Ерих Мария Ремарк пише, че изразът «кучи син» може да разгневи само този, който не познава майка си.
Прекалено силната реакция спрямо която и да е глупост само повишава нейното значение.
Дебелашката шега към нас от потомствен руски дворянин и приемник на велико име не трябваше да предизвиква реакции на президент и премиер. Просто трябваше да се махне пренебрежително с ръка.
Мускулестата храброст на македонския каменар не може да заличи воинската слава на българския войник.
Когато така реагираме на тези надути епитети, ние неволно издаваме комплексарска уязвимост.
Преди тридесет години в европейската преса се появиха твърдения, че Жана Д’Арк е измишльотина.
Никой французин не се разгневи, а се засмя.
А помните ли как нервозно реагирахме, когато един чех портретира спомените си от България с тоалетна чиния.
А перверзията с Батак намали ли нашата почит към баташките мъченици?
Нима е само това? Оставам настрани колко далеч по-саркастични категоризации сме получавали от средите на днешните ни покровители!
Те са толкова унизителни, че е неудобно да ги припомням.
А тези истории не са мегасъбитие за нашето самочувствие.
Все пак защо в тези дребни случаи се вдигна повече врява, отколкото дискусии за войната ни в Ирак?
Присъствахме преди години на приемането на особен акт на Народното събрание, с който бе изявено нашето участие в необяснима война в Ирак. С нея започна онази военнополитическа инициатива, която произведе познатите верижни реакции по света днес.
Колко патетична реторика бе излята по този повод, как спасявахме нашата застрашена цивилизация в пустините на Ирак, как бяхме на страната на атлантическия свят.
Това съучастие във война тогава бе прието с възторжено и театрално мнозинство в Народното събрание, при това със смущаващо мнозинство.
В днешни времена приблизително същият форум фактически потвърди това безумие. Това предполага опасения за сходно или същото поведение в бъдеща подобна ситуация.
Отказът да се порицае нашето участие във войната в Ирак свидетелства за усещането на безотговорност спрямо такива решения. А със своите ангажименти в световната политика те определят съдбата на цели генерации напред.
Най-влиятелни източници по света с обидно закъснение приеха нейното безсмислие, несправедливост и провал.
Ако следваме всичко сигнализирано там, защо не осъществим това подражание в този случай?
Нямаме лице за това, защото е започната от други и осъдена от други.
Ако за някои пряко заинтересовани сили тази война е имала някакви конкретни причини, то за нас това бе израз само на нашето прибързано и автоматично раболепие.
Нека напомним, че именно отвъд Ламанша и отвъд Атлантика дойдоха признанията за това безумие. А доскоро именно те бяха най-важното ни упование, че правилно сме се присъединили към коалицията на «желаещите». Последствията станаха ясни.
Едно е да се извиниш, когато настъпваш някой минувач по невнимание, съвсем друга реакция е да обявиш, че сляпо си се присъединил към една въоръжена акция, в която се проля и българска кръв.
Обяснете на близките на загиналите, че са се жертвали за тържеството на стабилността по света. Нали оттогава тръгнаха всичките проблеми, беди и нещастия на два континента и отвъд тях.
Но и при двата начина на израз на съжаление парламентът не направи нито едното, нито другото.
Днес преодоляваме последствията от тази война, а къде останаха причините за последвалата драма?
Дали безразличието спрямо тях, подминаването им в гузно мълчание не е предусловие за приемането на подобни рецидиви в бъдеще. Защото истинската политика не преодолява проблемите, тя ги предотвратява!
Ние, четиримата в парламента, противопоставили се тогава на това решение, бяхме подложени на весели шегички и заклеймяващи епитети.
Ние подминаваме това старание.
Подсещането дойде от отказа на парламента днес да осъди този някогашен марш на подчинението, който в по-голямата си част бе съпроводен с атлантическа и дори патриотична аргументация.
Дори и част от нашата интелигенция не остана чужда на този захлас и вдъхновено намекваше, че в иракските пясъци нашата войска защитава едва ли не идеите на Левски, Ботев, мира и световното добро.
Показателно е, че в идейно отношение и като личностен облик парламентът днес не се различава съществено от онзи, при който беше взето това решение.
При това, след като решението за войната бе осъдено от самите нейни инициатори.
Днес често виждаме потенциални тенденции на подобно усърдие. А оттогава са изминали повече от десет години, през които отново шушумишки мълчим.
Сравнително лесно е да определиш какво е било грешка в миналото. Но ние не правим дори и това.
Мъдростта е да определиш какво от текущата ни динамика ще се определи от бъдещите поколения като грешка и дори престъпление. Не се правим на пророци. Само се тревожим, че поредното решение по такива въпроси ще предизвика укор от нашите потомци.
Нека оставим какво толкова мислят за нас другите, да помислим какво мислим за себе си.
Нещо добро и хубаво.
Проф. Андрей Пантев