Френските управляващи упорито прокарват идеята за «джихада» като основна заплаха за националната сигурност, още като започнем от войните в Либия и Сирия, в чието разпалване, между другото, френското правителство активно участва. Насочването на общественото внимание към «джихада» помагаше за приглушаването на социалните конфликти и в същото време доближаваше Франция до модела за гарантиране на националната сигурност, традиционно наложил се в Израел.
Еврейската държава, която още от основаването си беше принудена да оцелява в една крайно враждебна среда, създаде мощен разузнавателен апарат и служби за сигурност.
Разузнавателната общност на Израел включва три основни служби. Шин Бет (или Шабак), която е подчинена на премиера, отговаря за вътрешната сигурност (контраразузнаване и борба с тероризма). Мосад (външното разузнаване) пък е ангажирана с разузнавателните операции в чужбина и акциите за ликвидиране на терористи извън границите на Израел.
На свой ред, военното разузнаване (АМАН), броят на чиито сътрудници е по-голям от този на най-мощните европейски специални служби, осъществява разузнавателна дейност сред армиите на арабските държави, ръководи разузнаването на трите рода войски, отговаря за космическото разузнаване, както впрочем и за електронното разузнаване и цензурата. Действията на всички тези служби се координират от Комитета на ръководителите на специалните служби (Вараш), начело с директора на Мосад.
Мнозина ръководители, както и значителна част от политическата класа в Израел, или са дошли от специалните служби, или известно време са били свързани с тях (Ицхак Шамир например работи 17 години в Мосад, а Ариел Шарон е бивш ръководител на специалния отряд 101, ангажиран с физическото отстраняване на враговете на страната, Ципи Ливни също е работила в Мосад, а Бенямин Нетаняху е бивш офицер от диверсионно разузнавателната част «Сайерет Маткал»).
Тук липсва обичайното за европейските страни разграничаване между разузнаването и дипломацията. Затова мнозина се питат, дали управляващите във Франция не се ориентират именно към този модел на военизирана държава, след като така упорито представят страната си за «обсадена крепост». Тук е мястото да напомня за важната роля на Съвета на представителите на еврейските институции във Франция (CRIF), който отдавна се обявява за цензурирането на Интернет и дори предложи извънредното положение, което беше въведено в страната, да се разпростре и върху Мрежата.
Близкият до CRIF френски премиер Манюел Валс, който се обявява за използването на максимално твърди методи за контрол над обществото, също посочва израелския модел като пример за подражание. През двегодишното управление на Фронсоа Оланд и Манюел Валс Франция демонстрира осезаем напредък по пътя към превръщането си в полицейска държава.
Така, на 13 ноември 2014 в страната беше приет антитерористичен закон, значително ограничаващ свободата на словото и на придвижването, който се смята за най-суровия в цялата нова история на страната.
На 3 октомври 2015 (годината започнала с терористичното нападение срещу редакцията на Charlie Hebdo) влезе в сила законът за събиране на разузнавателни данни, който до голяма степен копира американската система на масово следене на гражданите, поради което стана известен като «френския Патриотичен акт». Той беше подложен на остра критика от мнозина експерти, тъй като дава възможност на службите да се намесват в частния живот на гражданите и ограничава правата на последните.
Макар че — както показаха последвалите терористични акции на ислямистите в страната — законът не се оказа особено ефективен в борбата с тероризма, той е своеобразен инструмент против критиците на правителството и, според някои наблюдатели, тепърва ще изиграе важна роля в процеса на подготовката за подписването на прословутото Споразумение за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции.
Законът предвижда използването на нови технологии за проследяване и получаване на информация, включително изтеглянето и от «черните кутии» на интернет-доставчиците. Освен това той дава на премиера правото да санкционира мерки за проследяване, чиито цели не са ясно регламентирани, създава нов контролен орган (Национален комитет за контрол на методите за събиране на разузнавателни данни), разполагащ с разширени пълномощия за издаване на разрешения за събиране на данни и т.н.
Доц. д-р Олга ЧЕТВЕРИКОВА*
* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения