Наближава историческата дата, символ на българското достойнство.
На 6 септември 1885 г. е извършена една нечувана дързост и една поправка на част от несправедливостите, нанесени на Берлинския конгрес.
В ранното утро на 6 септември в Пловдив е обявено Съединението между България и провинцията с особен статут, назована Източна Румелия. По всички правила на тогавашното международно право това е нечувано предизвикателство към международната система, към устройството на Балканите, под което стоят подписите на всички Велики сили. Това е осъществено с храброст, с умереност и с перспектива. Тогава никой не е очаквал, че това е последната крачка на българското обединение, а само началото.
Възниква въпросът защо с такава поразителна лекота е осъществено Съединението. Наред с всички останали фактори и причини трябва да изтъкнем, че Източна Румелия беше побългарена по естествен начин — с културно превъзходство; с нормален парламентарен ритъм; с това, че институциите на областта по естествен начин са доминирани от българи; с това, че българският език става официален, без да е обявено това; че измисленото понятие румелиоти е отхвърлено по един най-благороден начин. Разбира се, не трябва да забравяме, че в Източна Румелия не живее само 100 процента българско население — българите преобладават, но не са единственият етнически масив.
Въпреки това Източна Румелия рухва, княжеската армия влиза в Пловдив, уволнен е главният управител на областта и това носи всички елементи на една мирна революция. Дори турското население, което живее в тази област, не проявява никакви конфликтни реакции по простата причина, че на него му е по-приятно да живее в тази област, отколкото в Османската империя. Това свидетелства, че културното и просветното превъзходство може да играе ролята на политическа и национална обединителна програма.
Ето как нашата мания, че не ни обичат, че към нас има някаква особена злоба от страна на останалия свят, се опровергава. Даже руският император, който вече ненавижда Александър Батенберг, произнася знаменитата фраза: «О разъединении и речи быть не может».
И така започва една епопея, която свършва при Сливница и Гургулят, а през юни 1886 г., въпреки протеста на всички Велики сили, в София заседават и княжеските, и източнорумелийските депутати. Това свършва окончателно чак през 1908 г., когато на 22 септември България окончателно, органически и териториално, е осъществена като единна държава.
Трябва да напомним, че когато сърбите наближават София, дипломатическите агенти в столицата съветват градът да се предаде, за да се избегне кръвопролитието. Обаче българският тогавашен политически и военен елит отказва да приеме този съвет и така се стига до голямата битка и голямата победа на Българската армия.
Разбира се, знаем непопулярния жест на руските инструктори да не участват и да напуснат Българската армия, но все пак героите в тази война не са учили нито в «Уест Пойнт», нито в «Екол милитер» — военното училище в Париж, а са възпитаници на руската военна школа.
Някои от тях са воювали преди това в редовете на Руската армия.
Русия не е била против, тя просто не подкрепя това Съединение, но целият руски печат ликува.
Дори има заглавия в «Московские ведомости» — «Рухна берлинският трактат».
По-късно, когато Англия внезапно променя позицията си — от нея се очаква да подкрепи статуквото, защото тя е главният инициатор за създаването на Източна Румелия отделно от България, Русия оттегля подкрепата си за Съединението и се започват едни истории с финансовите дългове не само на княжеството, но и на Източна Румелия, които Русия накрая поема.
Но така или иначе Съединението става реален факт най-вече по българска инициатива, при това — с огромни рискове. Основният фактор обаче, когато говорим за отношението на Русия към този акт, е това, че лекотата, с която бе осъществено Съединението, се дължи и на обстоятелството, че в Източна Румелия няма турски гарнизони.
Нещо, което не беше така в Македония и затова там нещата не се оказаха толкова лесни, колкото в Пловдив. Излишно е да споменавам чия заслуга е, че в Източна Румелия няма турски гарнизони. А и когато Варна остава в пределите на княжеството, Източна Румелия вече не е толкова значима за Османската империя, че да предизвика нова криза и ново стълкновение.
Тази никога незабравена история на нашето Съединение може да бъде съпоставена със съвременното ни поведение, когато се люшкаме от една крайност в друга — от често пъти медийна враждебност към Турция, понякога дори и битова, и от друга страна е тази неустановеност на нашите отношения, когато си позволяваме да говорим от името на Европейския съюз, без някой да ни е упълномощил за това. А паралелно обявяваме всичките си непопулярни решения като задължение към същия този съюз.
Проф. Андрей Пантев