Спомени на полковникa от германската армия Херберт Зеле
На 22-ри и 23-ти август 1942 г. германската 6-та армия придвижи битката право напред и прекоси река Дон. Това се наложи заради мощната офанзива северно от Калач, по двата фланга на Vertyachiy и Песковатка.
Без прекъсване на военните действия LI армейски корпус и XIV танков армейски корпус (с командир генерал фон Вийтерсхайм, се изнесоха напред, преминавайки през два тежки, инженерно проектирани моста, и се разположиха ветрилообразно и се подготвиха за масирана атака срещу Сталинград.
Параграф 2-ри от армейската заповед от 19 август 1942 г. казва:
“6-та армия взема в свои ръце два земни моста между реките Дон и Волга, северно от шосето за Калач-Сталинград и ги обезопасява откъм север и изток. Армията ще пресече река Дон между Песковатка и Островски, при непрекъснато прикритие и изтегляне в посока север. След това частите ще се насочат към хълмовете между река Rossoshka и Болшая Караная, към притока на река Волга северно от Сталинград. Другите части ще се развиват откъм северо-изток и ще превземат Сталинград. Ударът ще бъде подпомогнат от части напредващи по южния фланг и през централната част на река Rossoshka, като място за среща е определена местността югоизточно от града (Сталинград), където моторизираните части ще се слеят с частите, напредващи от юг.”
Вечерта на 23-ти август 1942 г. генерал Хубе и неговата танкова част превзеха Rynok, северно предградие на Сталинград. Германските разузнавателни части достигнаха до стръмното западно крайбрежие на Волга, обкръжавайки просторната потискаща селска област. Армията беше пълна с надежда, въпреки че частите на Хубe трябваше да преодоляват много критични ситуации през следващите дни. Срещнах генерал Фридрих Паулус, който ми каза, че командващият на руската 62-ра армия е сред нашите военнопленници, той бил отчаян и притеснен не само за съдбата на Сталинград, а и за цялата южна руска армейска част, командвана от Тимошенко.
Очите ми срещнаха тези на Паулус с един въпрос, почти невероятно ни се струваше, имайки предвид, че още от 1941 г. често получавахме информация, че руснаците вече са на края на възможностите си, твърде често ни заблуждаваха и сега не можехме да го приемем, без да се усъмним дълбоко в истинността на казаното. Не помнехме ли още и самохвалството “високопарните думи” и обещания, че водим последна битка за окончателното унищожаване на руските армии, подписвайки сами смъртните им присъди? Всички полеви войници, без разлика в чин или в командване се усмихваха често в този период (късната есен на 1941 г.) на нереалните оценки за един враг – несломим в битката за своята земя и родина.
Колко неверни са били тези твърдения стана ясно в следващите няколко седмици, отломките на германските загинали се разпиляваха по фронтовите линии на Калинин, Москва, Tула и Tвер. Точно когато се случваха тези военни и човешки трагедии Гьобелс се изказваше от сигурното си местенце, далеч от всякакви опасности, че Berezina, ще претърпи един Наполеоновски срив, и че талантът на фюрера, неговият военен гений, са гаранцията, че подобен срив няма да сполети германската армия.
Големите надежди увяхват
Следващите няколко дни преминаха в напрегнато очакване. 71-ва дивизия, под командването на генерал-лейтенант фон Хартман успя без големи загуби да прекоси река Дон откъм Калач и с пълен натиск се придвижи напред, през долината Карповка, и на 24 и 25-ти август 1942 г. достигна южната част на Сталинград. Въпреки това последният напън да бъде превзет града не успя. През лятото на 1942 г., след битката, водена от 1-ва танкова армия на фон Клайст и 6-та армия, срещу дивизиите на Тимошенко запад — югозапад от Харков (12-27 май 1942 г.), руснаците показваха слаби признаци на съпротива. Те само сменяха местоположението, прекосявайки р. Дон, в околностите на Калач, после внезапно се обръщаха и заставаха лице в лице с наближаващата 6-та германска армия. Резултатът беше скорошното поражение на 1-ва руска танкова армия и на 62-ра армия, които изоставяха стотици опожарени танкове в тесните околности на река Дон. С оглед на събитията имаше голяма вероятност Сталинград да падне, без да окаже голяма съпротива, считаше се също, че реална заплаха от страна на руснаците може би ще има само по източното крайбрежие на р. Волга. Тези надежди се оказаха една голяма илюзия.
Вярно е, че успяхме да превземем повече от половината град и се справихме със задачата за относително кратък период от време.
Но бавно, малко по-малко, руската съпротива се пробуждаше.
Подсилената Червена армия достигна града откъм главният шосеен път от Kotluban и скоро северната част на града стана арена на жестока руска контраатака. Северният фронт свързваше дясното крило на германските дивизии, които бяха спрени в околностите на р. Дон (отчасти използвайки Tartar Wall), заедно със силите, които трябваше да подсигурят Сталинград от север. В посока към надземният мост, ориентирани в направление запад-изток , руснаците нападаха често и така стана ясно, че военен пробив или дълбоко проникване на този етап би насочило германските войски на юг, а подобен развой на събитията, дори и не решаващ, би подложил на евентуален неуспех целта Сталинград. Въпреки всичко атаките срещу моста се провалиха. През последните дни на септември 1942 г. руснаците си позволиха още една обширна атака, включвайки стотици танкове и завземайки значителни територии, което ни създаде много притеснения. Само една решителна контраатака осигури стабилни германски позиции, нанасяйки значителни загуби на врага, включително 98 танка. Военните качества на генерал Хубе и на неговият XIV танков армейски корпус подсигуриха отново северният фланг.
Всяка къща е крепост
По същото време във вътрешните части на Сталинград се разиграваха кървави сражения. Всяка къща, колибка, небостъргач, фабрика се беше превърнала в своеобразна крепост, сееща смърт и разрушения.
Изключителният героизъмбеше вече нещо н ормално. Атака и защита, нападения и контранападения, огън, възбудени викове, минохвъргачки, артилерийски огън, огнемети – Сталинград се бе превърнал в истински ад, който не можеше да бъде забравен. Камъните се използваха като укрепления, разрушените фабрики – в дом за снайперисти, сеещи смърт, зад всеки струг и всяка машина надничаше смъртта. Всеки ъгъл, всяка пукнатина криеха опасност от внезапен огън или купчина тела зад себе си…
Всеки къс земя буквално бе покрит от защитниците. Героизмът на Сталинград ще бъде помнен дълго. Германските загуби бяха стряскащо големи. Бавно нашите дивизии изгаряха и резервите се се бавеха, а и бяха недостатъчно заради многобройните загуби, които понасяме всекидневно. Доставките и подсилването на частите ставаха все по-остър проблем, след като партизанските нападения, които рядко успяваме да предотвратим, прекъсваха единствената ни шосейна линия — една хилава пътечка свършваща в Verkhne Chirskaya, на западния бряг на Дон. От този момент нататък, доставките ни биваха изпращани през 24 тонния мост над реката. Въпреки всичко нещата се разпадаха малко по-малко, не толкова заради руски нападения, а поради липсата на резервни части. Най-близкият склад за доставки е в Харков, където според слуховете са останали съвсем малко провизии.
В резултат на това се налага квартир-майсторът, генерал от 6-та армия, да лети с Ju 52, за да достави най-необходимото от далечна Германия.
Това се случваше с 6-та германска армия – армията, която се намираше в центъра на най-решителните сражения по време на войната, армията, към която беше насочен погледът не само на цяла Германия, но и на целия сват по различни причини.
Спомени на полковникa от германската армия Херберт Зеле