През първия период на Втората световна война — от 1939 до 1943, разузнавателната дейност на западните съюзници на Балканите е изцяло доминирана от британските специални служби. Скоро след началото на войната представителите на британското разузнаване в София (вторият секретар в легацията Норман Дейвис и военният аташе подп. Александър Рос) установяват доверителни връзки с опозиционни дейци от средите на БЗНС „Ал. Стамболийски“ (Пладне) и на политическия кръг „Звено“.
В началото на 1940 представителят на SIS Джулиан Еймъри под формата на лекторски тур посещава София и разговаря с лидера на левицата в Земеделския съюз д-р Г. М. Димитров.
През декември същата година той отново се среща с д-р Димитров, който в края на октомври е имал доверителни разговори с още един пратеник на британското разузнаване полк. С. Бейли. Контактите на Г. М. Димитров и други опозиционни дейци с британската легация и подготовката им за въоръжена съпротива срещу присъединяването на България към Тристранния пакт са разкрити от отделение „Б” на Държавна сигурност чрез агента им Юлий Генов. Д-р Димитров успява да напусне страната с помощта на Норман Дейвис, скрит в камион с архивата на британската легация. На турска територия той е посрещнат от полк. Бейли. Първоначално в Истанбул, а по-късно в Александрия и Кайро Г. М. Димитров поддържа тесни контакти с резидентурата на британското разузнаване в Турция и Близкия Изток, с чиято подкрепа успява, заедно със своите съмишленици Коста Тодоров и Димитър Мацанкиев, да организира Български национален комитет и емисии на радиостанциите „Свободна и независима България“ и „Васил Левски“.
Усилията на д-р Г. М. Димитров да бъде организиран постоянен канал за връзка с неговите сподвижници в България е неуспешен. Впоследствие ръководството на британското разузнаване оценява получаваните чрез него информации за положението в страната като „неефикасни“. Опитите да се изпратят агенти на SOE за установяване на връзки с посочени от Г. М. Димитров лица в България се провалят, поради което контактите на британските тайни служби със земеделския лидер в изгнание намаляват. Преценено е, че най-достоверна информация може да бъде получена чрез изпращане на разузнавателно-диверсионни групи на Балканите. За целта са формирани специални подразделения на SOE Force 133 и Force 266, които изпращат няколко военни мисии при югославските и българските партизани.
За първи път по-обстойно военнополитическата ситуация в България и на Балканите се разглежда в аналитичен материал на УСС в началото на август 1943. Ръководителят на американското разузнаване ген. Донован проявява специален интерес по този въпрос поради събитията в Италия и последвалата политическа криза в България след смъртта на цар Борис ІІІ. До този момент американското разузнаване разполага с малка оперативна група в района, дислоцирана в Кайро през октомври 1942. През ноември 1943 е създадена нова резидентура на УСС в Истанбул, ръководена от подп. Ланинг Макфарланд. В поверителни разговори с началника на SOE полк. Колин Гъбинс през август 1943 и с началника на съветското външнополитическо разузнаване ген. Павел Фитин в края на декември ген. Донован отправя молби за получаване на актуална информация за положението в България. В началото на март 1944 от Москва изпращат подробен доклад от 50 стр. за политическата ситуация и съпротивителното движение в страната. През пролетта на 1944 от британското разузнаване също изпращат във Вашингтон сведения за България, добити чрез екипите на Force 133 (майор Мостин Дейвис и капитан Франк Томпсън.
Първата операция на американското разузнаване в България, назована „Мисията Джедуин“ с използване на влиятелния агент „К“, е проведена в периода декември 1943-март 1944. Тя е водена от бившия военен аташе в София и Анкара майор Корнилиъс Джедуин, а главната фигура е бившият български банкер с връзки в дворцовите, стопанските, църковните и военните среди Анжел Куюмджийски. Той е натурализиран американски гражданин и получава чин полковник от армията на САЩ по предложение на ген. Донован предвид използването му в „Мисията Джедуин“ с основна цел сепаративни преговори с българското правителство за излизане на страната от войната. За разлика от директора на Робърт Колеж в Истанбул и бивш директор на Американския колеж в София Флойд Бляк, Куюмджийски никога не е бил на щатна длъжност в УСС и формално се води като временно нает по договор за изпълнение на конкретна задача. През януари 1944 двамата с майор Джедуин лично докладват на ген. Донован в Кайро за подготовката на операцията, а на 23 март Анжел Куюмджийски изпраща подробен доклад до директора на американското разузнаване относно проведените разговори с представителите на българското правителство.
През май 1944, във връзка с изменената военнополитическа обстановка и предвид операция ОВЪРЛОРД за съюзническия десант в Нормандия, ръководството на УСС решава да подсили балканската секция в Турция. Допълнителна причина е неудовлетворението от активността на ръководителя на централата на УСС в региона Лансинг Макфарланд. Разследване на контраразузнавателния отдел (X-2) след сигнали от британските тайни служби установява, че разузнавателната мрежа CEREUS, ръководена от заместника на Макфарланд подп. Арчибалд Колман и агента с кодово название DOGWOOD (чешкият инженер Алфред Шварц), е доставяла дезинформационни сведения поради внедряване в нея на агенти на Абвера от Унгария.
По това време отговорник за България в бюрото на УСС в Истанбул е лейт. Дийн Уудроф, роден и израснал в Пловдив американец (с кодово име Bittersweet), негов помощник в Одрин е Лин Бийлър (Arbutus), а с анализа на информационните материали за България се занимава Арчибалд Уокър (Rose). На 2 юни 1944 към тях се присъединява в Истанбул мл. лейт. Хари Харпър. В периода юли-август 1944 Дийн Уудроф има две срещи с ръководителя на Българския национален комитет д-р Г. М. Димитров.
През лятото на 1944 базите на УСС за действия на Балканите се преместват в Казерта и Бари, Италия. В Казерта е дислоциран специалният 2677-и полк за подривни и разузнавателни операции с около 2800 агенти, командван от полк. Едуард Глейвин. Ръководството на балканските операции се контролира от Робърт Джойс, Уилям Мадъкс, Робърт Уолф и Стюарт Хю.
На 15 юни за шеф на секретните операции на Балканите е назначен кап. ІІ ранг Франк Уизнър, който пристига в Истанбул от Кайро на 27 юни. През юни-юли съвместно с централите в Кайро и Казерта са подготвени разузнавателните мисии на УСС в Гърция, Румъния, България, Унгария и Югославия. На 31 август мисия HEAVENHEAD, оглавена от Франк Уизнър, пристига в Букурещ. Малко по-късно там е изпратена още една разузнавателна група начело с подп. Уолтър Рос с кодово название VESSEL. Съхранената кореспонденция с екипите на УСС в Румъния показва силна активност в месеците до края на войната в Европа и установени контакти с редица политически дейци. Франк Уизнър напуска Букурещ в края на март 1945, а от средата на май е заедно с Алън Дълес в новата централа на УСС във Висбаден.
На 15 май 1944 на словенска територия е спуснат майор Франк Линдзи, който след осъществяване на няколко диверсионни акции преминава към щаба на хърватските партизански отряди, а през март 1945 сменя подп. Чарлс Тайър (бъдещият директор на „Гласът на Америка”) като ръководител на американската военна мисия при Тито в Белград. В периода април-ноември 1944 на югославска територия са прехвърлени общо 15 мисии на УСС, две от които при четническите отряди на Дража Михайлович.
През 1944 в Гърция са изпратени общо осем мисии на УСС. За разлика от британското разузнаване, УСС има свой представител и при партизанските отряди на гръцката левица – кап. Коста Куварас, ръководител на мисия Pericle. Екип ІV от Гръцката оперативна група на УСС под командването на лейт. Лон Пейтън пристига на 8 септември 1944 от Бриндизи в района на град Драма и скоро влиза във връзка едновременно с представители на ЕАМ/ЕЛАС, с български офицери от Седма армия на ген. Сираков и с представителя на новото правителство в София поручик Иван Радев.
На 4 септември 1944 от Истанбул е изпратена в България разузнавателната група на младши лейтенант Хари Харпър, която на 6 септември вечерта пристига успешно в София. По същото време на гръцка територия, с намерение да влезе в България, е още една група на УСС. Както се вижда, в сравнение с останалите балкански държави екипът на американското разузнаване в българската столица е на сравнително ниско равнище. От самото начало Harper’s Unit се натъква на силно противодействие от страна на съветското военно командване в България. Ген. Донован незабавно оспорва заповедта от 24 септември на командването на Трети Украински фронт четиричленният екип на лейт. Харпър да напусне България, но и след отмяната на заповедта завърналият се разширен с още трима души екип на УСС е ограничен в придвижването си извън София. Водещият разузнавач в мисията Harper е лейт. Дийн Уудроф. В средата на декември този екип окончателно напуска България и е заменен от тричленен екип в състава на американската част от Съюзната контролна комисия за България. Водещ разузнавач в новата мисия е лейт. Уейн Вучинич, експерт в отдела за изследвания и анализи на УСС.
Една от причините първата група на УСС в София сравнително бързо да напусне страната е изразената неприязън от страна на политическия представител на САЩ в България Майнард Барнс, който предявява претенции всички действия на екипа да бъдат под негов надзор. Подобен проблем се появява и в американските мисии в Букурещ и Белград. Показателен е докладът на Робърт Джойс (посетил София заедно с полк. Глейвин през ноември 1944) от 16 януари 1945, в който той аргументирано отхвърля критичните бележки на Майнард Барнс към дейността на УСС в България и подчертава:
„В интерес на бъдещата ни национална сигурност е нашите политически и военни стратези да имат възможно най-пълната информация за регион, където не само конфликтът между етническите, религиозните, политическите и икономическите интереси е постоянен, но където и националните интереси на извънбалканските сили са били, а и понастоящем са в противоречие”.
В доклади на българските тайни служби от това време се споменават като „доказани американски разузнавачи“ още няколко имена на военни и политически лица от американската част на Съюзната контролна комисия за България, която през пролетта на 1945 наброява 51 души – полк. Върнън Стензи, сержант Емил Храбовски, помощник политическия съветник Сирил Бляк. В списъците с около 24 000 имена на кадрови служители и агенти на УСС (1941-1945) тези имена не фигурират. Това не означава със сигурност, че не са работили за разузнаването, а по-скоро че може да са били от армейската разузнавателна служба (G-2).
Характерен е случаят с Джеймс Макаргър, който през 1945-1946 работи под прикритие като ръководител на политическата секция в дипломатическата мисия на САЩ в Будапеща, но всъщност е кадрови сътрудник на строго секретната разузнавателна мрежа POND на пряко подчинение на Обединения комитет на началник щабовете.
През февруари 1949 Макаргър, запазил дипломатическото си прикритие, е поканен от Франк Уизнър да оглави новосъздадения отдел FB-I (Foreign Bureau B, Section I) в OPC, който се занимава пряко с тайните операции в Албания, България, Гърция, Румъния, Унгария, Югославия и „Свободната територия Триест“, а негов непосредствен началник е заместник директора на службата Франк Линдзи.
От докладите на екипа на УСС в София през 1945 се вижда, че във Вашингтон проявяват най-силен интерес към две ключови теми. Едната се отнася до дейността на съветската администрация и дислокацията на съветските военни части в България, а другата засяга развитието на вътрешнополитическата ситуация в страната и засилващия се натиск срещу прозападни политически дейци. През март 1945 Уейн Вучинич получава информация от Никола Петков за кризата в Земеделския съюз след поисканото от комунистите отстраняване на лидера на Съюза д-р Г. М. Димитров. След поставянето на Г. М. Димитров под домашен арест и колебливата позиция на британските представители, той получава политическо убежище в резиденцията на Майнард Барнс. В резултат на продължителни преговори с българските и съветските власти относно неговата съдба, през август е постигнато компромисно решение – земеделският лидер да получи възможност да емигрира в Съединените щати, а в замяна на това американското правителство дава съгласие да приеме ген. Владимир Стойчев за неофициален български представител във Вашингтон още преди възстановяване на дипломатическите отношения между двете държави.
На 5 септември 1945 д-р Г. М. Димитров, придружаван от Сирил Бляк, пристига в Казерта, където е посрещнат от Кармел Офи. Както споменава в биографичната си книга Чарлс Мозер, през следващите три десетилетия във Вашингтон между Димитров и Офи се установява „сърдечно приятелство“.
В периода след края на Втората световна война последващите съкращения и реорганизации в системата на американското разузнаване и ускорената съветизация на България след подписването на мирните договори в Париж през февруари 1947 затрудняват провеждането на активни тайни операции на територията на страната. Определен интерес представляват обаче намеренията и действията на американските тайни служби за привличане и използване на дейци от българската антикомунистическа емиграция в Западна Европа. Характерен пример са интензивните контакти с един от младежките лидери на Съюза на българските национални легиони Иван Дочев, чието досие в архива на ЦРУ се състои от три тома с близо 800 страници информации за периода 1945-1972.
Първоначалният интерес към Иван Дочев е от бюрото на OSS/SSU в Залцбург в края на 1945, във връзка с проектите BOLERO, CACTUS и CROWN. Проектът BOLERO е стартиран още през август 1945 в европейската централа на УСС във Висбаден под ръководството на Алън Дълес и Франк Уизнър. В процеса на разузнавателните беседи с редица ръководни офицери от Абвера особено внимание се обръща на онези от тях, които са работили срещу Съветския съюз и в Източна Европа. Водеща фигура сред тях е ген. Райнхард Гелен, поради което впоследствие проектът придобива публична популярност като „организацията на Гелен“.
В периода август 1945 – юли 1946. подбраните офицери от Абвера са в САЩ, след което са върнати обратно в американските зони в Германия и Австрия в изпълнение на следващия етап – операция RUSTY (след 1947 с кодови названия KIBITZ и ZIPPER). През декември 1947 „организацията на Гелен“ се премества в Пулах край Мюнхен под прикритието на 7821-а Composite Group от 7-а американска армия. В „мрежата“ на ген. Гелен по това време фигурират около 4000 офицери от Абвера, разузнавателни експерти по страните от „Съветския блок“, какъвто е бившият ръководител на бюрото на Абвера за Югоизточна Европа със седалище в София полк. Ото Вагнер (д-р Делиус).
Паралелно с операция BOLERO, през септември 1945 в Залцбург, Австрия, са инициирани и операции CACTUS и CROWN, съставна цел от които е подборът и привличането на активни дейци от белогвардейската емиграция в Западна Европа и от армията на ген. Власов (РОА), включили се в състава на Вермахта със своите военни формирования. В полезрението на сътрудниците на американското разузнаване попада и майор Рихард Каудер, ръководил секретна разузнавателна група на Абвера във Виена с клонове в София, Букурещ, Будапеща и Рим. Един от най-важните агенти в разузнавателната група KLATT е белогвардейският генерал Антон Туркул. В периода 1942-1944 групата KLATT доставя голям брой важни разузнавателни сведения от своя агент MAX внедрен в съветското главно командване, представител на тайна антиболшевишка дворянска организация. Донесенията на агентурата на майор Каудер е високо оценена от командването на Вермахта, а по-късно той самият е споменат като „ас“ на германското разузнаване на Източния фронт в мемоарите на ген.-полк. Гудериан, Валтер Шеленберг и Райнхард Гелен.
Шифрованата кореспонденция между майор Рихард Каудер в София и неговия щаб във Виена относно информациите от MAX са прихванати и дешифрирани от британската контраразузнавателна служба в Блечли парк по проекта ISOS, а част от тях са доведени до знанието и на УСС във Вашингтон. Години по-късно, британски и американски експерти след анализ на прихванатите радиограми от агентурата на KLATT обявяват вероятността голяма част от разузнавателните донесения да са „изфабрикувани“ от Каудер и неговите сътрудници. Едва три десетилетия след Втората световна война са разкрити първите данни за тайните операции „Манастир“ и „Березино“ на Четвърто управление на НКГБ в Москва за дезинформационна радиоигра с Абвера в навечерието на военните операции край Сталинград и край Курск, от която става ясно че MAX в действителност е съветският двоен агент с дворянски произход Александър Демянов („Хайне“).
В рамките на проекта CROWN за привличане на агентура от разузнавателната група KLATT, на 11 септември 1945 офицерът от Абвера Рихард Краус (най-вероятно легендирано име на майор Каудер), работил в София, Виена и Будапеща в годините на войната, предоставя информация за Иван Дочев, по това време политически емигрант в Залцбург.
Според информацията, в качеството си на държавен служител в сферата на пропагандата Дочев е поддържал близки контакти през 1944 с „пропагандната секция“ на германското посолство в София, а след емигрирането си през септември 1944 е бил в екипа на „националното правителство“ на Александър Цанков във Виена. Първоначално кандидатурата на българина предизвиква известни резерви в представителството на УСС, тъй като е квалифициран като „фашист“.
През януари 1946 обаче е привлечен в операция Sybille с цел проучване на българската емиграция в Австрия. През март същата година е включен и в операция RUSTY на едновременно подчинение към бюрата на SSU/CIG в Залцбург и Мюнхен, като получава агентурно име DELIA с цифрово название агент 307/7. Ръководителят на бюрото на американското разузнаване за Централна Европа (Foreign Branch M) Ричард Хелмс очевидно проявява колебания и „подценяване“ на резултатите от операция Sybille, тъй като ръководителят на операцията го уверява със специален доклад в перспективното й значение. Допълнителна информация за Дочев се появява и чрез агентурата на ген. Гелен по линия на проектите KIBITZ и ZIPPER.
В процеса на изпълнение на задачите по проекта на ЦРУ TPTONIK за обединяване на антикомунистическите групи на източноевропейската емиграция, през 1948-1949 са получени нови данни за биографията и дейността на Иван Дочев, анализирани в доклад на представителя на OPC във Виена Бронсън Туиди, бъдещ ръководител на източноевропейския и на африканския отдели и заместник директор на ЦРУ.
Получените сведения отчетливо показват силно неприязнените взаимоотношения между формирания през август 1948 Български национален конгрес (БНК) начело с Г. М. Димитров и създадения през декември с. г. по инициатива на Иван Дочев Български национален фронт (БНФ). Д-р Димитров категорично отхвърля предложенията за сътрудничество с БНФ с аргумента че Дочев, Христо Статев и други бивши легионерски ръководители са сътрудничили с нацистите преди и по време на войната. От своя страна, в публични обръщения Иван Дочев отправя ответни обвинения към Г. М. Димитров и Дамян Велчев, че с участието на своите организации в преврата на 9 септември 1944 са докарали комунистите на власт.
В допълнителни обяснения пред американски представители Дочев твърде неубедително и в разрез с историческите факти твърди, че неговата група в Съюза на българските национални легиони била съвсем различна от групата на ген. Луков, който бил свързан с нацистите и, че поради отказ да сътрудничи с германците организацията му била забранена от правителството на Кимон Георгиев през … 1934!
Въпреки, че агентурните контакти с Иван Дочев продължават, противодействието от страна на д-р Г. М. Димитров осуетява сътрудничеството му с Националния комитет „Свободна Европа“ през 1949-1950. Единствената легитимна организация на българската политическа емиграция, която от самото начало е пряко подпомагана от НКСЕ, е БНК, а нейният ръководител д-р Г. М. Димитров е признатият лидер на българските антикомунистически организации в емиграция.
В някои емигрантски издания се споменава, че ежемесечната финансова субсидия за Българския национален комитет, отпускана от правителството на САЩ чрез НКСЕ през 1949-1951 е около 12 000 долара.
Вероятно тази сума е по-голяма, тъй като за създадения през май 1949 Румънски национален комитет е предвидена ежемесечна субсидия от 15 750 долара, а за Унгарския национален комитет – 14 650 долара.
Твърде интересна информация е изпратена през юни 1949 от американското посолство в Атина до Франк Уизнър (назован с кодовото име PILGRIM. Кореспонденцията съдържа сведения за конфиденциална среща на Анжел Куюмджийски с Иван (Ванче) Михайлов в Италия по инициатива на лидера на ВМРО.
Ванче Михайлов предлага американското правителство да подкрепи план за създаване на независима Македония под егидата на Обединените нации, която по този път няма да бъде под „игото“ на България, Югославия или Гърция.
Създаването на „буферна“ македонска държава, според него, щяло да предотврати осъществяването на съветски контрол в тази част на Балканите, а изграждането на независима македонска държава под гръцки контрол в Егейска Македония можела да се превърне във важен фактор за приключване на гражданската война в Гърция.
В отговор на зададен въпрос, Михайлов отрича да е сътрудничил с нацистите по време на Втората световна война, а на друг въпрос отговаря утвърдително, дали би желал да си сътрудничи с организацията на д-р Г. М. Димитров.
Проф. д-р Йордан БАЕВ*
*Военна академия „Г. С. Раковски”