Турската република, възникнала през 20-те години на ХХ век върху руините на Османската империя, армията винаги е играла особена роля. От времената на Кемал Ататюрк тя се смята за гарант на стабилността и нерушимостта на светските устои. В кризисните моменти на съвременната турска история военните винаги активно се намесват в обществено-политическия живот на държавата.
Най-кървав е военният преврат от 27 май 1960 г.
Дотогава югоизточната ни съседка се управлява в продължение на десетилетие от лидера на Демократическата партия Аднан Мендерес – жесток и авторитарен политик, когото мнозина смятат за предшественик на Ердоган, доколкото той първи се опита да подложи на ревизия наследството на Ататюрк.
През 1965 г. в Турция се провеждат първите свободни избори, следствие на които на власт идва Сюлейман Демирел. В един момент обаче социалното напрежение и общественото недоволство в страната се засилват. Ежедневие стават уличните сблъсъци между ислямисти, леворадикални и ултранационалистично настроени младежки групировки.
Става очевидно, че правителството не може да се справи с насилието, обхванало републиката.
И на 12 март 1971 г. началникът на Генералния щаб на турската армия ген. Мемдух Тагмач обнародва меморандум, с който се настоява държавният глава да сформира правителство на народното доверие, което да нормализира ситуацията при безусловно следване на заветите на Ататюрк.
Демирел подава оставка и предава властта на контролиран от военните технически кабинет. Това остава в историята като „меморандумен преврат“.
Но хаосът и политическото насилие продължават. Борбата за власт – също. Налага се отново да се намесят военните.
И в нощта на 12 септември 1980 г. в Анкара отново влизат танкове, парламентът и партиите са разпуснати и е обявено ново смесено гражданско-военно правителство.
Намирайки се във властта в продължение на три години, военните успяват да спрат уличния терор, но той се заменя с мащабни държавни репресии.
През 1982 г. под контрола на армията се състоят нови избори, в които взимат участие само три партии. Организаторът на военния преврат – ген. Кенан Еврен, става президент на страната, получавайки право да разпуска парламента и да въвежда военно положение. Само след година се провежда нов вот, след който армията предава властта на гражданско правителство, оглавявано от Тургут Йозал.
На следващата година делото за преврата от 1980 г. приключва с доживотна присъда за вече 96-годишния Еврен, който е разжалван до редник.
Първият президент ислямист от времето на Ататюрк насам е лидерът на Партията на благоденствието Неджметин Ербакан.
Той оглавява турската страна точно преди 20 години – през юли 1996 г.
Две години преди това кмет на Истанбул става Реджеп Тайип Ердоган.
Само за една година на този пост, той предприема сериозни стъпки за ислямизация на обществено-политическия живот на Турция, като разрешава на жените да влизат забрадени в държавните учреждения, приравнява ислямските със светските университети и намалява работното време в дните на мюсюлманските празници.
Затова и през февруари 1997 г. тогавашният президент Сюлейман Демирел иска помощ от военните с молба да обърнат внимание на дейността на правителството, което упорито се стреми да подкопае кемалистките основи на държавата и да установи шериатски порядки.
На 28 февруари на заседанието на Съвета за национална безопасност генералите връчват на премиера меморандум, с който се иска от него да признае светския характер на турската държава и да отмени проислямските закони.
Кабинетът на Ербакан е принуден да подаде оставка, а през януари 1998 г. Конституционният съд на Турция забранява дейността на оглавяваната от експремиера Партия на благоденствието.
По всичко изглежда, че поддръжниците на политическия ислям са претърпели поражение.
Но вече през 2001 г. излезлият от затвора Ердоган, заменил на поста учителя си Ербакан, от останките на забранената вече Партия на благоденствието създава нова политическа сила – Партията на справедливостта и развитието, която през 2002 г. побеждава на парламентарните избори.
Именно в годините на управлението на Ердоган военните постепенно изгубиха влиянието си върху обществения живот в турската страна.
Последният сериозен опит за намеса на армията в политиката бяха събитията от 2007 г., когато началникът на Генералния щаб Яшар Буюканит публично подкрепи протестите срещу издигането на кандидатурата за държавен глава на съратника на Ердоган – ислямиста Абдула Гюл, който все пак седна в президентското кресло.
Ердоган обаче тогава пристъпи към репресии срещу висшето военно ръководство. По обвинения в опит за организиране на военен преврат бе осъден на доживотен затвор бившият началник на турския Генерален щаб Илкер Башбут.
През януари 2010 г. дългосрочни присъди получиха над 300 високопоставени армейски офицери. Те бяха заподозрени в заговор по планиране и организиране на няколко терористични акта в югоизточната ни съседка, за които да бъде обвинена Гърция, така че под предлог за война с нея да се осъществи поредният военен преврат в Турция.
През август 2011 г. Съдът за тежки престъпления в Истанбул нареди да бъдат арестувани 14 висши военни, седем от които бяха генерали и адмирали. Те също бяха заподозрени в заговор срещу правителството на Реджеп Тайип Ердоган и по-специално, че са създали сайтове, с които се извършвала пропаганда срещу кабинета. Месец преди това бе повдигнато обвинение срещу 22-ма човека – пак заради опит за извършването на държавен преврат срещу правителството на Ердогановата Партия на справедливостта и развитието.
Както бяха изчислили по това време от агенция „Франс прес“, около една десета от армейските генерали вече са в затвора – всичките обвинени в планирането през 2002 г. на метеж за сваляне от властта на ПСР.
На фона на тази кратка ретроспекция, събитията отпреди няколко дни няма с какво да ни учудят. Още повече вече се знаеше, че Ердоган планираше до дни да извърши нови уволнения в редиците на висшите военни. Така че е съвсем логично тяхното надигане в края на миналата седмица.
Напълно предсказуеми са и последствията от неуспелия метеж. Може да очакваме засилване и ожесточаване на репресиите срещу противниците на настоящия президент – дори и на потенциалните и предполагаемите, както и тотално заглушаване на гласа на свободното слово. И ако не дай, Боже, се възкреси и смъртното наказание, то наистина на демокрацията край Босфора ще бъде сложен край.
Но пък ще се роди един класически диктатор – не че и сега Ердоган не е такъв, но занапред вече няма да има спирачки пред възхода му към едноличната власт и вживяването му в ролята на новия султан на лелеяната от него възродена неоосманска империя.
Залитането му към налагане на тираничен режим едва ли може да бъде спряно от плахите опити на еврокомисаря Гюнтер Йотингер да размаха пръст на Анкара, че може би договореният с Европа безвизов режим за турските граждани няма да бъде въведен – поне не до края на тази година. Дори Турция можело и да не бъде приета в ЕС, ако въведе смъртното наказание.
„Много важно!“ – сигурно си казва Ердоган.
И вероятно вече крои планове не само как да си възвърне земите, които някога са били под „владичеството“ на Високата порта, но и да сложи ръка на целия Стар континент.
А и еничарска войска готова има за целта – цяла армия изповядващи исляма имигранти, които държи в лагери на своя територия.
И те са готови на всяка цена да превземат Европа!