Преобразуването на всяка съдебна система е процес, не е акт. Веднага след Девети септември тя остава непроменена съобразно все още действащата Търновска конституция, още повече че в програмата на правителството на Отечествения фронт от 17 септември 1944 г. задачите й са формулирани по-скоро умерено, отколкото радикално: евтино и бързо правораздаване чрез намаляване на съдебните такси, откриване на съдилища в по-големите населени места, опростяване на формалностите, преустройство на законодателството в съответствие с “народния бит” и с новите стопански и социални условия, съдебна отговорност на чиновниците, ако нарушат задълженията си, обществено-педагогическа борба с престъпността и подобряване на наказателния режим.
Още на 6 октомври 1944 г. обаче Наредбата-закон за Народния съд рязко променя обстановката, като създава извънреден орган с политическа цел. Изборните (непрофесионалните) и назначаемите (професионалните) съдии – първите с вот на областните комитети на ОФ, вторите със заповед на министъра на правосъдието – влизат в правораздавателни състави, които изпълняват функцията на революционен трибунал на територията на цялата страна, необвързан със съществуващите наказателнопроцесуални норми.
Конституираните в София четири върховни състава от по тринадесет души (четирима назначени и девет изборни съдии) и в над 60 други населени места извършват съдебното дирене “свободно по разум и съвест”. Обвинението се поддържа от народни обвинители, ръководени от Главен народен обвинител, към когото се създават седем отдела за разследване на дейността на различните кръгове обвиняеми. Отделите са с двойно предназначение – в досъдебната фаза функционират като органи на предварителното производство, на следствието, докато в съдебната се превръщат в орган на държавното обвинение.
Народните обвинители, подчинени на министъра на правосъдието по силата на Наредба-закон за устройството на съдилищата от 30-те години, свършват работата си от 20 декември 1944 г. до 28 април 1945 г.
Според министър-председателя К. Георгиев работата на Народния съд е “да предпази чрез страха от безпощадното, но справедливо народно наказание идните управници на българския народ от повтарянето на престъпленията на досегашните негови фашистки властници, като спести на народа в бъдеще разочарованията, страданията и ужасите на миналия режим”.
В това витиевато определение е избегнато едно съвсем конкретно предвиждане, а именно – политическата намеса на комунистическата партия в работата на правозащитните органи предстои да се превърне в трайна практика през следващите десетилетия. Началото й е поставено веднага с чистка в заварения апарат, за която се съдържат указания в програмата на правителството на ОФ и в Окръжно № 5 на ЦК на БРП (к). Всеобхватната промяна на социално-класовия характер на държавните органи продължава с разпореждания на Министерството на правосъдието за отстраняване на заварени съдебни кадри по места, с разрешаването на жени с юридическо образование да бъдат съдии и прокурори, както и да упражняват самостоятелно адвокатска професия, и с отмяната на несменяемостта на съдиите и прокурорите при Висшия административен съд.
Политическата намеса в юриспруденцията дава възможност на Министерството на вътрешните работи да лишава граждани от свобода с административно разпореждане и е заложен в Наредбата-закон за трудово възпитателните общежития. Първият подобен документ предвижда принудително настаняване в ТВО на осъждани за престъпления от общ характер повече от един път, ако са опасни за реда и сигурността в страната, на проститутки, сводници, сутеньори, изнудвачи, комарджии, просяци и безделници.
Настаняването и освобождаването се основават на мотивирана заповед на директора на Народната милиция. Втора Наредба-закон за ТВО се отнася за политически опасните лица. Те се въдворяват в лагерите от министъра на вътрешните работи въз основа на доклад на директора на Народната милиция след произведено дознание. И по двете наредби-закон принудителното задържане се определя за срок от 6 месеца, който може да се поднови с друга заповед.
Приети от всички отечественофронтовски министри, независимо от партийната им принадлежност, тези актове продължават практиката отпреди Девети септември граждани да се лишават от свобода по административен път. Тази аналогия не е единствената. Наредбата-закон за защита на народната власт е огледален образ на Закона за защита на държавата от 1924 г. и създава правова възможност за съдебно преследване на всички, които под една или друга форма изразяват несъгласие с политиката на ОФ. Документът е приет с единодушие от правителството, с гласовете на министрите некомунисти Никола Петков, Григор Чешмеджиев, Петко Стайнов, Асен Павлов, Борис Бумбалов и Ангел Държански.
Нова съдебна структура започва да се създава едва с конституцията от 1947 г. Някои произтичащи от нея промени, каквато е преобразуването на триинстанционната съдебна система в двуинстанционна по Закона за изменение и допълнение на Закона за наказателното съдопроизводство от януари 1948 г., се оказват впоследствие несполучливи, но като цяло конституцията придава стройност на уредбата. Тя следва съветската конституция от 1936 г. така, както е сторено и в другите социалистически страни, и предпоставя правосъдие и чрез законоустановените съдилища, и чрез особени, създавани с отделни нормативни документи. Спазени са принципите на правото на защита, на независимостта на съдиите, на участието на обществеността в правораздаването чрез съдебни заседатели, на изборност на съдийския състав, освен в изрично посочени изключения, и на върховен съдебен наздор, упражняван от Върховния съд. Стари изходни постановки и форми получават ново класово-партийно съдържание.
Републиканската конституция урежда прокуратурата в съответствие с ленинските принципи за прокурорски надзор. Тя е извадена от съдебната система и е поставена в подчинение на Народното събрание, което избира главния прокурор. Основният закон му вменява в особено задължение “да бди за преследване и наказание на престъпленията, засягащи общодържавните, националните и стопанските интереси на Народната република”, както и на престъпленията и действията срещу държавния суверенитет на страната. Социалистическата прокуратура е обявена за независима и централизирана институция, подчинена на единоначалие.
На 4 март 1948 г. се приема първият социалистически съдоустройствен закон – Законът за устройството на народните съдилища (ЗУНС), с който се отменя наредбата-закон от 30-те години, третираща същата материя, и се закриват Върховният касационен, Върховният административен и Военно-касационният съд. Техните дела се поемат от Върховния съд, чиито членове заместват и представителите на закритите инстанции. Освен на Върховен, чл. 1 от ЗУНС постановява учредяването на околийски и на областни съдилища, извършвано на изборни начала. Избраният и заклел се съдия правораздава заедно с двама съдебни заседатели, чиито права и задължения са равни на неговите.
Надзорът върху така създадената система е четирисъставен. Обществено-политическият се изразява в задължението на съдиите да отчитат писмено своята дейност и тази на съда пред органа, който ги е избрал, както и във възможността те да бъдат отзовавани. Административният надзор е прерогатив на министъра на правосъдието, но може да се осъществи и чрез съдебни инспектори. При констатирани нарушения и по степента на тяхната сериозност министърът може да започне дисциплинарно производство или да поиска отзоваването на съдията.
Дисциплинарният надзор се поддържа от прокурор и се извършва от наказателното отделение на Върховния съд. Върховният съд именно осъществява и съдебния надзор, който се изразява в законовата възможност да се разглеждат протести срещу присъди и решения, постановени от по-ниските инстанции, както и предложения на главния прокурор и на председателя на Върховния съд за преглед по реда на надзора на влезли в сила съдебни актове.