Както изтъква Франсис Фукуяма в неотдавнашна статия във Форин Афеърс, американската демокрация функционира, тъй като отговаря на народния гняв, смущава династията Клинтън, унижава републиканските барони, поставя в центъра на изборите въпроса за неравенствата, протекционизма и деиндустриализацията.
И навярно известява края на едно двойно политическо лицемерие.
С годините Демократическата партия се превърна в инструмент на образованите средни и висши класи.
Като афишираше символите на своето „разнообразие“, тя все пак събра огромно мнозинство от гласовете на чернокожите и испаноговорещите. Като се опираше на синдикатите, запази и работническа електорална база.
Възгледите й за прогреса обаче вече не почиват на равенството.
Ту индивидуалистична и патерналистична (препоръката да се полагат повече усилия), ту меритократична (препоръката да се учи повече), тя не предлага никаква перспектива на „периферната“ Америка, която, далеч от бреговете, остава встрани от просперитета на големите световни градове, от притока на средства от Уолстрийт и Силициевата долина. Тази Америка, която наблюдава как изчезват работните места в промишлеността, послужили за опора на една слабообразована, но относително уверена в своето бъдеще средна класа.
Републиканската партия преди Тръмп също нямаше какво да предложи както на тази Америка, така и на бедните от бялата раса.
Основната й цел всъщност беше да намали данъците на бизнес средите, да им позволи да изнасят и да инвестират в чужбина. Kогато обаче говореха за родина, религия и морал на белите работници и пролетарии и преекспонираха темата за преследваната дълбока Америка от страна на подпомаганите малцинства и надменните интелектуалци, консерваторите дълго време успяваха да си гарантират, че жертвите на икономическата и търговската им политика ще продължават да им служат за електорално пушечно месо.
Популярността на Тръмп сред тях произтича от други подбуди.
Най-напред, предприемачът от Ню Йорк не им говори за Библията и за притежанието на оръжие, а за промишлени производства, които трябва да бъдат защитени, и за търговски споразумения, които трябва да се отхвърлят.
А не може да се каже, че г-жа Клинтън е спечелила одобрението на тези гневни избиратели, след като постави повечето от тях в „куп от окаяни хора“, включващ „расисти, сексисти, хомофоби, ксенофоби, ислямофоби“.
Този мащабен психологически портрет беше направен по време на среща за събиране на средства в Ню Йорк пред „куп от хора“, особено и непременно възхитителни, след като са си платили скъпо и прескъпо, за да я чуят.
Възможно ли е избори, белязани от подобни идеологически сътресения и дори от желание да се преобърне колата, да приключат с победа на кандидатката на статуквото?
Да, след като съперникът й е аутсайдер, по-ненавиждан и от нея.
В крайна сметка основната „измама“ е именно в това. Тя характеризира и други страни освен САЩ. Във
Франция може да се наблюдава подобна ситуация идната година – народен гняв срещу глобализацията, социалната сегрегация и съучастничеството на „елитите“, неизменно покрити от политическата игра, която както в единия, така и в другия случай винаги прави така, че филията да падне от намазаната страна.
Докато от Клинтън, заобиколена от експерти, социолози и рекламодатели, не може да дойде нищо кой знае колко неочаквано, тъй като тя пресмята всичко до милиметър, Тръмп реши да внесе промяна. Той го стори, като захвърли стратегията на партията си отпреди четири години.
Преизбирането на настоящия президент през 2012 г. изненада републиканските ръководители. Ето защо те заключиха, че за една бъдеща победа би било нужно да ограничат електоралното предимство на демократите сред чернокожите (Клинтън ще ги мобилизира в по-малка степен от Обама) и най-вече сред испаноговорещите, чиято демографска тежест не спира да расте.
И тъй като последните са силно засегнати от ограничителната имиграционна политика на републиканците, би било уместно да се подходи по-разкрепостено по темата и да се легализират част от нелегалните имигранти. И понеже електоралната лоялност не е записана в гените, нищо не пречи, разбира се, един испаноговорящ да гласува за десните, ако е против абортите или ако не обича да плаща данъци. Полските, италианските, литовските имигранти бяха демократи, преди да подкрепят Роналд Рейгън. През 2000 г. 70% от мюсюлманите се произнесоха в подкрепа на Джордж У. Буш. Осем години по-късно 90% от тях избраха Обама…
Вместо да се опитва да припечели шепа гласове от латиноамериканския и чернокожия електорат, враждебно настроен към републиканците, Тръмп заложи точно на обратното – да увеличи предимството си сред неиспаноговорещите бели избиратели. Макар броят им да намалява като дял от населението, те продължават да са 74% от електората през 2012 г. За да ги мобилизира, особено в случая на слабообразованите работници и служители, Тръмп разпали страха, че евентуален приток на имигранти може да породи несигурност и размиване на идентичността, и подчерта обещанието за индустриално възраждане („Да направим Америка отново велика“).
Подобен род речи намира отзвук сред социални групи, от които елитът на демократите вече не се интересува, тъй като не ги асоциира нито с модерния дигитален свят, нито с демографското разнообразие, навярно защото смята, че са „окаяни“ и че терзанията им принадлежат на един отминал свят, който е в упадък.
Макар големите градове да осигуряват все по-голяма част от процъфтяването на страната и от творческата й продукция, изборите се решават по-скоро в „периферните“ щати. Ето защо в продължение на месеци Калифорния и Ню Йорк трябва да стоят на заден план, тъй като вотът им вече е решен (в полза на демократите), а процентът, с който се постига победата, няма никакво значение. Различно е положението в Охайо, Пенсилвания, Мичиган, Уисконсин.
Изходът от изборите в тях е по-несигурен и затова те са ухажвани, там се провеждат срещи и им се обръща по-специално внимание.
И какво откриваме?
Става ясно, че тези щати, с по-голям процент бяло население, по-голяма средна възраст и често с по-ниско образование от средното, са загубили стотици хиляди работни места поради делокализациите и китайската или мексиканската конкуренция, че там се трупат индустриални развалини, че те са се възползвали в по-малка степен от икономическото съвземане в сравнение с останалата част от страната.
Ето защо разтревожените протекционистки изказвания на Тръмп там се посрещнаха добре.
А пък Клинтън изпита затруднения да пробута „добрата равносметка“ на президента Обама.
Защото няма добра равносметка за Обама.