Дребни деца, наречени п е т р и о л ч и ц и, се колеха по улиците, ранените се убиваха по болниците с митральози, републиката мина през труповете на около 25 000 сиромаси и поби знамето на своето тържество, след като проводи на заточение още няколко хиляди. Това страшно клане в цивилизования Париж, тая борба между сиромаси и богати едвам-що беше се извършила преди няколко месеца, когато Ботйов почна своята Д у м а.
Разбира се, че симпатиите на света бяха за версайлското правителство, което въведе в Париж п о р я д ъ к а. Думите к о м у н а и к о м у н а р и бяха равносилни с някаква си кучешка породица, хора вагабонти, разбойници, плячкаджии и грабители като нашите башибозуци и черкези. „Изгорили най-хубавите палати и паметници, опустошили прекрасния град” и пр. още охания и ахания се чуваха от всекиго любителя на хубавото. И жителите на града Браила били на такова мнение, т. е. и те не можели да намерят думи, с които да окачествят и изпсуват комунарите. Ботйов правел изключение заедно с тайствения Флореска. Те ходели (стр. 131) от кафене на кафене и други публични заведения, гдето се събирали българи и гдето им минавала думата, за да проповядват и разясняват, че комунарите са спасители на человечеството, мъченици за сиромасите, робите и пр., но глупците не можели още да разбират тая тайна. (…)
Иван Вазов ми разказваше, че по това време нашият герой е бил такъв лют комунист и защитник на парижките събития, щото в няколко срещи с него, той, Вазов, захванал да вярва, че комуната ще да спаси света. Когато и хора като Вазова с хрисими характери и с благи души са можали да се увлекат, то всеки може да съди за красноречивото и убедително слово на Ботйова.
Най-после, ето и самата негова защита на комунарите, напечатана във 2-ри брой на Д у м а, под заглавие С м е ш е н п л а ч:
„Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани – за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб – плачете! – Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!
Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: с в о б о д а (стр. 132) и л и с м ъ р т, х л я б и л и к у р ш у м! Плюйте на техните трупове и на труповете на онези жертви на цивилизацията, кои сте прегръщали и прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си, и днес наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат за оръжие и избавят от вертепа на разврата! (…)
Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното. Смешен плач! (…) (стр.133)
Християнството има своите мъченици, доде нарече роба „син божи, син человечески”; има ги и революцията, за да „направи скитника гражданин”; има ги и ще ги има и социализмът, който „иска да направи човека повече от божи син и гражданин – не идеал, а същ човек и от него да зависи градът, а не той от фрада”. Християнството, революцията и социализмът – монархията, конституцията и републиката, – те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството. (…)
Комунистите са мъченици; защото не са важни средствата в порбата им за свобода, а идеята на тази борба. (…)
Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи и европейската – за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: „Кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли или хермафродит – звяр или риба?”… И ще бъде ден – ден първий!…”
И тука ние няма да приложим нищо на онова, което казал сам Ботйов за комунарите. В своите горещи симпатии за тях той е доказал, че е човек, че желае за свободата и правата на целия свят, на всичките народности, без да му пречи за това неговата българщина и славянщина. (стр.134) (…)
Подир много мисления как да поддържа духа на ония, за които мислел, че те ще да спасят България, решил да се възползува от чуждото злато. Тъкмо по това време той разнасял по хъшовете в Браила едно писмо от Левски, в което му пишел така: „Българският народ отдавна престана да е рая на султана. Той слуша мене, готов е всеки час да дигне революция, но где е оръжието му? Пари и пак пари. Който намери пари и въоръжи българския народ, той ще да бъде най-големият патриот. Ето защо ти недей спа, но намери злато във влашката и руската земя по който начин можеш…”
Ботйов пламнал от това писмо, писано от патриарха на революционерите. Той разсъждавал така: да обера един богаташ, ще да положа известен риск, когато той, за да спечели своите пари, без всякакъв риск ползувал се е само от подлости, грабил е хората не за някаква си идея, за общо благо, но да даде на дъщерите си по-голяма зестра. Той е разплакал много вдовици и сирачета. Напротив, аз съм съвсем противното. Ако има 5000 жълтици, ще му взема само половината, ще го увредя, щото наместо да си направи къща на три ката, ще се задоволи само с два, от което българският народ няма да изгуби нищо. С тия пари аз ще да направя чудеса. Ще купя пушки, които ще изгърмят за българската свобода, за щастието, за роба. Ще да дам тия пушки на хора, които ще да отидат да умрат за доброто на другиго… Като тръгвал Ботйов от тая точка, естествено е, че неговото дело се явявало не само простително, но и едно от най-благородните. Той се решил да обира… (стр.140) (…)
В кръчмата на някого си Софийски в Галац случайно Ботйов се запознава с някого си румънски младеж, доволно чисто облечен, който се препоръчал, че е бивш прокурор, но пострадал и отчислен за своите убеждения, че бил демократ, против чокоите и богаташите. Като видял вече, че за него няма живот в тая Румъния, земя на подлостта и на благородния грабеж, стягал се да заминува за Америка, гдето имало настояще братство и идеално право. Ботйов, който и под земята търсел протестующи елементи, зяпал в устата на непознатия страдалец за идеи и убеждения.
– Но имам на ума си един план, който мисля да изпълня, па тогава да тръгна – казал тайнствено непознатия и се огледал наоколо си. – Тоя план е да туря на ръка златото на някой разбойник аристократ, което според мене е нещо простително – пришепнал непознатият на ухото на нашия Христа.
Това било доволно. От тая вечер Ботйов и непознатият бивш прокурор се побратимили за взаимни действия. А знаете ли кой е бил негова милост бившият прокурор? Нико Георгеско, познат вече на българските читатели по-късно по своите действия в Стара и Нова Загора. И започнали вече борба срещу буржоазната (стр.142) собственост, която се наричи на комунистически език к р а ж б а. (стр.143) (…)
Макар правителството и да не знаело с какво се занимава Ботйов, но българите в Браила и Галац били в течение на работата. Ботйов станал за тях страшилище. Всеки, който се срещал и говорел с него, озъртал се на четири страни – да го не види някой. Името му се произнасяло с предпазливост. В душата си обаче всички питаели към него уважение и респект. Где сядал и падал, все пак за комунизъм говорил, казвал, че скоро ще да настане ден, когато всичките хора ще да бъдат равни помежду си, няма да има ни богати, ни сиромаси, всички ще бъдат помежду си равни и братя; а престъпления, съдилища, затворени и пр. щели да изчезнат от всяка държава.
– Дайте ръка с ръка да опашем целия глобус – говорел той. (стр.152)