Джануариус МакГахан е роден на 12 юни 1844 г. във ферма, близко до New Lexington, Ohio, в семейство на ирландски имигранти. Баща му остава него, шестгодишния и другите му двама братя сирачета в момент, когато борбата за насъщния е била адски трудна.
За да подпомогне страдащото си семейство, Джануариус търси препитание на Запад. Пребивава в щата Индиана, а след това в St. Luis работи за локален вестник. Освен спествяванията си за семейството, той заделя средства и за по-нататъшното си обучение в Европа, където по-късно отива да изучи право и езици.
В Белгия две години учи френски, а преподава английски на фронтовата линия във Френско-пруската война. Там МакГахан, вече френско говорящ, намира начин да работи и за New York Herald, а след пруската победа се оттегля към победения Париж. За късмет или не, той се оказва и пряк свидетел на въстанието на Парижката комуна. Чрез Herald има кореспонденции за Ню Йорк и Европа, отразявайки събитията непосредствено от барикадите, което почти му коства живота.
След падането на Комуната, вече известният репортер на Herald е диспечван към събитията в Русия, където реформаторът цар Александър II утвърждава нов ред на новоутвърждаващата се аристокрация. Писателят се влюбва в Русия. Там изучава езика, а и намира своята съпруга Варвара.
Последват „командировки“ с руската армия в Далечна Азия и минаването на 500 мили през пустините е считано за невъзможно по онова време. Тези преходи обаче спечелват респекта на руските офицери към МакГахан.
След къса ваканция в Лондон, той отново е на бойното поле… този път в Испания. На страната на „революционерите“ и с тяхна униформа нашият приключенец е заловен от кралските власти. Този път нито протестите за правата на пресата, нито американският паспорт помагат.
Но дори и тогава американците са имали своите „секретни части“ и в крайна сметка той е освободен. И така достигаме до момента, в който Балканите стават център на световното внимание.
Неуспешното Априлско въстание и неговото жестоко потушаване обаче не предизвикват интереса на Herald и МакГахан се насочва към London Daily News, издание на небезизвестния Чарлз Дикенс, откъдето получава поръчението през Константинопол да навлезе в българските територии.
Естествено на него и на акомпаниращия го американски консул Шулер (Schuyler) официалните турски власти правят всякакви спънки.
Властите отричат за кървавите меллета и по всякакъв начин пречат на двамата американци да постигнат планираната цел. Въпреки всичко на 1 август 1876 достигат Батак. Мястото е оградено от башибозук. Влизането в града МакГахан олицетворява с руините на Помпей, с разхвърляни и обезглавени човешки трупове, разложена човекоподобна маса на места, смесила се с изгаряния и купища скелети. В централната част на града е църквата, където някои са търсели убежище. Там се виждат човешки остатъци, които покриват целия заден двор, от стена до стена между 3 и 4 фита височина.
Дори и след 3 месеца миризмата не позволява да се проникне по-навътре. От 8 000 жители само 1 000 са успели да се спасят. Виждат се вериги от кости на над 200 момичета, не приели чужда вяра. Те са били последните жертви, свидетели на опожарението, обезобразяването и безбройните безчинства, разиграли се за последно пред очите им. Уж цяли да бъдат помилвани, а се изгаврили с тях.
Тези описания МакГахан изпраща в няколко серии, като се погрижва и да предостави възможно максимум доказателства. Консулът Шулър също потвърджава официално за всичките български трагедии. Не само читателите, но и кралица Виктория са били потресени от чутото. Тя излиза с официално становище. Правителството на Бенджамин Дизраели попада в изолация, която практически обезсмисля противопоставянето им на евентуалната Руска интервенция.
А когато руският цар Александър II обявява война на Турция, МакГахан доброволно постъпва в руските военни части.
Сензационните доклади довеждат водещият Herald отново да потърси съдействието на своя водещ репортер и тогава той съвместява дейността си за тях и за Daily News. Няма по-добри и точни описания за действията на Балканите от тези на талантливия американец.
МакГахан се установява в Константинопол с руските части там, но тежките условия на войната са оказали изключително неблагоприятно влияние на неговото здравословно състояние и 3 дни преди да навърши своята 34 годишнина, той почива. Неговата съпруга Варвара се съгласява гробът му да остане на турска земя.
По-късно обаче със съдействието на Herald и жителите на New Leхigton, се поставя изискване към американските военно-морски сили да се пренесат останките на американска земя. През 1884 г. е единственият случай американски боен кораб да репатрира цивилен гражданин на борда си. В Ню Йорк, Колумбус и накрая в New Lexigton са отдадени официални почести и там са пренесени тленните останки в специално изграден мемориален комплекс.
Дж. А. Макгахан
Турските зверства в България
Глава първа
Пловдив, 28 юни
Аз дойдох тук преди три дни с цел да направя правилно следствие. Пловдив е главният град на тая част от България, в която станаха изстъпленията на башибозуците и за това е най-добрата или, по-добре, единствената точка, дето може да се съберат достоверни сведения за зверствата, които възбудиха негодуванието на цяла Европа. Беринг, английският консул, е дошъл преди мене и е захванал следствието, Скайлер, американският генерален консул също тъй се намира тук, от една страна с тая същата цел, а от друга, за да се увери струва ли да се основе тук вицеконсулство, или да се вземат други мерки за покровителството на няколко семейства американски мисионери, които живеят в тая страна. Другите консули вече са съобщили на своите правителства за станалите в последно време събития и сега събират по-нататъшни сведения за въстанието.
Забележително е, че макар Австрия, Русия, Гърция и Франция да имат тук свои консули, английското правителство, което повидимому трябваше така също да се интересува да има бързи и подробни сведения за всичко, което става, няма никакъв агент. В Едирне се намира английският консул, твърде достоен човек, но неговото здраве доколкова е потресено от нервен удар, щото той решително не е способен за никаква работа. Затова не е чудно, ако английското правителство знае за събитията в Турско по-малко от другите господарства и от имащите сведения вестници. Лорд Дерби, като е говорил в палатата на лордовете, че не е приемал от консулите в Скутари, Белград и Галац никакви сведения за зверствата на башибозуците, вероятно се е подигравал със своите слушатели, защото, като се вземе предвид затруднителността на пощенските съобщения и далечината, тия консули за можели толкова да знаят за това, що е ставало тука, колкото консулите в Лион и Бордо.
Аз мога да кажа смело, че дойдох тука в съвършено безпристрастно настроение и с твърда решителност да видя сам всичко, което е възможно да се види, старателно да претегля всичките събрани сведения и по тоя начин да постигна безусловната истина, без да си позволявам да се увличам от доводите на тая или оная страна. Аз изслушвах всички пламенни обвинения на едната страна и меките оправдания на другата с еднакво хладнокръвие и безпристрастие. Най-вече се стараех да оградя своя поглед от грубите преуголемявания на християните и въобще стигнах до това скептическо настроение, което е необходимо в учените изследвания.
Аз реших да опазя това настроение до края на моите трудове, защото ми се струваше, че не е трудно със спокойствието на съдията да гледам на чуждите бедствия; но длъжен съм да кажа правото, че съвършено сбърках, като не съм предчувствувал какво именно ме е чакало. Не можах да почна моите изследвания и вече моето настроение се беше изменило, и страх ме е, че не ще мога вече да се похваля с безпристрастието си и, във ввсеки случай, изгубих всякакво хладнокръвие. Има факти, на които не можеш да гледаш с хладнокръвието на съдията; при вида им кръвта ти закипява в жилите и мускулите ти захващат да се свиват от негодувание. Има факти, които са дотолкова ужасни, низки и позорни, че окото се отказва да ги гледа, ухото — да ги слуша, умът — да ги обсъжда. Такива са именно отблъскващите и ужасяващи факти, които ми се случи да изследвам. Аз вече съм събрал доста сведения, за да дойда до убеждението, че е безполезно да се правят по-нататъшни изследвания, които могат да бъдат интересни само в статистическо отношение, но не са в състояние да изменят същността на цялото дело. Беринг и Скайлер ще ни дадат достатъчно цифри, и от сега съм готов да ги приема. Турските зверства, признавани от тях самите и от приятелите им, са напълно достатъчни, и дори са повече от достатъчни, за да ни доведат до едно правилно заключение, и считам за излишно да уголемявам мрачната сума. Когато от самото начало на вашите изследвания вие отвред чувате като необорим факт, че са изгорени 60 или 70 села и са убити 15,000 души, повечето жени и деца, то защо ви е да отивате по-далеч? Какво друго ще изброявате, когао най-ужасните подробности за злодействата на турците, които безчестят жените, секат на части децата и обнизват щиковете си с останките от човешките тела, се потвърждават от стотици свидетели и не само от българите, но от европейските консули във Филибе, от немските чиновници по железницата, от гърците, арменците, свещениците, мисионерите и даже от самите турци?
Мене ми е достоверно известно, че Беринг е съобщил на английското правителство, че само в окръзите, лежащи близо до Пловдив и Татар-Пазарджик, са изгорени 50 села, без да смята разграбените, и са убити около 15,000 души. Това е най-малката цифра и тя не се отнася до окръзите близо до София и на север от Балкана. Френския и руския консули, а така също и чиновниците по железницата смятат, че има изгорени повече от 100 села и убити жители от 25,000 до 40,000 души; някои даже възкачват последната цифра до 100,000 души. Справедливи ли са или не тия сведения, за мене е все едно, веднаж щом е призната страшната цифра 15,000 души, убити за четири денонощия. Никакво закръгляне на тая цифра не може да увеличи нейния ужас, който достига до колосални размери, когато напълно усвоиш всичките гибелни и позорни подробности на тая безчовечна сеч. Гръцкият консул, който не е дотам приятел на българите, ми разказа, че в Татар-Пазарджик турците докарали 2,000 злочести жени и деца, от които по-голямата част били по най-низък начин обезчестени, а много бащи убивали жените си и децата си, за да ги избавят от позор. Немските чиновници по железницата свидетелствуват, че в селата близо до техните станции се намират цели купове от членове на човешки тела, хвърлени на кучетата, че малките деца и от двата пола са били подложени на най-ужасни изтезания, а един свещеник, пред очите на когото обезчестили и умъртвили жена му и дъщеря му, бил убит подир такава мръсна мъка, която перото отказва да опише. Френският консул сам чул как башибозуците разказвали с възхищение на своите внимателни слушатели, че те, като отрязвали главите на децата, с любопитство гледали, как техните малки тела падали и се търкаляли като заклани пилета. „Доста е, доста!“ — казвам аз, като си затулям ушите: не ща повече нищо да слушам, не ща да продължавам по-нататък своите разследвания. Защо ми е да знам малко повече ли или по-малко са извършените ужаси! 20,000 престъпления, от които всяко е било придружено с безбройни ужаси, са също тъй възмутителни, както и 100,000!
Може да се намерят хора, които ще хванат хладнокръвно да обсъждат тия факти, като се стараят да докажат, че са убити не 25,000 души, а 24,850, че цифрата 500 злочести, изгорени живи-живенички в църквата е очевидно преувеличена, защото в нея не е могло да се поберат повече от 450-ма, от които, разбира се, двама са побягнали. И когато се съгласите с техните поправки, те тържествено извикват: „Вие виждате, как всичко е преувеличено, как на бедните турци нападат. Те действително са убили не повече от 15,000 души — малка работа! Те са обезчестили само 10 или 12,000 жени и надали са насекли на парчета по-много от 8 или 9,000 деца. Вие виждате как клеветят на бедните турци, които, като поизпиташ, съвсем не са такъв лошав народ. Напротив, те са всъщност твърде славни и спокойни и достойни хора. Ние сме длъжни да им съчувствуваме, даже да ги пазим от дивите българи.“ Наглед има старци, скоящи с единия крак в гроба, които весело се шегуват за жените, живи изгорени в пазарджишката (?) църква или за децата, набити на щиковете, но аз не принадлежа към тия люде, не мога да споделям възгледа им, не мога хладнокръвно да смятам и анализирам безчовечните злодейства; за това предоставям статистиката на Беринга и Скайлера.
Говорят, че всичките зверства в България са направени от нередовните войски, над които турското правителство няма никакъв контрол и затова Портата за тях не е отговорна, а напротив, била би твърде радостна, ако да можеше да удържи башибозуците. За зла чест множество факти доказват лъжовността на един подобен поглед. Ако турското правителство действително искрено осъждаше станалите ужаси, то би подложило на примерно наказание главните предводители на башибозуците. В действителност Шевкет паша, който изгори село Пазарджик (?) и уби почти всичките му жители по един най-възмутителен начин, получи високо назначение при султанския дворец в Цариград. Още по-красноречив е примерът на Ахмед ага, юзбашията или капитана на една рота башибозуци. Той също така се прослави с жестокостта си, изби 8,000 жители в Батак, изгори в училището 200 жени и деца и искаше да направи прах и пепел града Пловдив, което не го остави да направи пловдивския губернатор, насетне за това отчислен. Изобщо той е един низък, невеж, даже неграмотен варварин и при все това той е направен паша и е назначен — сякаш за подигравка над европейските искания за справедливост, — член на комисията, учредена да съди башибозуците. Да се обяснят подобни непонятни факти е твърде лесно — тия люде са изпълнявали желанията и намереията на своето правителство, за да некажем, неговите преки заповеди и, естествено, са приели заслужените награди.
Но уверяват ни, че българите са дали на турците пример в делото на злодействата и ужасите; даже лорд Дерби, като се облягал на авторитета на сър Хенри Елиот, заявил на палатата, че и двете страни са еднакво виновни в това отношение. Интересно е да се знае, откъде сър Хенри Елиот е почерпил своите сведения. Както обясних, английското правителство не е имало тук свои агенти до пристигането на Беринга. Консулите на другите европейски държави не са можели да му съобщават нищо подобно, защото всички те ми потвърдиха, че никога не са съобщавали на своите правителства за зверства от страна на българите. Най-сетне, той не е можел да узнае това и от турците, защото местните власти смятат, че има убити до 500 турци, и то повечето в открит бой с оръжие в ръка; ако те и да уверяват, че имало убити до 30 туркини, но Скайлер не е намерил доказателства за убиването на нито една [турска] жена или дете. Например Киани паша му казал, че мюдюрят [управител на малък град] в селото Аврат-алан е убит с жена си и дъщеря си, но Скайлер достоверно се е убедил, че жената на мюдюря се е намирала в съвършено други окръг по време на това произшествие, а пък дъщеря той никога не е имал.
Най-сетне говорят, че българите не трябвало да дигат оръжие, че те са виновни за възмущението и са длъжни да търпят последствията на заслуженото наказание. Най-добър отговор срещу това [обвинение] е манифестът на турското правителство подир стъпването на престола на новия султан, в който открито се признава, че злоупотребите и притесненията при предишния султан били надминали всяка мярка на търпение и тогавашното правителство докарало селяните до такова злочесто положение, че без промяна на правителството не било възможно да се съществува. Ето причината за революцията в Цариград; но при всичко това Митхад паша и неговите партизани и до сега бесят и затварят злощастниците за това, което според техните думи българите били напълно в правото си да направят, за това, което те сами направиха — за въстанието против султана. При проверката излиза, че ни един народ в света, освен българите, не би потърпял нито един ден тая тирания, зверства и всякакви тегоби, които те са теглили в течение на цели векове. Ако някой би се опитал да въведе в Англия тукашната система на данъците, то целият [английски] народ би въстанал като един човек против правителството. Защо да осъждаме бедните българи за това, което бихме направили самите ние при подобни обстоятелства? Защо да съчувствуваме на силните, които угнетяват слабите, когато тия слаби са очевидно прави? “
Петя Паликрушева