Както посочи наскоро известният американски специалист по руската проблематика проф. Стивън Коен, «Русия не се е сблъсквала с подобна концентрация на вражески военни части по своите граници от нахлуването на нацистка Германия през 1941 насам». В тази връзка той посочва, че от известно време се наблюдава постоянно нарастване на силите на НАТО в близост до руските граници — по суша, по вода и във въздуха, но въпреки това «Алиансът е достатъчно нагъл за да твърди, че всъщност Москва прехвърля войските си по-близо до НАТО. Истината обаче е, че руснаците имат пълно право да разполагат силите си на своя територия, когато и където поискат, включително в Крим или в Калининград».
Между другото, Коен също сравнява сегашната криза между Русия и НАТО с Карибската криза от 1962, и посочва наличието на няколко признака, които според него говорят за това, че днес ситуацията е дори още по-опасна оттогава. В частност, ако през 1962 съветските ракети са били разположени «само на 90 мили от Америка», днес ракетите на НАТО са разположени още по-близо до Русия.
Доколко вярно е подобно твърдение?
От една страна, ако сравним потенциалите на държавите, участници във Втората световна война, тезата на Коен изглежда коректна. Както е известно, тогава се формира т.нар. Антинацистка коалиция, противопоставяща се на държавите от «Оста» и включваща САЩ, Великобритания, Франция и СССР, докато в момента първите три са от другата страна на барикадата срещу Русия. От друга страна обаче, сравнението, което Коен прави със ситуацията по време на Втората световна война е доста едностранчиво, тъй като тогава става дума за открит сблъсък между две непримирими сили, в лицето на нацистка Германия и милитаризираната Японска империя, с Антихитлеристката коалиция. Тоест, няма място за сравнение между тогавашната епоха и сегашните причини за изострянето на международната ситуация.
Що се отнася до паралела с Карибската криза, сред основните причини за нея е известната теория на тогавашния съветски лидер Хрушчов за победата на социализма в сравнително кратки срокове и краха на капиталистическата система, която чисто доктринално разделя СССР и САЩ.
Действително, в момента САЩ и най-близките им съюзници се опитват да спрат успешното развитие на Русия и нарастването на влиянието и на международната сцена, но малцина вярват, че тези опити за «сдържането» на Москва действително могат да провокират фронтален военен сблъсък между Съединените щати и Руската Федерация. Просто защото никой не иска да рискува живота на огромен брой хора само и само да бъдят спрени руснаците. Още повече, че почти всички сериозни западни анализатори смятат, че Русия не застрашава света, подобно на нацистка Германия навремето, а просто се опитва да накара останалите големи играчи да се съобразяват с националните и интереси, при това го прави стриктно в рамките на международното право (включително в случая с присъединяването на Крим).
Освен това, следва да имаме предвид, че информационните войни също са сред инструментите на «сдържането», затова медиите често съвсем съзнателно нажежават ситуацията, внушавайки на зрителите и читателите си, че тя е безнадеждна, макар че всъщност нещата не са толкова трагични.
Така например, въпреки твърденията на големите западни медии, Русия така и не изпадна в «международна изолация». Тя продължава да поддържа тесни връзки с много държави, освен това е член на ШОС заедно с такива страни като Индия и Китай.
И въпреки че между тях и Русия няма военен съюз, самият факт, че са членове на една и съща международна организация, също представлява в известна степен сдържащ фактор. От друга страна, макар САЩ очевидно да смятат, че светът е пълен с техни съюзници, истината е, че в най-добрия случай (може би с изключение на Великобритания) става дума просто за техни клиенти.
В този смисъл ще бъде много любопитно, какви точно действия ще предприемат американските «стратегически съюзници», включително България, ако САЩ, по една или друга, причина изпаднат в наистина критична ситуация. Впрочем, проблемът за характера на съюзнически отношения е характерен за всички големи сили, опитващи се да създават собствени сфери на влияние, защото е твърде трудно да се каже, доколко искрени са тези отношения.
Все пак, повечето, включително и руски, анализатори смятат, че няма основание за сравнения между сегашната ситуация и онази през 1941. Въпреки това, те не изключват напълно възможността от избухването на мащабна война, включително с използването на ядрени оръжия, като основна причина за това, според тях, може да стане неадекватната оценка на реалната обстановка от някои от играчите.
Като пример за подобна неадекватност обикновено се сочат действията на грузинския президент Саакашвили през 2008 или пък сегашното поведение на турския държавен глава Реджеп Ердоган.
Никола Стефанов