Няма криза на управлението, но има логическа криза и йезуитски триумф.
Историческите компромиси деморализират.
Първо опищяха града с вувузели, защото не обичат мафията, а после същите се появиха в управлението на нейния гарант, който им се стори добър, а после лош – „До вчера ме прегръщаха, а сега съм лош“ (Б. Борисов). Потъването в компромис предшества изплуването в святост. В момента са светци, за да си върнат поклонниците, иначе шансовете им отново да са грешници силно намаляват.
2016-а ще бъде политически напрегната година с припев за «стабилност».
Борисов е натрупал врагове, към които се присъединиха и част от десните, а те не са за подценяване в компроматната война.
Българската политика е откровена клоака, в която се извършват „реформи“.
Наричат тази клоака «стабилност», а за нейното поддържане Борисов има решаваща роля. Освен фактически пораженията са и символични, културно деградиращи. Най-големият провал на десните е колаборационизмът с тази фигура, мотаенето около този „талант“.
Всички се провалиха на този тест за оценъчна годност – и десните политици, и десните коментатори. 2016-а ще даде може би частично прояснение накъде ще поеме кариерата на премиера или дали ще завърши, по допускане, на президентския стол. Трети премиерски мандат или депутат от първата банка ми се струва слабо вероятна възможност.
Мисля, че България е осъдена на «стабилност» по причина на локална некадърност и глобална нестабилност.
Много точно сте забелязали, че думата „реформа“ губи престиж. Реториката я уби и, разбира се, резултатите. Не е ясно кое е за предпочитане – да има резултати, или да няма. Скандалът с ваксините например резултат ли е? Пръстовите отпечатъци на входа на болницата резултат ли са? Данък «тлъсти храни» реформа ли е, или е малоумие?
Хората усещат глобалната заплаха и са разтревожени, а тези резултати им се струват глупави, защото са такива.
Тероризмът и преселението съдържат заплаха, която не реагира на вувузели. Стремежът към стабилност означава застрашеност, която минимализира целите: искам това, което имам, и не се стремя към това, което нямам. Такава е самозащитната логика в стрес.
Решението за предсрочен вот е интимна тайна на Борисов и на неговите многобройни врагове. Това е свързано и с президентските избори.
Най-силният аргумент срещу предсрочен вот е предвидимото възпроизводство на партийните съотношения. Управление без ГЕРБ изглежда невероятно. Тогава?
Начинът на пропъждане на Местан и бягството му на турска територия не можеха да се предвидят, но самият факт не изненадва. Речта на Доган е произнесена в присъствието на певицата Галена, драмата е облекчена от таланта на чалга мома.
Политическата смърт на Местан е детайл от пиршество, диктаторите режат главите ритуално, в близкоизточен стил.
Доган е любопитен човек, хитър чудотворец.
Има талант за мистификация на своята баналност, автор е на «фундаментални речи» и злободневни коварства. Има престиж на незаобиколим фактор „в отсъствие“, на съзерцател и напоследък родолюбец. Казват, че Доган живее с преобърнато денонощие, буден е през нощта като бухал, по слухове подпийнал – подпийнал бухал, дремеща минерва… Този абнормен режим стимулира прозрения и поддържа голямо самомнение… Доган обслужва собствения си мит за политическа изключителност и интелектуално превъзходство.
Местан опита същото във фарсов вариант, напредна до трудна за поддържане декоративна брадичка и се провали. Беше ясно, че няма да се разхожда дълго в лидерска позиция с тази нелепа декорация. Удави се в собствен нарцистичен сос… Потърси турска легитимност, опита да играе голяма, но лошо изчислена и опасна игра.
ДПС е разцепено, този път сериозно, защото контекстът е друг, поляризацията е съобщена като геополитическа, залозите са рискови. Ще е лош избор, ако Местан се реши да се радикализира с атлантически по форма и протурски по съдържание проповеди на терен и на ухо. Би бил подпомогнат, струва ми се, от депутата Хафъзов, пасионарен мюсюлманин и реторически ярък трибун. Дано им стигне умът да внимават…
Много опасно развитие би било, ако монополът на ДПС върху българските турци се провали без ефективна алтернатива, с постепенна изолация, а в предел и радикализация на части от етноса, с нарастващи сепаративни тенденции и симпатия към реваншисткия устрем на глобалния ислям. Бурките в Пазарджик, проповедническият фалцет и непроследимите финансови потоци са взривна смес, нарастваща заплаха… ДПС ще трябва да се съобразява по места с идеологията на новия османски романтизъм, с гордата имперска фантазия на Ердоган. Това променя „дискурса“, както казват в ДПС.
Делян Пеевски е корпулентна карикатура на злото, надценен агент на всички безобразия.
Надценен, защото не може нищо сам, а само с довчерашния коалиционен партньор на Радан Кънев. Кой го търпи този КОЙ и защо го прави?
Преди да мислят върху казуистиката на „реформата“, да помислят върху този дребен детайл, взет от текущите работи. Никакво значение няма какво говори Местан, но той, струва ми се, е разбрал, че само това има значение. Ако продължи да пее евроатлантическата ария и да разказва колко болно е настъпил „руската мотика“, от дясно ще бъде взето решение, че е „извървял пътя към доброто“, както се изразяваше г-н Костов. Тази ревизия на образа е в ход, Местан е «талантлив оратор, съучастник на историческия компромис и прозападен човек». Доган е Путин, Местан е Хилъри Клинтън.
Съдбата на Местан зависи от подкрепата на Ердоган. Сам е неспасяем.
ДПС има само един коалиционен партньор – ГЕРБ. Останалите са безинтересни. Нека приемем, че Пеевски е знак на разпределена власт. Доган знае какво може и какво е реалистично. За какво му е повече? Не е ясно какво Местан може да предложи на ГЕРБ и на когото и да било освен „дискурс“. Това, че се заключва с Кънев, оформя двойки и поражда неприлични коментари: първо Борисов и Москов, а сега Кънев и Местан. Ако Местан не „полудее“ по турска линия, ще е „бутиков“ политик като Кънев и другите. Ще разсъждават публично за европейските ценности и за руската заплаха. На евроатлантическия клон ще се съберат „много маймуни“, но не е ясно доколко тази престижна ниша ще може да издържа всички и на каква цена.
Руско-турска война на територията на България звучи антиутопично в стила на Уелбек.
Но „стратегическата дълбочина“ на Давутоглу реактивира стари страхове и връща спомена за „нашия естествен съюзник“ (Соломон Паси). Обстоятелството, че изричането на екстравагантни опасения стана възможно, означава, че глобалната система за сигурност е силно подкопана и че българската тревога нараства. Обща граница с Ердоган като деец на проектирания ислямски халифат и безкрупулен лидер, въоръжен с демографска бомба от няколко милиона мигранти, е стрес за българската държава.
Не е ясно на какво е член Турция – на НАТО или на проектирания халифат.
Да кажат гадателите. Версията за пълзяща културна асимилация на „външните турци“ и по-общо на всички балкански мюсюлмани предполага тяхната политическа и териториална реинтеграция в границите на „историческата карта“. Азиатското време тече бавно, търпението е неизтощимо.
Нашият хоризонт е до президентските избори.
Едно е ясно: бившите империи не „залязват“, а пребъдват като обект на носталгия и реставрационни усилия.
Дори и кемалисткият мит за модерна светска Турция, по всичко личи, не е могъл да излекува Турция от носталгичната имперска болест.
Неоосманизмът „тече като подводна река“, като голяма постимперска съблазън. Но то не е каприз на Тургут Йозал, Давутоглу или Ердоган, а вътрешна закономерност на турския великодържавен манталитет. Такива са „великите турски мисли“… Съществува турски култ към държавата като произведение на турския „гений“. Империята задължава, реставрационното усилие е дълг. Тази мощна традиционалистка тяга е съчетана с прозападен елемент от кемалисткото наследство.
До скоро поне Турция настояваше за европейско членство, някой би казал, като елемент от придвижването й „отвъд Виена“. Но Турция е все пак идеологически несъгласувана, вътрешно конфликтна държава с превес на османисткото крило. Синтезът на национализъм, ислямски фундаментализъм и имперска носталгия превръща южната ни съседка в общобалканска заплаха.
На Тургут Йозал се приписват думите:
„Един ден Булгаристан ще бъде наш, само че този път ще го купим.“
Изкушавам се да предположа, че цената ще е ниска. Турската държава добре познава манталитета на българския елит, ние също. Не ни плашат с 600-хилядната турска армия, а с нашия национален манталитет – намек за произхода на всички български унижения.
Ислямът е сърцето на турската експанзия, скритото й вдъхновение наред с турския великодържавен мит. Ислямът сплотява балканските мюсюлмани и търпи „развитие“ в радикална посока. В последна сметка утопията на отоманския халифат обслужва ислямската умма, глобалната стратегия на ислямския реванш. Турция е условно лоялен член на НАТО, но сърцето на страната принадлежи на ислямския Изток.
Вера Мутафчиева имаше такава представа за „щастие“: да пие кафе на брега на Босфора и вгледана в протока, да съзерцава бавното движение на историята. Ако си представим който и да е от представителите на българските „разделени власти“ в ролята на съзерцател, ще ни стане смешно и ще се замислим за ролята на комичното в българската история.
България няма никаква самостойна защита, не е необходимо да бъде „превземана“, за да бъде превзета, достатъчно е да бъде оставена сама на себе си, за кратко.
Исторически противовес на турската роля в българската история е Русия, този факт може да бъде отричан само невменяемо.
Русия срещу Турция е архетипна тема, устойчива следа на националната ни памет.
Руската великодържавна идея преживя същински погром след рухването на съветската империя и в периода на Елциновите либерални реформи. През този период беше либерализиран руският предприемачески „безпредел“, фантастичната престъпност на руската криминална приватизация. Абсолютното болшинство на руския народ преживява този период като геноцид. Напредването на НАТО към руската граница реактивира страхове и усили потребността от „уважавана власт“, власт, от която ще се боят.
Путин е спасител на руската гордост, опит за индуциране на страхове „навън“ в атлантическа посока.
Евразийството е силна историософска традиция, но безспорно и травматичен ефект от рухването на съветската система и на установения идеологически вакуум.
Евразийството има дълбочина и мащаб, който нервната русофобска публицистика у нас не познава.
Евразийството не са Дугин и Путин, но и славянофилите, Достоевски, Гумильов, Александър Панарин… .
Евразийството е идеология на руската цивилизационна самобитност, на „особения руски път“.
Тази идеология е неразривно свързана с православието като вселенска вероизповед и представлява алтернатива на късната европейска модерност, но не и на европейската културно-историческа идентичност.
В евразийска перспектива Русия и Европа са призвани да отбраняват християнското наследство от разрушителните тенденции на постмодерния либерализъм и заплахата на ислямския радикализъм. Неоевразийството като полуофициална руска идеология е безспорно обвързано с геополитическа стратегия за реинтеграция на бившите съветски републики първо в геоикономически, а в перспектива и в геополитически блок.
Някои полуиронично наричат този проект Pax Putiniana.
Скромното ми мнение е, че Путин не е страшен, страшни са европейският провал и залезът на американската хегемония. А най-опасни са българската разсеяност за същественото и партизанските ни страсти.
Ако Путин има интерес от слаб ЕС, това не отменя факта, че ЕС функционира с «наблюдаван“ суверенитет.
Лидерите на ЕС бяха поставени „на пеленгатор“ – метафора на „безусловното“ доверие. ЕС функционира в условията на външнополитически борд, на „нежен“ партньорски контрол.
Залезът на американската хегемония е голям проблем, проблем на проблемите.
Pax americana е към своя край.
Хенри Кисинджър говори за пет американски войни с „непостигнати цели“: Корея, Виетнам, Афганистан, Ирак, Либия…
Американската „изключителност“ е разколебана.
Русия прави опит да възстанови архетипния си образ на велика сила, но съветският мащаб е необратимо загубен. Думите на Путин, че Америка иска да бъде хегемон, но не може, а Русия не иска, което е спорно, не изглеждат лишени от смисъл. Русия знае фундаменталната си слабост, ограничените си възможности за развитие и своята постсъветска идейна пустота…
Но рисковете, свързани с амбицирана за реванш посткомунистическа Русия в състояние на слабост, са реални и трябва да бъдат отчитани.
Д-р Николай Михайлов