Автор: Дейвид Стокмън — бивш член на Палатата на представителите на САЩ (републиканец от щата Мичиган) и директор на Службата за управление на бюджета в администрацията на Рейгън.
(втора част)
Режимът на Асад бе отлят под същата форма, както и режимът на Саддам Хюсеин в Ирак. И двамата израснаха от военни преврати в следвоенния период, и двамата проповядваха светски арабски национализъм. Целта им беше стимулиране на икономическия прогрес и възраждането на арабската култура под ръководството на силна държава и ефективен държавен сектор. Което на практика означаваше управление чрез жестоко потушаване на инакомислещите с методите на полицейската държава.
Независимо от това, тези държави бяха проjrвоположността на джихадизма и религиозния фанатизъм в лицето на уахабизма, експортиран от Саудитска Арабия под формата на различни клонове на Ал Кайда, а сега в лицето на носещия смърт Халифат на Ислямска държава в земите на сунитите в западен Ирак и в долината на Ефрат в Сирия.
Режимът на Асад в Сирия бе фактически пазител на религиозния плурализъм. Семейството на Асад произхожда от религиозно малцинство — алавитите от шиитския ислям, съсредоточено в крайбрежните северо-западни провинции. Идването на този режим на власт бе спряно от предишното доминиране на сунитското болшинство и затова по-късно бе приветствано от другите малцинства, включително християните, друзите, юдеите, кюрдите и многобройните други малцинства.
Казват, че режимът на Асад бил жесток, но в този смисъл той бе абсолютно идентичен с другите близкоизточни правителства.
Най-зловещ е той в Саудитска Арабия. Там могат да ви обезглавят за вероотстъпничество, изневяра, притежание на наркотици и оскърбление на краля. През миналата година там отрязаха 200 глави — точно тогава, когато Партията на войната причисли Ер-Рияд в списъка на своите незаменими съюзници в битката срещу значително по-неефективната по отношение отрязването на глави Ислямска държава.
Когато през 2011 година в Сирия започна въстанието, Вашингтон нямаше никакви причини, за да застане до една от спорещите там страни. Но в Либия, както и в Сирия — особено чрез CNN — различните изследователски организации и официалните ведомства умело водеха фалшива пропаганда за някаква неизбежна екзекуция на гражданското население от страна на действащите режими.
Благодарение на клинтъновите харпии на войната бомбардировъчната кампания на Белия дом за една година извърши зверското убийство на Кадафи и превърна Либия в анархия, там вече управляват полевите командири и убийците-джихадисти. Оттогава метастазите на този процес само нарастваха.
Това ни връща към Сирия и Алепо. Каквито и да са били достойнствата на първоначалните мирни протести срещу управлението на Асад през пролетта на 2011 година, това движение придоби насилнически характер и бързо се плъзна в гражданска война само заради притока на бойци, въоръжения и агитатори извън пределите на Сирия.
Първа от тях стана т.нар. «Свободна сирийска армия». Тя бе породена от Турция и вашингтонските адвокати за «смяната на режима», които искаха свалянето на Асад. Ердоган искаше да отстрани Асад, защото той не желаеше да потиска многобройното кюрдско население, живеещо около границата с Турция. Мотивацията на Вашингтон беше не по-малко отвратителна.
Недоволството на Вашингтон от Асад няма никакво отношение към хуманитарните съображения. Точно обратното, всичко се въртеше около присъдата, която Вашингтон произнесе над Иран.
Асад беше в съюзнически отношения с Иран, които се основаваха на конфесионалната политика на шиитско-сунитско разделение. Но когато във Вашингтон нещата стигнаха до произнасяне на имперска присъда, на суверенната държава Сирия й бе отнето правото да има собствена външна политика и по своя воля да избира съюзниците си.
(следва продължение)