Член 11 от Лисабонския договор, който влезе в сила през 2009 г., препоръчва на европейските институции да поддържат „открит, прозрачен и редовен диалог с представителните асоциации и гражданското общество“.
Член 11 от Лисабонския договор, който влезе в сила през 2009 г., препоръчва на европейските институции да поддържат „открит, прозрачен и редовен диалог с представителните асоциации и гражданското общество“.
Повикано на помощ, за да се запълни „демократичният недостиг“, гражданското общество е предмет на твърде широка дефиниция, която може да бъде тълкувана по всякакъв начин. Може да става въпрос за действащи фактори на пазара на труда, за НПО, за организации, наречени „базови“, религиозни общности и т.н.
Така че там могат да се срещнат много прогресивни синдикати и асоциации, но също така лобита, сдружения на собственици, кабинети на експерти, та дори секти и прочие. „Гражданското общество“ не почива на никакъв критерий за представителност или легитимност. То е многообразно и в него царува неравенството, тъй като различните формации разполагат с напълно несъизмерими средства според интересите, които защитават.
„От средата на 90-те години „гражданското общество“ стана пълноправен участник във функционирането на Европейския съюз. Нещо повече, то позволява да се даде легитимност на институциите, които разискват с него публичната политика, която го засяга, и на агентите й“, пояснява социоложката Елена Мишел.
И добавя:
„В действителност, нито съдържанието на „гражданското общество“, нито формите за участието му са стабилни. Това позволява то да бъде използвано по най-различни начини“.
Европейската комисия се възползва от този факт в зависимост от това какво тя избира за представително и навременно и така овладява в своя полза един процес. Не беше ли европейският конституционен договор отчасти продукт на консултациите с „гражданското общество“?
Но диалогът, който установи с него Брюксел, не предполага никакво споделяне на правото да се вземат решения. Така например, публичните консултации за Големия трансатлантически пазар (TTIP), проведени от март до юли 2014 г., не обезпокоиха особено Брюксел.
Тази практика, която изтъква положителни стойности като духа на мирен диалог, намери неочаквани съюзници и вдясно, и вляво: асоциации като „Европа на гражданите“, които действат заедно в името на общия интерес, федералистки движения, Постоянния форум на европейското гражданско общество, „граждански“ платформи или Европейският комитет на асоциациите.
„Тези активисти за една Европа, по-демократична и по-близо до гражданите, отбелязва Елен Мишел, води след себе си цяла серия от неправителствени организации, които действат в социалните и хуманитарните сектори, както и в областта на околната среда, и искат ролята им в този процес да бъде наистина призната“.
Синдикалното движение и асоциациите допринасят много за социалния прогрес, но понятието „гражданско общество“ трансформира ролята им във властта.
По подобие на експертите, чиито решения изместват решенията на държавните органи, „гражданското общество“, колкото и загадъчно да е то, се превръща в самопровъзгласил се говорител на гражданите.
Този начин на функциониране отдава голямо значение на френетичните защитници на всякакви каузи, които се поемат от социалните мрежи и невзискателните медии, а представителността, за която претендират, се измерва често чрез сондажи, а не чрез избори.
А къде е народът ?
Той се превръща в една група на влияние сред многото други.
Когато в Европейския съюз се страхуваш от гласуването, това означава, че не всички са равни в играта.
Понятието „управление“ съвсем не е чисто техническо. То е идеологическо понятие от англосаксонската административна наука, най-вече от американската, и се появи заедно с неолиберализма.
Стана популярен термин като „добро управление“, което означава по-малко държава, разширение на пазара и „добро администриране“.
Франкофоните го смесват често с „добро правителство“, илюстрирано от прочутата картина на Амброджо Лоренцети. Тази творба от 1339 г., изложена в кметството на град Сиена в Италия, символизира правосъдието и мъдростта, упражнявани под погледа на народа.
Няма нищо общо със счетоводните терзания, които са завладели до абсурд настоящата ръководна класа.
Колко страни от Третия свят, от Кения до Кот д’Ивоар, се сгромолясаха в хаоса малко след като получиха оценката за „добро управление“ от международните финансови институции.
Спомняме си също за Доминик Строс-Кан, тогава директор на МВФ, който през 2009 г. поздрави Тунис, ръководен от Зин ал Абидин бен Али, с думи, в които не прозираше революцията от януари 2011 г.:
„Приетата тук икономическа политика е една здравословна политика и представлява добър модел за много развиващи се страни.“
Пазарна икономика, управление и „гражданско общество“ представляват едно идеологическо постдемократично цяло.
Изместването на народния суверенитет от управлението обяснява лекотата, с която европейските ръководители, особено френските, заобикалят решението на урните – то произхождало само частично от избирателите.
Това обяснява крайната изненада, предизвикана от Обединеното кралство, което, макар и недоволно, че трябваше да се допита до народа, смята да уважи волята му…