Вместо да насочат усилията си и целия потенциал на българската енергия за държавното, стопанското и културното благоденствие на Отечеството, поколенията, доживели свободата, и техните синове и внуци се изтощават физически и нравствено в борбата за обединяването на всички свои сънародници под едно знаме. Броени дни след оповестяването на Берлинския договор в княжеството и в Източна Румелия започват да никнат комитетите «Единство», за да си подадат ръце от двете страни на Балкана и Средна гора и за да подкрепят надигането на останалите под робство съотечественици.
Структурирането е много навременно, защото стихийните прояви на недоволство в Македония бързо приемат организирана форма. На 5 октомври 1878 г. отряд от около 400 въстаници разбива турска част и превзема хановете в Кресненското дефиле. Освободени са десетки села по поречието на р. Струма, българска власт е установена и по р. Места – в Разлог и в Банско. През пролетта на 1879 г. редовната турска армия се възползва от предопределената пасивност на княжеството и на Русия и превръща оживелите от четите и техните семейства в потоци бежанци към свободните български земи.
Следващата битка за единение завършва обаче триумфално. На 6 септември 1885 г. в Пловдив е провъзгласено Съединението на султанската провинция Източна Румелия с Княжество България. Съставено е Временно правителство, въведено е военно положение, обявена е мобилизация и се изготвят планове за отпор на евентуално турско нашествие с помощта на руските офицери, които командват ротите и дружините на източнорумелийската милиция. След манифеста на княз Ал. Батенберг, който приема държавния акт, и след появата на монарха заедно с министър-председателя П. Каравелов и с председателя на Народното събрание Ст. Стамболов в Пловдив става изненадващо ясно, че Русия не приема обединението, въпреки че предупреждава Високата порта да мирува.
Съседите се страхуват, че подготвяната за октомври 1885 г. нова конференция в Истанбул по българския въпрос може да не отмени Съединението и те да се окажат пред силна централнобалканска държава с аспирации за присъединяване на Македония, Източна и Беломорска Тракия. Най-напористият измежду противниците на мощна България — сръбският крал Милан, потегля към София с увереността, че българската армия е неопитна и че основните й сили очакват турско нападение далеч на югоизток. Крал Милан и неговият щаб се компрометират обаче не само с военните си пропуски, но преди всичко с непознаването на т.нар. морални и психологически фактори. След непостижим двудневен преход от Южна България българската войска достига позициите при Сливница, бранени на 5, 6 и 7 октомври от новобранци и доброволци, разбива неприятеля и за втори път го сломява при Пирот.
Спасена с австро-унгарското предупреждение, отправено към България, Сърбия подписва примирие и след това признава възстановяването на статуквото отпреди войната с мирния договор в Букурещ на 19 февруари 1886 г. Великите сили се примиряват с уголемяването на българската държава (96 345 кв. км и над 3 150 000 население) и дават благословията си на т.нар. Топханенски акт от 5 април с.г., компенсирайки Турция с Кърджалийска околия и поречието на р. Въча.
Съединението зачева новата буря в Македония, Източна и Беломорска Тракия, където над 2 000 000 души, все още обявявани за рая в края на ХIХ в., започват да се вълнуват от действията на своите бунтовни ръководители. През есента на 1893 г. в Солун се извършва първата крачка към масова въстаническа организация, след 1895 г. тайни комитети изникват в покорените области, през 1896 г. те се обединяват и разделят на революционни окръзи. Докато Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) създава многоброен и ефективен четнически апарат, който през 1902—1903 г. става истинска държава в държавата в големи дялове от поробените земи, бежанците в България също се сплотяват в комитети и дружества.
Многосъставността на организацията и твърде честите разногласия между централните и окръжните ядра на подготвяната офанзива причиняват прибързани и необмислени действия, както и несвоевременни решения. След солунските бомбени атентати за набавяне на средства за въоръжената борба обстановката в Македония рязко се изостря и Битолският революционен окръг започва битката на Илинден 1903 г., подкрепен само от българите в Одринско, които се вдигат на Преображение, 19 август 1903 г. Независимо от бързите успехи в Битолската, Леринската, Костурската, Охридската, Кичевската околия и обявяването на републиката в Крушево успехът остава изолиран заради бездействието на другите окръзи, сметнали, че не са готови. Така угасва и Странджанската република.
Големи съединения на редовната турска армия с общ брой над 120 000 души само в Битолско водят повече от стотина сражения с близо 20 000 бойци, които в крайна сметка не могат да защитят населението от зверствата. 201 селища са изпепелени, хиляди са изклани и живи изгорени, десетки хиляди бягат към България. Вече не само на по-прозорливите, но и на слепците става ясно, че Великите сили ще бъдат неми свидетели на трагедията и с това си поведение ще я продължат. Българите осъзнават този факт и покрусата им ги отвежда по най-естествен начин към последвалите войни.
Те пламтят между 1912 и 1918 г., наречени Балканска, Междусъюзническа (Втора балканска) и Първа световна. Така ги знае военната история. Политическата ги описва по два начина – като щурмови опит на България да използва благоприятната обстановка на съгласие за подялба на европейските владения на Високата порта, за да освободи съотечествениците си, но и като престъпно безразсъдство на цар Фердинанд. Той се изправя срещу съюзниците си на Балканите, хвърля им като плячка завоюваното от българския народ, а после се опитва да го възвърне с фанфаронско перчене зад гърба на Централните сили Германия и Австро-Унгария.
На военен парад в Лондон през 1936 г. английските военни знамена са свалени в знак на уважение към появилия се там като гост ген. Георги Вазов, победил начело на няколко оредели дивизии британските части при Дойран в последните часове на Първата световна война.
Това признание на българския военен гений и на железните качества на българските войници е оглушителен шамар за политиката на монархическия институт и на верните му министри, чийто позор е кодифициран на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой с договора, подписан от българския премиер Александър Стамболийски.