Из книгата „Съпротивата“,
издание на Работническата партия (комунисти) и Нариздат, 1946 г.
Земеделският съюз бе повален и разбит след Деветоюнския преврат от 1923 г. Всичките му значителни водачи бяха избити, хвърлени в затворите или прогонени зад граница
Нищожната шепа на българската реакция, ръководена от двореца и опряна на гермаофилскито висшо команване, на мекедонските шайки и на новоизпечените фашисти вече владееше държавния апарат, но малобройните узурпатори още не чувстваха сигурна почва под краката си. Докато настървените от пролятата кръв на 9 юни нови властници не успяваха да разгромят мощната Комунистическа партия, докато не постигнеха дезорганизирането и обезсилването на стотиците хиляди работници, селяни и народни интелигенти, които следваха тази партия – българските реакционери не можеха дори да мечтаят за победа.
През трите месеца, които делят Септемврийското въстание от Държавния преврат на 9 юни 1923 г. Комунистическата партия разгърна колосална дейност за постигането на Единия демократичен фронт срещу разсвирепялата се реакция.
Тази дейност на Комунистическата партия за сплотяване на всички народни сили трябва да се подчертае дебело, за да се види историческата зрелост на комунистите, тяхното дълбоко родолюбие и загрижеността им за народните съдбини, техните последователни усилия да се спаси държавата от фашизма и от службата й на германците.
На 23 август 1923 г. Г. Димитров пише във „Работнически вестник“ следното:
„Фашизмът съвсем не е само антикомунистически, той е в същото време и антинароден. Неговата задача е да се обезпечи в политическо отношение успеха на настъплението на капитала, на експлоатацията и ограбването на народните маси от капиталистическото малцинство над народното мнозинство.
Ако фашизмът у нас би успял да се закрепи и да се справи с „комунистическата опасност“, неговите зверски удари ще засегнат по най-чувствителен начин и всички други политически партии и икономически организации, които биха се застъпвали под една или друга форма за интересите и правата на трудещите се. Тези удари не ще могат да избегнат нито социалдемократите, нито радикалите, ако не се съгласят да бъдат слепи оръдия на българските капиталисти…Един общ интерес за трудещите се и техните партии е – с общи усилия да запазят свободите, правата, честта и живота си, като обуздаят още в зародиш надигащата се буржоазна реакция и нейното най-типично проявление – фашизма“.
В отговор на стремежа на Комунистическата партия да събере народните маси в Единния фронт, действащите „на тъмно“ заговорници засилиха провокациите си срещу комунистите и техните водачи, а на 12 септември 1923 г. бе проведен общ удар срещу партията по цялата страна.
проф. Ал. Цанков
„По сведения на правителството, – казва се в едно обявление, издадено от Цанковата власт, – комунистическите вождове се готвят да „направят първия опит за завземането властта чрез въоръжена сила на 17 септември 1923 г.
Ето защо, днес, на 12 септември, в 6 часа сутринта, правителството арестува всичките им вождове. То ще ги държи арестувани, за да могат да понесат наказанията си, в случай, че се направи опит за въоръжено въстание в страната…“
През нощта на 12 септември 1923 г. из цялата страна наистина бяха арестувани над 2 000 комунисти.
В отговор на арестите, Комунистическата партия отговори с призив за обща политическа стачка.
Софийският градски партиен комитет вдига работничеството на демонстрация срещу правителството. Настъпва сблъскване с полицията, при което пада убит нейният командир.
Мнозина от избегналите арестуването антифашисти преминаха в нелегалност, въоръжиха се и продължиха треската си организационна дейност. Други – последваха примера на своите деди и хванаха планините, с което сложиха наченките на първите партизански чети. Те бяха обявени за разбойници – всеки фашист, където и да ги срещнеше, можеше да ги разстреля не само безнаказано, но и да получи награда за престъплението си.
Няколко села в Казанлъшно въстанаха, без да чакат каквото и да било нареждане. Въстаниците задържаха властта, докато можаха, а после се оттеглиха в близките планини.
Над цялата страна надвисна тревожно очакване. Комунисти и земеделци кипяха от негодувание, като виждаха, с какво настървение разгромените, но неизтребени след войната народни предатели отново се вкопчват чрез терора във властта, а някои по-благонравни, демократически настроени граждани, току се питаха:
– Ама как е възможно? Та не изрази ли съвсем ясно народът волята си? И чрез избори, и чрез събори, митинги и събрания, и чрез своите партии? Може ли цял един народ, който вече редеше и държавата си и сдруженията си – да загуби собствената си власт само за една нощ? (бел.ред. има се предвид извършения Държавен преврат на 9 юни 1923 г.) И кой я изтръгна из ръцете му? Та не е ли ясно, че това са същите предатели от 1912/1913 и от 1915/1918 г. – престъпниците, които продадоха срещу книжни марки родината ни на германците – гешефтарите и спекулантите от износителските кантори, от банките и никнещите през и след войната като гъби акционерни дружества? Не са ли същите генерали, които посрещнаха с УРА кайзера и принцовете му, докато войниците ни гладуваха и мръзнеха като дрипльовци в окопите? Как може да се отрече правото на народа сам да се управлява, когато Конституцията ясно показва пътя, по който може да дойде на власт нова обществена групировка? И не е ли чудно, че демократическите партии подкрепят окървавените превратаджии от рода на проф. Цанков? Не, така не може! Нещо трябва да се направи!…
В тези въпроси имаше голяма доза добродушна наивност, но част от народа и още не беше се опознала с методите на новоизлюпения фашизъм, още не бе прозряла, че зад партиите, които години бяха се наричали демократически, се бе сгрупирала най-реакционната част от българската буржоазия, която, заради собствените си интереси бе продала и бе готова още 33 пъти да продаде родината си. Мнозина, инак, добронамерени, политически наивници още не бяха схванали напълно ясно, че „демократическите“ партии винаги са били и си оставаха само оръдие в ръцете на немския дворцов наместник, все едно дали се наричаше Фердинанд или Борис. И тоя наместник си служеше с тях, защото интересите на монархическата и реакционната върхушка винаги съвпадаха – и едните, и другите печелеха неспирно от германското империалистическо нахлуване на изток, печелеха дори когато цяла България преживяваше катастрофа. Ако немската кауза възтържествуваше напълно – плячката щеше да бъде още по-голяма. Ако загубеше – какво им струваше да се прехвърлят в лагера на германските противници? Нали богатствата и властта им виаги си оставаха непокътнати и гарантирани от чуждата реакция? Ще сменят само някои от заглавията на вестниците си, ще пригодят към новата обстановка цветистите фрази за мира и демокрацията, за реда и законността и ще станат наемници на новите си господари.
Но след 9 юни и последните политически наивници започнаха да се убеждават, че демократизмът на българските буржоазни партии е бил само маска а финансово-спекулативните вълци и тяхното обкръжение, че господа царедворските демократи са готови да потъпчат демокрацията и да плюят върху нея всеки път, когато истинското осъществяване на народовластието заплашва дори част от кастовите им интереси
И не само да плюят, а въоръжени до зъби, да се наредят зад излъчените от собствената им среда стръвници, като Цанков, ген. Велков и ген. Русев, и да тръгнат на кървав поход, тъкмо срещу онези, на които довчера са проповядвали великите демократични принципи.
Затова пък – със същата бързина, с която „демократите“ от „Конституционния блок“ хвърлиха маските си и се наредиха като шпиц-командна гвардия около превратаджиите и македонските главорези – все със същата бързина и по-доверчивите граждани изживяха и вярата си в тяхната „демокрация“, и надеждата си, че народът може по мирен път да изрази и наложи своята воля. Та не беше ли правителството на Александър Стамболийски конституционно? Та не бяха ли представителите на Комунистическата партия в парламента истински народни представители? Щом една шайка, подкрепяна от „демократите“, може чрез силата на оръжието да потъпче свободата и всички повели на Конституцията, народът има не само право, но и свещен дълг да използва същото това оръжие, за да възстанови свободата и повелите на Основния закон в страната.
Тук трябва да се отхвърли едно вкостеняла вече от четвъртвековната давност клевета, породена и поддържана от същите тези царедворски „демократически“ предатели – че БКП искала, чрез Септемврийското въстание, насила да промени държавния строй, да въведе съветско управление, та затова била подложена на последвалите я през септември 1923 г. преследвания.
„В името на какво отиваха на въстание против фашизма българските работници и селяни? – пише Вълко Червенков. – Преди всичко, въстанието целеше да събори от власт правителството на Цанков. Фашизмът трябваше да бъде разгромен и създадено работническо-селско правителство. Такъв беше основният лозунг на въстанието. Работническо-селско правителство, в името на на което беше подето въстанието, се мислеше като правителство демократическо, антифашистко, с участието на представители на всички действително демократически сили в страната. За тази цел ЦК на БКП (т.с.) се обърна с предложение за единно действие към БЗНС, към БРСДП, към Радикалната партия, към Македонската организация. На нейното предложение тогава се отзова само БЗНС, обаче. Платформата на Работническо-селското правителство, предложена от БКП (т.с.) не оставаше никакво съмнение за неговия демократичен характер. Тази платформа предвиждаше тогава прехвърляне на тежестите на мирните договори върху тези, които водеха двете национални катастрофални войни. Тя предвиждаше облекчение на данъчното бреме за работниците, бедните и средните селяни, ограничение на експлоатацията на масите от страна на крупния лихварски и банков капитал чрез създаване на държавен кредит за малоимотните селяни, за занаятчиите, чрез развитието на кооперациите, въвеждане на държавни монополи върху външната търговия, оземляване на безземлените и малоземлени селяни. Платформата предвиждаше и редица мероприятия за подобрение на материалното положение на трудещите се“.
Политическите искания на платформата се заключаваха в пълното възстановяване и разширяване на демократическите права и свободи на народа, пълна свобода на организациите, словото, печата, събранията, разоръжаване и разтуряне на всички фашистки организации, въоръжение на работниците и селяните за защита на демократичния ред от фашистките заговорници, даваше избирателни права на жените и т.н.
В областта а външната политика платформата предвиждаше дружествени отношения със СССР и подчертаваше искането за мир с всички народи“.
Клеветите от народните врагове за „болшевизация“, с които се целеше създаването на приемливо прикритие на безчовечния и противозаконен поход за омаломощаване и хвърляне в робство на народа ни, бяха, всъщност, опровергани още на времето си, непосредствено след въстанието в историческото възвание към българския народ, издадено от водачите на това въстание – Георги Димитров и Васил Коларов:
„Борбата се водеше не за установяване на пролетарска диктатура и съветска власт в България, както умишлено лъже сегашното правителство, а против свирепстващата военна диктатура, за широко демократично правителство, създадено от огромното мнозинство на българския народ, от неговата трудеща се част. И там, където въстаналият народ взе властта в ръцете си, никъде не беше установена съветска власт, както лъжливо утвърждава правителството, а бяха организирани само общи революционни комитети на работническо-селското правителство“.
В името на така подробно изложените искания и стремежи, настъпи историческото сдружаване на работници и селяни. Те зарязваха и дом, и работа, сбираха се около посветените в тайните на подготвящите се събития, осведомяваха се, въоръжаваха се и чакаха съдбоносния призив на останалата самичка като организирана сила Комунистическа партия (тесни социалисти), подкрепена от още невъстановения организационно Земеделски съюз.
Редом с политическата си дейност, Комунистическата партия взе редица военно-организационни мерки за посрещане на готвещия се удар от фашистите и за нанасяне на противоудара – за смъкване от върха на държавната машина фашистки бандити.
Военно-революционният комитет на партията изработва необходимите планове, създава военни ръководства, установява връзки с военните части, които са готови да преминат на народна страна, привежда в известност недостатъчното оръжие, разработва методи за нападението.
Всички партийни кадри, в които се включват и по-възрастните членове на Комунистическия младежки съюз, се разпределят на военни формации със свои командири – по „десетари“ и пред всеки бъдещ боец се поставя задача да не чака непременно оръжие на готово, а сам да се въоръжава.
Въодушевлението и готовността за борба и жертви действително бяха безгранични и можеха да се сравнят само с ентусиазма на Априлското въстание. Човешките резерви, които можеха да бъдат включени в борбата, бяха също така неограничени – цял един народ, всички работници и всички селяни, наскоро излезли от битките и страданията на Европейската война, за да преживят покрусата на своите надежди на 9 юни 1923 г. – всички само чакаха Комунистическата партия да ги поведе.
Да ги поведе като защитница а погазените народни права и свободи, без оглед на различията в политическите им разбирания – да ги поведе като една народна партия, която с цялото си минало съществуване е доказала, че няма в дейността си друга задача и друга цел, освен постигането на всеобщото добруване, че водачите й нямат други интереси, освен народните.
Народната вяра в тази партия, в нейната обществената чистота и безкористност, в нейната висока идейност и желязна воля да не се отстъпва пред никакви трудности и жертви – също беше безгранична. И това народно доверие в Комунистическата партия бе здравата психологическа основа за разгръщането не само на Септемврийското въстание, но и на всички последвали го борби. Стотици хиляди мъже и жени, които никога отблизо не бяха изучавали и опознали голямата идеология на партията, й се доверяваха само въз основа на делата й, на примера на просветените й членове и на великите й водачи.
Това народно доверие беше и си остава най-значителният е непрестанно нарастващ обществен капитал на партията на комунистите.
През юли, август и септември 1923 г., загриженият и възмутен от предателството на военно-монархическата шайка народ, чакаше и се вслушваше в разпоредбите на БКП. Нейното върховно ръководство, въпреки късото време, с което разполагаше, трескаво работеше за овладяване надигащите се събития, като обхване военно-организационно огромния антифашистки човешки резерв, като разработи общия метод на въстанието и разреши многото особени подробности на въоръжената борба.
Първото всенародно, организирано въстание срещу фашизма в света трябваше да избухне на 22 срещу 23 септември 1923 г. в малката, разсипана от две последователни войни България.
За нещастие, едно предателство, извършено след арестуването на един от участниците във въоръжената подготовка, не само че разкрива пред полицията целия план на въстанието, но и насочва врага към седалището на военно-революционния комитет в София.
На 21 септември, само един ден педи избухването на борбата – полицията връхлита върху седалището на комитета и след ожесточена престрелка арестува повечето от участниците в главното военно ръководство. Един от неговите ръководители, Димитър Гичев, се самоубива, за да не се предаде жив на омразните си врагове.
Предателството нанася мъчно поправим удар: лишава въстаниците от централно ръководство, и то само един де преди неговото обявяване, когато няма време за изграждането на нови планове и нови връзки.
Освен това, предателят посочва и военните части, които са щели да преминат на страната на въоръжения народ – фашистите бързо ги разоръжават и поставят на местата им верни свои военни части.
Но колелото на историята е вече търкулнато, и нищо не може да задържи развихрянето на народното негодувание срещу фашистките узурпатори.
Първите въстанически огнища пламват в Мъглиш и Енина, и още на 20 септември пожарът се разрастват по целия героичен Старозагорски окръг с градовете: Стара Загора, Нова Загора, Казанлък и Чирпан, преминава в Пловдивски окръг с Брацигово и Перущица, в Петричко – с Разлог, Горна Джумая и Неврокоп, пламва още на десетки места във Варненско, Шуменско, Бургаско, Плевенско, за да се разгори стихийно в незабравимата всенародна епопея на Северо-западна България – в Берковица, Фердинандско, Ломско, Оряховско, Белослатинско, Врачанско и Видинско, където ръководството бе поето от първия организатор на народните борби за свобода – Георги Димитров и неговите верни другари – Васил Коларов и Гаврил Генов.
В Старозагорско най-ярка е победата на предвожданите от Петко Енев въстаници, които овладяват град Нова Загора и се отбраняват в течение на няколко дена срещу прииждащите от големите околии гарнизонни врагове. Завзет е за кратко и град Ихтиман, прекъсната е важната ж.п. линия София – Пловдив. Завладяна е и Разлог, където войниците пленяват офицерите си.
Навсякъде, където БКП и БЗНС призовават народа на бой срещу фашизма – народът въстана. И навсякъде, където народът въстана, комунистите и земеделците вървят в братско единство – рамо до рамо отиваха на смърт в името на освобождението на страната от фашизма.
Десетки хиляди селяни връхлитаха срещу укрепленията на фашистите, превземаха полицейските участъци, разбиваха наемниците и доброволните фашистки шпиц-команди, съставени от по-младите синове на реакционерите от „демократическите“ партии и възстановяваха, макар и за кратко, погазените свободи.
Въоръжените пушки без патрони, с брадви, коси, криваци и слънчогледови стъбла, въоръжаващите се в течение на самите сражения с оръжието на разбитите врагове народни герои падаха със стотици, покосявани от картечниците и оръдията на подготвените и отлично въоръжение катили, за да разкрият пред света несломимата воля на своя народ, да покажат още веднъж след Априлското въстание през 1876 г., след Шипка, Шейново и Стара Загора, как се брани свобода и независимост.
До вечерта на 23 септември въстаниците от Северозападна България овладяват по-голямата част от Врачански окръг и селата а Ломска околия, включително град Михайловград, но без градовете Враца, Берковица и Лом. Фашистката полиция, самите фашисти и намиращите се из въстаналите райони войскови поделения са обезоръжени. Въстаналите вземат към 2000 пушки, 5 картечници и едно оръдие.
Дунавският пристанищен град Лом също е овладян от въстаниците, а гарнизонът на града се забарикадирва в укрепените казарми и отбива редуващите се пристъпи на хилядите нападатели, стекли се и от града, и от околните села.
Една врачанска войскова част успява наново да превземе Михайловград, но на следния ден, 24 септември, придошлите в подкрепа отряди от Лопушна и Соточино разбиват войската и пак овладяват града. Част от войниците преминават на страната на борещия се народ.
По всички завладени селища властта преминава в ръцете на работническо-селските комитети, а в Михайловград заседава главният Революционен комитет за въстаналите райони, в който също участват двама земеделци. В това отношение, пише Вълко Червенков, – революционните комитети на Септемврийското въстание от 1923 г. са предтечи на комитетите на Отечествения фронт.
Западен е един от историческите документи – заповед, издадена в Михайловград:
„Работници, бедни селяни и малоимотни граждани! На 9 юни шайка от фалирали генерали, бюрократи и стръвни спекуланти заграби властта чрез преврат, в името уж на реда, законността и „свободата на всички граждани и организации в страната“.
Вие посрещнахте с пълно недоверие оръдията на алчната и кръвожадна буржоазия. Като разбраха, че ги презирате и че не ще се хванете на тяхната въдица, властващите съзаклятници против народа, напълниха затворите с хиляди работници-комунисти и бедни селяни-дружбаши, подложиха ги на адски мъки, зверски побои и свирепи убийства и дадоха воля на своята класова мъст и кръвожадност чрез чудовищни присъди над невинните жертви.
Туй не помогна. Стана ясно и за слепците, че враговете на народа по пътя на законната, легална борба не ще могат да управляват, ако предварително не смажат водителката на трудовия народ – комунистическата партия и организацията на селяните – Земеделския съюз. Тока само, притягайки свободно въжето о шията на поробения народ ще могат да го отрупат с непосилни данъци и да го хвърлят отново в кървави националистически войни, които от мизерията, жертвите, мъките и сълзите народни изливат златоносен дъжд в касите на спекулантите.
На 12 септември рано сутринта подлите народни врагове заловиха най- произволно по домовете им хиляди комунисти и дружбаши и ги хвърлиха в затворите, защото на 2 септември уж сме „произвели мобилизация“ на младежките си дружества, а на 17 септември сме „готвели преврат“ за завладяване на властта. Но Комунистическата партия искаше само от правителството да назначи по-скоро законодателни избори и да гарантира обещаната свобода на народа, който ще съумее да наложи едно работническо-селско правителство, единствено напълно възможно и спасително правителство за страната. Но такова правителство би било чума за банкерите, спекулантите и капиталистите, та властниците обявиха война на народа, като плюха на легалната борба и свободата, в които лицемерно се кълняха на 9 юни. Комунистическата партия и сдружените земеделци се поставиха пред дилемата: да паднал ли мърцина пред лапите на народните врагове или да приемат наложената им борба.
Ние избрахме пътя на борбата!
Ние високо ценим човешкия живот и скърбим за всяка капка човешка кръв, но врагът ни наложи борбата с оръжие в ръка, и въру него единствено пада цялата отговорност за човешки и материални жертви, за болките и страданията , които неизбежно придружават обявената и разпалена гражданска война.
На 23 септември организираните работници и бедни селяни се стекоха масово на зова на Комунистическата партия и се хвърлиха с дивен героизъм и ненадмината самоотверженост във великата борба против народните душмани. Правителствената банда е свалена, и в героизма и солидарността на трудещия се народ се издига гордо знамето на работническо-селското правителство, на републиката на работниците и селяните, които единтвено ще наложат траен мир и братство на балканските народи.
Народе от всички полета на труда!
Притечи се многобройно от села и градове под разветите червени знамена. Хвърли се смело и мъжки в славната борба. Блясъкът на показалата се победа ще озари твоето изпито лице, ще смекчи болките на разкъсаното ти сърце и ще хвърли в дива злоба от безсилие твоите врагове. От свещаната кръв на борбата ще изгрее зората на свободата, благоденствието и мира. Напред, на смила и славна борба! Напред към свободата!
Да живее републиката на работниците и селяните!
Да живее работническо-селското правителство, правителството на труда!“
Комитетът започва бъдещото сформиране на доста крупни, макар и слабо въоръжени дружини, които сред невиждан народен ентусиазъм, под развените червени и оранжеви знамена събират сили за удар срещу големия окръжен военно-артилерийски център Враца, както и срещу град Берковица. Изпраща се отряд с картечница и оръдие в помо на въстаническите части в берковско, които се командват от Замфир Попов.Съединените отряди след улични боеве, особено тежки към гарата, овладяват град Берковица на 24 септември 1923 г.
И град Враца, както всички по-големи градове в страната, не въстава. Още от 12 септември затворът е препълнен с местните дейци на Комунистическата партия и по-дейните земеделци. На свобода е укрилият се навреме главен ръководител на окръга Гаврил Генов, който, заедно с пристигащите с големи рискове членове на ЦК на БКП, Георги Димитров и Васил Коларов, се намира в средището на въстанието.
Арестите във Враца не спират. Полицията и доброволните фашистки шайки заляват дори старите майки, бащи и всички близки на комунистите. Полицейският участък, затворът и голямата сграда на прогимназията „Иванчо Младенов“ са натъпкани с арестувани. Укриват се само неколцина членове на Младежкото комунистическо дружество, които, въпреки пълната си готовност за лична жертва, не знаят какво да предприемат. Градът чрез няколко пояса от военни постове е напълно откъснат. Надеждата и на арестувани, и на малцината свободни е в удара, който се очаква откъм въстаналите райони. За неговото посрещане се готвят и самите фашисти – те са смъкнали от намиращата се в планината медна мина „Плакалница“ няколко стотици руски белогвардейци, които трябва да подсилят немного надеждния врачански гарнизон. Фашистите знаеха, че този гарнизон, съставен от синовете на селяните от въстаналите околии, при първи по-сериозен удар не само че ще се откаже от всякаква съпротива, но и ще премине към въстаналите. Затова те чрез всички възможни съобщителни средства искаха и молеха от превратаджийкото правителство да изпрати час по-скоро по-сигурни войскови части: опасността за града била много голяма, а неговото завладяване щяло да докара непоправими беди, защото невъоръжените хиляди маси на въстаниците ще се въоръжат и засилят…
Тревогата на фашистите за град Враца е била твърде основателна. Откъм голямото село Кнежа, през Бала Слатина, Борован, откъм всички големи села на белослатинска околия се придвижва и нараства големият въстанически отряд, под водителството на Фердинанд Козовски и Георги Михайлов.
В Искърския район около град Мездра откъдето е окръжният организатор на БКП Иван Ат. Канов също се струпват въстанически маси, защото всичко, буквално всичко живо, което можеше да носи кривак или пушка, бе готово да тръгне за разгромяването на предателската заговорническа шайка.
Командването на фашистките войски във Враца вече знае, че неговата войскова част във Фердинанд е унищожена и че двата околийски центъра са вече в ръцете на въстаналия народ. Фашистите с тревога очакват атакуването на Враца.
Революционният комитет в Михайловград също много добре съзнава, че главният удар трябва да се нанесе срещу окръжния център, където покрай богатото въоръжаване би се създала здрава стратегическа опора за по-нататъшното разгръщане на борбата.
Затова въстаническият щаб в Михайловград, чийто началник е Ас. Греков, изпраща на 24 септември след обед шест бойни дружини в две посоки към Враца.
По първото направление София-Криводол- Враца се насочват:
Дружината от Михайловград, под командването на Иван Михайлов, Челястнишката дружина с командир Тодор Атанасов, Крапченската, командвана от Янаки Панов.
По второто направление тръгват три дружини:
Лютенската с командир Владимир Петков, Лопушанската с командир Георги Дамянов и Белимелската с командри Коста Иванов.
Но насочените от Михайловград за овладяването на Враца отряди, под общото ръководство на окръжния организатор на БКП Гаврил Генов, на н-к щаба Ас. Греков и на споменатите дружинни командири – са принудени да свърнат встрани, за да отбият застрашителното нападение на значителен правителствен отряд. Около гара Бойчиновци на 25 септември се завързва тежко сражение, в което въстаниците напълно разбиват войсковите части и вземат трофеи – нови 400 пушки, няколко вагона муниции, 2 артилерийски оръдия и 6 картечници.
След завършване на боя се получават сведения за насочването на нови правителствени части откъм Враца, откъм София през Петрохан, откъм Белоградчик и откъм Видин – Брусарци, т.е. от всички страни на въстаналите райони.
Основните въстанически сили под командването на Г. Дамянов продължават настъплението си към Криводол-Враца, но на 26 септември наново са ангажирани с тежки сражения с постоянно засилващите се правителствени войски. След упорит бой, който трае цял ден въстаниците са принудени да отстъпят.
В същото време щабът отделя сили и срещу настъпващите по другите посоки противници – към Петрохан излиза полкът на Замфир Попов, към Лом-Видин – отряд с 2 оръдия и 4 картечници, командван от поп Андрей и Кирил Митов, и друг отряд към Белоградчик.
Един след други слабо въоръжените отряди са разбити и преминават в отстъпление.
Укрепенета в ломските казарми войскова част получава пехотна и артилерийска подкрепа от Видин, та и тамошните народни дружини преминават в отстъпление.
Разбит е и отрядът на славния поп Андрей от Медковец.
Към 28-29 септември прииждащите правителствени войски, подкрепени от въоръжените сиове на реакционерите, събрани в т.нар. „шпиц-команди“ – започват „възстановяването на реда“.
Загиват Иван Мих. Бобанов, командири на Превалската дружина, Владимир Петков, командир на Лютенската дружина, д-р Стамен Илиев и др. видни дейци.
Разстреляни са народните представители от БЗНС Ив. Първанов и Горан Петков от Михайловград.
Над страната се развихря невиждан в света до онова десетилетие кървав терор, който ясно предвещаваше какво ще донесе на човечеството фашизмът, ако овреме не се вземат мерки за смазването му.
Септемврийските дни и нощи се наситиха с ужас. Наказателните команди, съставени от садисти-офицери, като ген. Лазаров, полк. Кузманов, кап. Харлаков, кап. Монев и македонски наемници-палачи, събираха населението по стъгдите и масово разстрелваха мъже и жени, деца и младежи. От претъпканите с арестувани селяни и работници участъци и училища се изкарваха върволици „виновни“ и невинни към братските им гробници. Димът на подпалените къщи и миризмата на оставените за „назидание“ разлагащи се трупове се носеха над почернелите селища.
Учители, лекари, адвокати, юноши и девойки, ръководната сила, цветът на българския народ, бе покосен с настървение, непознато при ничие враже нашествие в България.
Хиляди и хиляди участници в борбите емигрираха, други стотици хиляди изпълниха затворите, арестите, казармите и училищата.
Стените на затворите, карцерите и казармите видяха масови изтезания, каквито не познава нито едно от средновековните инквизиторски мъчилища. Кръвта довеждаше палачите до безумно опиянение и взе дори да ги задавя. Целият прогресивен свят се вдигна на протест. Палачите се сепнаха.
„Стига кръв! – провикна се в едно свое официално нареждане техният водач ген. Русев, прочутият първи министър на външните работи от Цанковия кабинет. – Движението на родоотстъпниците, на хората, които, забравили чувството за родина и отечество, на хората, които си бяха поставили за цел да смутят мира и спокойствието на страна, е вече смазано.
Заповедта ми в този момент към всички е: стига кръв, дайте мир и спокойствие на страната“.
В същото време водачите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов отправят своето историческо „Отворено писмо до работниците и селяните в България“.
ВМРО реже глави на комунисти и земеделци, 1923 г-
„Драги другари,
След големите революционни борби, които за сега завършиха неуспешно за народните маси, ние бяхме принудени да напуснем, заедно с много други борци, нашата страна, за да продължим да служим на великото дело на своя народ. Макара и да се намираме временно далеч от вас, ролята, която ни се пада да играем в тази борба, ни налага да се обърнем към вас с това отворено писмо.
Горе главите! Кървавото отмъщение а изплашената за властта си белогвардейска сган не ще сполучи да убие борческия дух на трудеща се България! Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко е бъде работническо-селско правителство в България!“
Тъкмо партиите на капиталистите и чорбаджиите, които наляво и надясно викат за „ред и законност“, на 9 юни 1923 г. те извършиха един въоръжен преврат и с това сложиха началото на гражданската война, то която септемврийските събития са само един крупен епизод, и който не може да завърши другояче, осве с окончателната победа на трудещия се народ над неговите кървави потисници, експлоататори и грабители.
Трудещите се селяни и работници в България имаха 2 големи политически организации за защита на своите жизнени интереси – БЗНС и БКП.
Белогвардейското правителство използва сравнително леката си победа на 9 юни, за да нанесе един голям удар на БЗНС. Всички първи негови хора от градове и села бяха арестувани, голям брой от тях подло и зверски избити, с хиляди работници и селяни, обявени за метежници, подложени на зверски побоища, хвърлени в затворите и предадени в ръцете на съдилищата на класовото отмъщение. Самият БЗНС, многочислената партия на България – беше обявен за резтурен, вестниците му спрени, имотите му запечатани и всяка негова политическа дейност забранена.
Участници в Септемврийското въстание в Одеса, 1923 г.
Считайки опасността от БЗНС вече премахната, генералско-банкерското правителство обърна погледите си към другата масова организация на трудовия народ – БКП. Още след 9 юни 1923г. то арестува голям брой комунисти, поради тяхната борба срещу преврата и ги подхвърли на още по-тежка участ, отколкото даже самите земеделци. И в своите офицерски лиги и конспиративни банди то продължи непрекъснато нападенията си върху тях. Известно е, как една вечер всички търновски комунисти, бидоха грабнати от властите, отвлечени в казармите и там премазани от бой от преоблечени офицери. Известно е нападението на фашистиките банди в Берковица, които в продължение на цяла седмица тероризираха, под покровителството на властта, комунистическото население в този град и околиите. Известни са безброй подобни нападения по други градове и села. Цялото трудещо се население, което не искаше да се примири с новата насилническа власт, живееше под непрекъснати терзания, заплашвания и насилие. Никое село не беше сигурно за спокойствието си, никой работник и селянин не бе уверен в живота си.
В същото време не надигнаха и агентите на алчната и хищническата буржоазия, които използваха властта за своите грабителски цели. Надигнаха се земеделските крупни собственици, за да си върнат отнетата им земя, нададоха вой големите домопритежатели, за да си върнат свободата да дерат кожата на бедните наематели, туриха ръка на банковите средства големите спекуланти и експортьори, за да обират работника и бедния селянин, експлоатацията на работническия труд ставаше все по-свирепа – с една дума градските капиталисти и селските чорбаджии станаха пълни господари на народа и страната. Всичко това караше трудещия се народ да негодува още по-силно против новата власт. А особено силно се вълнуваха народните маси от външната политика на правителството, съставено от старите националистически и войнстващи партии и елементи, които тласнаха народа в две национални катастрофи. Непрекъснатите конфликти със Съветска Русия и съседните държави ги караха да се боят, че всеки ден Бъгария може да бъде въвлечена в една нова още по-катастрофална война.
При тези условия, обединената около властта буржоазия трябваше да проведе избори, за да „узакони“ положението си. Но да получи доверието на мнозинството от народа, тя нямаше никаква надежда, докато БКП стоеше твърдо на поста си и мъжки защитаваше интересите и правата на целокупна трудеща се България. Опасността от нея ставаше толкова по-голяма, че тя – БКП – прогласявайки Единния фронт на трудещите се от градовете и селата, протягаше братска ръка към сдружените земедели, помогна им да възстановят разбитите си дружби и по такъв начин на дело обяви съюза между градските работници и трудовите селяни. Еднаквите интереси и общата неволя на градския и селския работен народ фактически съюзиха БЗНС и БКП в цялата страна. Тогава генералско-банкерско-професорското правителство се реши да провокира БКП и се разправи с нея така, както се разправи с БЗНС. За целта правителството съчини лъжливото обвинение, че БКП щяла да прави преврат на 16 септември и за да осуети уж преврата, то извърши на 12 септември 1923 г. масови арести на комунисти из цялата страна.
Комунистическата партия не бе насрочила никаква обща или частична въоръжена акция срещу правителството на 16 и 17 септември или на някоя друга по-късна дата. Напротив, БКП се готвеше усърдно за изборна борба, защото бе всеизвестно, че при свободни избори трудещото се мнозинство в страната, начело с БЗНС и БКП, щеше без друго да провали узурпаторското правителство и да създаде своята работническо-селска власт. Правителството, което тури ръка на всички партийни архиви, не може да намери доказателства за подобно решение и никога няма да намери доказателства, освен ако не ги съчини, защото те не съществуват. Но нему бе необходим предлог да си разчисти сметката с БКП и то намери такъв в една измислица, без да помисли за страшните последствия, кои 24то неговото предизвикателство можеше да има за целия народ.
Посягането върху Комунистическата партия, арестуването на хиляди нейни дейци от градове и села, закриването на работнически клубове, синдикати и кооперации, слагането на ръка върху техните архиви, спирането на целия комунистически и работнически печат, забраняването на комунистическата агитация и на всяко движение на комунисти и работници по селата, преля чашата на търпението.
За всички стана ясно, че правителството не ще допусне никаква легална борба. Не само комунистите, но и широките народни маси се почувстваха засегнати и заплашени. Много от дирените да бъдат арестувани и малтретирани комунисти из селата избягаха в горите, последвани от маса съчувстващи. Белогвардейското правителство безцеремонно ги обяви за разбойници и изпрати войска да ги преследва и изтреби.
На този удар Комунистическата партия реши да отговори с 24-часова мирна протестна стачка в градовете и с масови протестни събрания из цялата страна. Обаче, правителството вдигна всичките си сили на крак, за да задуши тоя протест. Станаха кървави инциденти в София и на други места, предизвикани от бруталността на властта. Въдвореният повсеместен и небивал в България терор засилваше непрекъснато всеобщото възмущение, стълпотворенията, докато последните почнаха да вземат характер на народни въстание против развилнявалата се и обявила война на цулото трудещо се население власт.
В тези критически моменти, когато правителството задуши всяка борба и народните маси на много места се вдигаха стихийно, Комунистическата партия беше поставена на изпитание. Да остави ли масите да въстанат сами и да бъдат бити по части или да се обяви на тяхна страна и да се опита да обобщи движението, да го обедини и да му даде политическо и организационно ръководство?
Комунистическата партия, макар и да съзнаваше всичките трудности на борбата и недъзите на организацията, като партия на трудещия се народ, не може да стори друго, освен да прегърне делото на народа и при най-мъчни условия да даде паролата за общо действие по цялата страна, заедно с БЗНС на 23 септември 1923 г.
Каква бе паролата?
Целият народ знае, че тя бе – събарянето на днешното узурпаторско, превратаджийско и насилническо правителство и заместването му с едно работническо-селско правителство.
Борбата не бе за установяване на диктатура и за въдворяване на съветска власт в България, както умишлено лъжеше тогава правителството. Борбата беше против вилнеещата тогава диктатура и за едно широко демократично правителство, изцяло из средата на огромното мнозинство на българския народ – неговата трудеща се част. И в течение на борбата, там дето въстаналият народ взе властта в ръцете си, нигде не бе установена съветска власт. Бяха уредени само общи революционни комитети на работническо-селското правителство.
Ако Комунистическата партия даде паролата, то тя пък беше подета, както от масите, които вървят заедно с нея, така и от селяните, следващи БЗНС и от цялото трудещо се население. Целокупният трудещ се народ, като един човек и с небивал ентусиазъм, се вдигна да извоюва политическите си свободи, да защити жизнените си интереси и да установи своята собствена власт.
Септемврийските революционни борби бяха в пълния смисъл на думата едно общо народно движение и те носеха отличителните белези на такова именно движение. Народът, стремящ се към осъществяването на един идеал, никъде не се отдаде а изстъпления, грабежи и актове на лично отмъщение. Банките бяха най-строго охранявани. Имотите на всички пазени, малцината врагове на революцията бяха обезвредени в отделни места чрез арестуване, но никъде те не бяха малтретирани и избивани – нито косъм не е паднал от главата на никого. Клевета е, че били уреждани чрезвичайни и и издавани смъртни присъди по време на Септемврийското въстание. Пленниците бяха запазени, ранените и от двете страни най-грижливо гледани, даже и живота на пленените врангелови банди, изпращани от правителството срещу въстаналия народ, бе великодушно запазен.
След близо 2-седмични епически боеве, народното въстание бе сломено от правителството, което разполагаше изобилно с артилерия и картечници, и успя да мобилизира множество банди от запасни офицери, подофицери и хиляди врангелови контра-революционери, докато въстаналият народ имаше съвършено недостатъчно оръжие.
Веднъж господар на положението, изплашената до смърт буржоазия даде израз на своята страшна злоба и ненавист към трудещия се народ, който се осмели да раздруса основите на нейното господство.
През нашите очи нейните озверели банди започнаха масово избиване на въстаналия народ. Не пощадиха дори ранените и мирното население, жените и децата. Посегнаха и на селата, и на имотите на трудещите се във въстаналите области.
Но ние не искаме да говорим за кървавото отмъщение на тържествуващата белогвардейщина – вие, които стенете под нейните удари, по-добре от нас го познавате. Това отмъщение ще бъде жестоко, варварско, то ще надмине по своите ужаси белогвардейските жестокости във всички други страни. Но затова то ще прокара още по-дълбока кървава бразда между класата на потисниците и експлоататорите от една страна и трудещия се народ от друга.
Цар Борис III
И никога вече между тях няма да има мир!
Само срутването на кървавата банкерско-монархическа власт и установяването на работническо-селско правителство ще даде удовлетворение и ще донесе успокояване на народните маси и на страната.
Драги другари,
Ние съвместно се борим за едно велико народно дело. Днес ние сме разбити. Но борбата не е свършена и окончателната победа е по-близка, отколкото враговете ни мислят. Българският трудещ се народ никога не ще се помири с белогвардейската власт на едно нищожно, хищническо и насилническо малцинство, с каквито и заучени фрази да се кичи и с каквито „демократични“ реформи и да парадира тя. От поражението си ние ще почерпим поуки и утре ние ще бъдем по-силни, отколкото бяхме вчера, а нашите врагове все повече ще губят почва под краката си.
Изпълнени с дълбока вяра в нашето дело, което е свещено народно дело, ние, всички трудещи се, героически ще понесем болките и страданията на поражението и с по-голяма енергия и повишено въодушевление ще се предадем отново на служба на народното дело и не ще отдъхнем, докато не победим.
Ние отново ще съберем и сгъстим нашите разстроени и разделени редове. Ние ще пристъпим бързо към изцеряване на нанесените ни рани.
С общи усилия и жертви, ние ще помогнем на останалите вдовици и сираци, на бедстващите семейства и на прокудените в чужбина другари.
Ние не ще пръскаме силите си в отделни терористични действия, помнейки добре, че ние ще победим само с организираната борба на трудещия се народ и че най-жестокото отмъщение на народните палачи ще бъде събарянето на белогвардейското правителство и окончателната победа а работническо-селската власт.
Особено ние ще пазим и закриляме Съюза на всички трудещи се от градове и села, който в септемврийските борби биде подпечатан с общо пролятата кръв на хиляди борци, паднали за общото народно дело.
Никакво униние, никакво отчаяние, никакво малодушие!
Горе главите, славни борци! Да живее работническо-селското правителство! Да живее трудеща се България!
Октомври 1923 г.
Васил Коларов
Георги Димитров
Когато ще се дава оценка на приноса, който българският народ е вложил в борбата на народите срещу фашизма, когато ще се характеризира отношението на този народ към собствената му власт, към германо-италианския фашизъм и международната реакция, когато ще се направят опити да се покрие народа ни с правителствата, които са го управлявали през последните 20 години, годините на възхода на фашизма, нека не се забравя нито войнишкото въстание, нито въстанието на 9 юни, нито първата славна епопея на съпротивителното движение в България – Септемврийското въстание през 1923 г., предвождано от БКП, при активното съдействие на Земеделския народе съюз.
И втората победа на фашистите след 9 юни не се дължеше на реалния превес на техните сили. Ако би било постигнато единно ръководство на борбата в цялата страна, ако то бе успяло да съгласува масовите действия и по място и по време, което би премахнало наблюдаваната несъгласуваност дори между съседни центрове, ако би насочило тези действия към превъзмогване на гибелната за всяко истинско въстание отбрана в преминаването към решително нападение и разширяване на въстаналите райони – от центровете към периферията, ако натискът срещу фашистката власт бе проведе не само от селата към градовете, но и чрез удар в самите градове, особено в големите работнически средища, начело със София и Пловдив, ако мнозина от местните водачи не повтаряха клишираната фраза „нашето оръжие е в казармите“, а бяха взели конкретни мерки да се отзоват на молбите на стотиците войници да им се дадат сигурни връзки и точни указания, кога, как да постъпят, за да овладеят казармите, ако към тая войнишка готовност отвътре се притуреше и планово организиран щурм отвън, та войската в процеса на бой да бъде разположена, ако постигналите успешно завладяване на територии въстаници не чакаха и съседите им да сторят същото, а веднага се насочеха към закъсващите райони, разраствайки старите и организирани нови отряди – на противника нямаше да се позволи да се опомни, да събере силите си по застрашените области и от отбрана да премине към победно настъпление.
За нашия преглед на антифашистката въоръжена борба не е толкова важно подробното изтъкване на грешките и слабостите, показани при организирането и осъществяването на въстанието. Спираме се на тях само, за да посочим, как чрез преодоляването на тези грешки се стигна по-късно до победата.
По-важно от това наше изследване е да изтъкнем и покажем, колко далечни и дълбоки са корените, от които се разрасна боевият съюз между БКП и БЗНС, и колко непоклатим е днес могъщият ствол на Отечествения фронт. Само в светлината на миналото може да се разбере цялата правда в думите на нашите антифашистки водачи, че ОФ не е една временна, случайна партийна комбинация, а епохален боен съюз за довършване на българската реакция, за утвърждаване на истинската демокрация.
За да се разбере, какво би било действителното поведение на България в събитията, които предхождаха Втората световна война и поведението й през самата война, трябва да се зададе въпросът:
Как би постъпила България, ако народът ни не беше повален чрез заговори и предателството на кобург-готския дворец и военнофашистката клика, ако страната би продължавала да се управлява демократично чрез свободно избраните свои народни представители и произхождащо от свободния парламент правителство?
Отговорът е ясен за всеки честен човек:
ген. Иван Вълков, участник в убийството на комунисти и земеделци през 1923 г.
Ако народът, изпил на два пъти прелестите на германо-империалистическото „приятелство“ през Балканската и Първата световна война, би могъл свободно да реди политиката на своята държава, той в никакъв случай не би позволил повтарянето на старите престъпления, а би вървял рамо до рамо със своя велик Освободител от турското иго в съюза му със западните демокрации.
Септемврийското въстание от 1923 г. в България е първата масова всенародна въоръжена проява на онова гигантско световна съпротивително движение срещу фашизма, което, заедно с развитието и укрепването на самия фашизъм, се развиваше и крепнеше във всички свободолюбиви страни, за да прелее при подлото германско нападение, в страшната Втора световна война.
Само заради Септемврийското въстание през 1923 г., когато българите дадоха първия сигнал за опасностите, които фашизмът носи на света, на страните ни, трябва да се признае правото на народа ни да се реди с открито чело между свободните и освободени народи.
Из книгата „Съпротивата“,
издание на Работническата партия (комунисти) и Нариздат, 1946 г.