Зависят ли циклите в либералната демокрация от наличието на идеологически и цивилизационни противници?
Автор: Лилия Шевцова
Няколко неотдавна публикувани есета, посветени на външната политика на Запада и състоянието на либералната демокрация – на Робърт Каган, фр. Фукуяма и Уолтър Ръсел Мид – са отлична отправна точка в търсенето на верните отговори за периода след края на студената война: оправдаха ли се очакванията на либералите? Как така съвсем се отклонихме от пътя? И защо? Може ли Западът да преосмисли парадигмата около съкращаването на разходите и „национално-държавното изграждане“? Ще успеят ли либералните демократи да реорганизират самите себе си в отсъствие на силен глобален конкурент или съперник?
Печалната ирония е в това, че политиката на Владимир Путин след края на студената война доведе до неочакван положителен резултат, защото застави Запада да започне болезнен процес на преосмисляне. Путин ни помогна да видим, че предишният ред е обречен на провал, защото той вече е фалшив, той е илюзия и самозалъгване. Вместо да бъде гаранция за победата на либералната демокрация, световният ред след края на студената война се превърна в мъглива постмодернистична структура, пълна с противоречия и със завоалирано лицемерие.
Този свят беше построен с очакването, че Русия може да стане партньор на Запада и че либералната демокрация вече няма идеологически противници. Това беше самозалъгване. „Това беше грандиозен план, но не сработи“, – пише Мид за външната политика на Обама.
Разбира се, не бива да забравяме, че след разпада на СССР през 1991 г., Западът заспа за известен период, изгубвайки интерес към висшите идеи и „великите замисли“. Макар през последните две десетилетия либералните демокрации да нямаха глобални противници, те се оказаха неспособни да реформират системата на международно управление (най-вече Съвета за сигурност), който бе създаден в резултат на Втората световна война за баланс на силите.
Западът не успя да вдъхне нов живот в либерално-демократичния модел – днес той е неработоспособен.
Той е все по-непривлекателен за света, защото не успя да предотврати глобалното шествие на авторитаризма. В действителност, либералните демокрации не успяха да разберат следното: кога и как авторитарните държави, както ги нарича Мид, започнаха опитите си да променят международните правила на играта.
Без съмнение, Западът може и до днес да се гордее с това, че все още няма наистина силни конкуренти, но тук ли се крие основният проблем?
Изследвайки съвременния свят, можем да направим извода, че СССР, геополитическият противник и цивилизационният враг на Запада за почти целия 20 век, беше главният двигател, подтикващ Запада към постоянно самоусъвършенстване.
Разпадът на СССР отстрани не само геополитическата, но и цивилизационната и идеологическата конкуренция, превръщайки западните демокрации в самодоволни и безлични бюрократи. Единственият главен съперник, способен да предложи на света система от универсални принципи, изчезна, а идеологията на Ирак и Китай едва ли ще се стори на света привлекателна.
Либералните демокрации не просто изгубиха желанието да реформират вътрешните си системи. Западът не успя да създаде лидер, подобно на Джордж Кенан – мислител, който да може да обясни на западните столици правилната политика в новите условия.
Разберете ме правилно: не изпитвам носталгия по съветската епоха. Просто искам да припомня, че всички ние неправилно интерпретирахме последствията от разпада на СССР, погребахме го твърде рано.
Историческият детерминизъм се превърна в оправдание да не се вълнуваме нито за света, нито за света на идеите.
„Либералният прогрес беше обречен да успее, затова не трябва да се прави нищо, за да го подтикнем или защитим. Тези изводи звучат от 1990-те. Епохата на геополитиката отстъпи място на епохата на геоикономиката“, – пише Робърт Каган за настроенията на американците в постсъветските времена.
Но внезапно това се оказа „край на Америка, край на Запада.
Триумфът се превърна в залез“ (Каган).
Нещо повече, западният триумфализъм, както стана ясно, се превърна в предвестник на „златния век“ на реинкарнацията на Глобалния авторитаризъм, който от своя страна постепенно набираше сили, зачерквайки либералните идеи и институции, разрушавайки Запада отвътре.
Деидеологизацията на Запада доведе до два резултата. Първо, Западът не успя да формулира стратегичска концепция, защото подобна концепция може да бъде създадена само на базата на някакви ценности. Второ, новото поколение прагматични лидери, които се стремят само към съхраняване на статуса си, е готово да се адаптира, окопавайки се и вървейки на компромиси с Авторитарния интернационал.
Походът на Запада по отношение на Русия е най-добрия пример за „приспособлението“ в епохата след студената война, което повече приличаше на парализа на либералната цивилизация.
В този поход ясно се отличаваха два компонента: наивността и прагматизма (макар от този прагматизъм да вееше на цинизъм). Наивността заедно с пълното неразбиране на руските реалии обричаше Запада на неуспех. Западните държави се опитваха да окажат помощ на Русия за нейната трансформация, опирайки се на диктаторската система, която съществуваше в Москва и която отхвърляше каквито и да са реформи.
Когато стана ясно, че Русия няма да се превърне в либерална демокрация, Западът започна да води политика на „двойно участие“: западните лидери преследваха деловите си интереси и интересите около сигурността, преструвайки се, че вярват в скоростното превръщане на Русия в демокрация. Две поколения западни лидери не успяха да осъзнаят какво в действителност се случва в Русия?
Играта на Запада „Дайте да се престорим“ породи твърде влиятелни лобистки структури, които защитават интересите на Кремъл на Запад. Тази игра позволи на руската управляваща класа да се интегрира в структурата на западното общество. Другите авторитарни режими – от Казахстан до Китай – също съумяха да наемат значителен брой западни лобисти, в това число бивши западни лидери и политици. Главните магьосници станаха лидерът на Казахстан Нурсултан Назърбаев и лидерът на Азербайджан Илхам Алиев (последният е активен участник в програмата „Източно партньорство“ на ЕС). Но нито една авторитарна държава до момента не успя да направи най-изящния фокус: институционалната интеграция в европейската система чрез Съвета на Европа, Голямата осморка и множеството политически и делови структури. Ще кажете, че всичко това има само символичен смисъл. Ще ви отговоря, че символизмът може да носи огромни дивиденти, и путинска Москва, без всякакво съмнение, е получател на тези дивиденти.
Този постмодернистичен феномен на интеграцията на чужди единици и тяхното приспособление още повече разруши либералните ценности и укрепи нравствения релативизъм и системата на двойните стандарти по отношение на западния делови и политически елит. Към началото на 2000-та година Западът изгуби функцията си на ментор и гарант на универсалните ценности. Забравете за проповедите за демокрация! По парадоксален начин в някои западни държави (Германия) защитата на ценностите в отношенията с авторитарните държави днес вече започна да се приравнява с предателство към икономическата стабилност на държавата. Това е един от резултатите от политиката на „двойното участие“, която се харесва на много западни лидери.
Американската политика на презареждане и немското „Партньорство за модернизация“ (изобретение на немските социал-демократи) се превърнаха в най-популярните продукти на постмодернизма след разпада на СССР. Политиката на презареждане позволи на Вашингтон до постигне редица тактически цели – да съгласува маршрутите за достъп до Афганистан, но ние можем само да гадаем доколко успешна е тя по отношение на Иран. Но изкуствената еуфория, която витаеше около американската политика, а също имитационния компенент (а именно, диалогът на гражданското общество под наблюдението на Кремъл), посочваше, че отсъства стратегия, а също е налице и достатъчно смътна представа кое по-точно може да доведе до диалог с партньор, който е свикнал за манипулира околните.
Отношенията на Берлин с Кремъл донесоха големи ползи на деловите кръгове, превращайки се в отражение на източната политика на Западна Германия в съветската епоха. Но нима Берлин наистина очакваше, че партньорските отношения с корумпирания руски режим може да ускори модернизацията на Русия? Ако това е така, то горното можем да го даваме за нагледен пример за наивност, ако не – по-цинична тактика никой не може и да си представи. При всички случаи имаме множество христоматийни примери за тактически победи, постигнати с цената на стратегически поражения и дискредитация на западните ценности.
Деидеологизираната епоха след края на студената война можеше да продължи и до днес, подривайки жизнените сили на Запада и деморализирайки го, ако не беше решението на Путин да съхрани режима си. Надеждите на Запада, че на Кремъл ще му е достатъчен авторитарния режим вътре в границите на Русия, че ще се отнася дружелюбно към Запада, бяха разрушени. В Украйна Кремъл изпробва методите си по отношение на Запада. А Западът, който и до днес все още не се е отърсил от шока, не може да реши как да се държи в новия свят, в който изведнъж се озова.
Преди време някои експерти твърдяха, че виждат признаци на отстъпление на Русия в Украйна. Путин призна новия украински президент Петро Порошенко и дори си поговори с него. Нещо повече, Русия и до момента не е нахлула в източните области на Украйна (макар САЩ да твърдят, че танковете, използвани от сепаратистите , са пристигнали от Русия). Но ако това е отстъпление, то е с твърде странни свойства:
1. Русия няма намерение да се връща към предния си статус,
2. Западът не знае къде се намира „червената линия“,
3. Западът отказва да подчини търговските си интереси на стратегическите такива,
4. Западът много иска да се върне към добре познатата политика на „двойно участие“.
Всички изявления на европейските политици за „светлина в края на тунела“ са признак на остра потребност за връщане към политиката на приспособленчество.
Може да се каже, че завземането на Крим от Путин не беше достатъчно силен шамар.
Лидерите на Запада се отнасят към тази драматична политическа криза като към неудачно стечение на обстоятелствата, което могат да се поправи с помощта на няколко тактически маневри. Тези маневри изглеждат жалки и комични.
Кремъл може да се стресне от западните санкции, ако тези санкции не се отнасят към лобистките структури на Кремъл на Запад?
Струва си да се хванем на бас, че Путин не контролира всичко. Той се опитва да спаси отиващата си цивилизация, която е в състояние на дълбок упадък. Но в момента изглежда победител. Не само, защото е готов да рискува, а защото Западът се старае да избегне рисковете. Путин побеждава най-вече, защото Западът разглежда тази криза като геополитическо пренатоварване (или борба в сферата на интересите), при която Кремъл има по-големи шансове за победа.
Настоящото поколение западни лидери се страхува да признае, че става дума за сблъсък между две нормативни системи.
Но навият антизападен феномен не прилича на Съветския съюз или на другите авторитарни държави на 20 век: той е по-арогантен, готов е да отхвърли нормите, способен е да разврати Запада отвътре, по-успешен е в пропагандата си и има тесни търговски връзки със Запада. Западът нито може да удържи този феномен (вдъхвайки нов живот в НАТО), нито може да го приеме, нито търпеливо да изчака краха му (защото очакването може само да удължи периода на това печално междуцарствие).
Либералните демокрации трябва да се подготвят към жестока нова епоха, в сравнение с която политиката от последните 20 години ще им се стори само леко забавляващо четиво. Авторитарните държави, които притежават ядрено оръжие, се сражават за своето съществуване и са готови да превърнат света в арена. Те ще бъдат и началото на новата драма. Западните държави ще трябва: първо, да създадат ново поколение експерти и политици, което не е свързано със съвременното митотворчество и което може да се справи със стремително развиващата се и объркана ситуация, в която се оказахме (но къде да намерим подобно поколение?).
Второ, Западът трябва да се преустрои.
„Никой от живеещите в развитите демокрации не трябва да бъде напълно сигурен в нейната вечност“, – предупреждава Фукуяма, призовавайки ни към решаване на проблема „политически упадък“ на либералната демокрация.
Връщането към идеализма, който предполага наличието на ценности – това е рецептата на Каган за борба с поредния пристъп на западен упадък.
Но, от моя гледна точка, един въпрос все още остава открит: може ли това да се постигне при отсъствие на още по-разрушителна криза и пряка заплаха към Запада? Може ли това да се случи в отсъствието на истински идеологически противник на либералната демокрация?
New Front не споделя редица от тезите в горната статия, но я публикува за сведение на четящите.
Превод: Петя Паликрушева