Голямата френска школа на “Анали” (А. Бер, М. Блок, Л. Льофевр, Ф. Бродел и Ж. льо Гоф) през 20 в. наложи схващането за изучаване на историческите структури с “голяма продължителност” във времето, като по-задълбочено и обективно равнище на познанието на съдбините на човечеството, по-модерен и усъвършенстван подход. Според “аналистите” централни исторически категории — обект на изследването, трябва да бъдат човекът и обществото, природо-географската среда, социално-икономическият фактор, институциите и културата. Това не означава, че старите методи, подходи и форми на историческо изследване са окончателно погребани.
Началото на модерната българска историопис се поставя с Паисиевата “История славянобългарска” (1762 г.) и “История во кратце о болгарском народе славенском” (1792 г.) на Спиридон Габровски.
Истинското научно-критично проучване на нашето минало на равнището на европейската историография от 19 в. започва с творчеството на Спиридон Н. Палаузов (1818-1872) и Марин Дринов (1838-1906). От появата на техните трудове насам се наблюдава възходящо развитие на историческото дирене.
Безспорно е, че най-големият български историк на 20 в. е Васил Н. Златарски (1866-1935), който полага трайните основи на българската университетска медиевистична школа в нашата Алма матер — Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
— Напоследък у нас се наблюдава пълно отричане на законите и закономерностите в историческото развитие като реакция срещу марксизма. Оправдан ли е този негативизъм?
— Както вече изтъкнах, в съвременната европейска историопис господства материалистическото и структурологическо разбиране на процесите и събитията в обществото, изследването на онова, което има по-голяма продължителност и играе ролята на решаващ фактор — бит, всекидневен живот, манталитет, социални и етнически отношения, стопанско развитие и култура. Не секва интересът към отделни личности и събития. Редица от историческите закони и закономерности, установени от К. Маркс и Фр. Енгелс в техните трудове, се поддържат от адептите на “аналистите” както в чужбина, така и у нас. Идеалистичният и волунтаристичен подход на някои изследователи често пъти е плод на недоученост, примитивно мислене и просто непознаване или пренебрегване на историческите факти. Тяхното установяване става въз основа на цялостно проучване на изворите. От тях и чрез тях се установява истината.
— Често пъти в устата на политиците или в мемоарите е изразът “съдът на историята” ще прецени деянията. Съдници ли са историците?
— Изразът “Нека да ни съди съдът на историята” в своя изолиран и секуларизиран вид напомня за Средновековието, когато църквата натрапва схващането, че историята на човешкия род ще завърши със Страшния съд, а всеки човек в края на живота си е изправен пред съда Господен; този съд го изпраща в рая или ада според неговите земни деяния. Във въображаемия “съд на историята” историкът не може да влезе в ролята на съдия, защото той не произнася присъда, а събира свидетелства под формата на извори от най-различен характер, обяснява ги и дава своята преценка — концепция или предположение.
Редица важни събития и личности не са влезли в полето на научното дирене, защото са били пренебрегнати или отхвърлени от историците. Историографията и нейните представители играят твърде важна и отговорна роля за изясняването на миналото — процесите, събитията, личностите, закономерностите и случайностите в него, но не могат да издават присъди, които имат безусловна валидност.
Не трябва да се забравя, че всяко поколение има желание да осмисли миналото от своя гледна точка. Това особено отчетливо се наблюдава в преходни и кризисни периоди, какъвто е този, който сега преживяваме. Моят приятел и колега покойният Александър Фол обичаше да казва:
“Историята става историография, само ако е блестящо написана.”
— В едно свое интервю твърдиш, че “българската нация е с неизживяно детство”. Да не би да си съгласен със Симеон Сакскобургготски, че “чипът на българина е сбъркан”?
— Опазил ме Господ от подобно схващане. Кратко или продължително време съм живял в различни страни на Европа и съм констатирал, че “българският чип” е сходен или идентичен с този на други народи. Що се отнася до “неизживяното детство” на нашия народ, то имам предвид Средновековието от неговата многовековна история, чието естествено развитие насилствено и брутално е прекъснато от турския завоевател.
При изразяването на своето схващане в това интервю бях ръководен от гениалната мисъл на известния съвременен писател Умберто Еко:
“Средновековието е нашето детство, към което трябва да се връщаме, за да си направим анамнеза.”
Нашето “неизживяно средновековно детство” е нанесло сериозни поражения върху обществото, неговите институции (особено държавата и църквата), манталитета ни и най-вече върху културното ни развитие. Цялата ни история от 19 в. насам е ускорително движение за догонване и изравняване с напредналите западни и средноевропейски народи. По всяка вероятност сега сме пред прага да постигнем това, което е съществувало като мечта за нашите бележити възрожденци.
— Някои наши известни творци изразяват негативно отношение към известни характерни черти на поведението на българина: според Ал. Балабанов той “мисли на парче”, няма стратегическо мислене; Н. Хайтов твърди, че в робство се държи достойно, а на свобода се обърква. Така ли е?
— Няма да влизам в полемика със съжденията на двамата наши известни мислители, всеки от които по своему е обичал народа български. Половината от 13-вековната ни история протича при липса на самостоятелна държава и църква. Борбата за етническо и национално оцеляване пронизва цялата ни история. Страданията и неволите по време на робствата са ни сплотявали, опиянението от придобитата свобода и успехи, липсата на социално сцепление са ни разединявали.
“Мисленето на парче” е характерно за българските политици през всички времена. Народът винаги скъпо е заплащал техните прегрешения и прищевки.
— Каква е мисията на българите в историята на Балканите и Европа?
— Не съм привърженик на схващането, че в историята има “богоизбрани” народи с предопределена мисия. “Българската мисия” се е променяла съобразно обстоятелствата и повелите на времето. Създаденото в края на 7 в. Българско ханство на Долния Дунав не само спасило славяните на Балканите от византийската реконкиста и асимилация, но през втората половина на 9 в. се превърнало в “духовен вожд” на целия славянски свят в Европа.
Осъществяването на българо-византийската симбиоза в областта на религиозността и културата е довело до нов модел в европейската средновековна цивилизация. Той лежи в основата на православната славяно-византийска общност.
В следосвобожденската си история българската държава и народ имаха за национална мисия обединението на българите от Балканския полуостров. Поради различни причини тази мисия се оказа неуспешна. Разположени в средината на Балканския полуостров, край едно “затворено море”, надарени с приказна природа, богата душевност и искрена толерантност, ние трябва да бъдем истинските омиротворители на Балканите, вестители на нови междудържавни и национално-етнически отношения в тях. Обаче без отстъпки в равноправие, равнопоставеност и национално уважение.
— Какво мислиш за прехода? Според Андрей Райчев и Кънчо Стойчев той вече е завършил. Не беше ли този преход историческо безвремие?
— За едни преходът е завършил, а за други продължава.
Призната от историците закономерност е, че преходните периоди траят дълго, защото при тях едни форми на собственост и власт и техните носители изчезват от историческата сцена, за да се появят нови или пък стари в нови одежди.
Ние, хората на българския преход, чувстваме и усещаме, че законите, понятията, притежателите на собствеността и властта, тенденциите, морала и нравствеността са променени. Просто вече живеем в съвсем друг свят. За едни този нов, раждащ се свят е добър, за други — много лош, асоциален, лишен от “любов към ближния” и колективизъм, твърде егоистичен и себичен. Но същевременно този нов наш свят поражда, ако не бляскави перспективи, то поне някои хубави илюзии, особено за младите. Погледнато строго исторически, преходният период ще завърши след окончателното ни приемане и легализиране на нашия статус в Евросъюза и влизането ни в Евро-паричната зона, т.е. в близките 10-15 години.
Какво ни очаква тогава, могат да предвиждат или да гадаят социолозите и футуролозите. Това не е право на историците, които могат да предвиждат само миналото.
Акад. Васил Гюзелев