Джон Пилджър
Завръщайки се в САЩ в годината на президентските избори, аз бях поразен от възцарилото се в страната мълчание по редица важни въпроси.
Като журналист съм отразявал четири президентски кампании.
През 1968 г. бях с Робърт Кенеди, когато той загина, и видях убиеца му миг, преди да го застреля. Това беше за мене посвещение в американската действителност заедно с ентусиазираното насилие на полицията по време на нагласената предизборна конвенция на Демократическата партия в Чикаго. Голямата контрареволюция беше започнала.
Убитият през същата тази 1968 г. Мартин Лутър Кинг беше дръзнал да сравни страданията на афроамериканците в САЩ със страданията на народа на Виетнам. Когато Джанис Джоплин пееше, че свободата е само друг начин да кажеш, че вече няма какво повече да губиш, тя говореше, вероятно несъзнателно, за милионите жертви на Америка в далечни места на света.
„Ние загубихме във Виетнам 58 хил. млади войници, които умряха защищавайки вашата свобода, не го забравяйте“, обясняваше един екскурзовод в Мемориала на Линкълн във Вашингтон, обръщайки се към група ученици в оранжеви тениски.
Съвсем автоматично той изопачаваше истината за Виетнам, превръщайки я в лъжа, която нямаше кой да опровергае. Милионите виетнамци, които загинаха, бяха осакатени, отровени и лишени от имуществото поради американската инвазия, нямат правото да притежават историческо място в младите умове.
А също и 60 хиляди ветерани от Виетнамската война, които сами сложиха край на собствения си живот. Един мой приятел, морски пехотинец, който остана инвалид от Виетнам, често биваше питан от околните:
“Ти на чия страна се сражаваше?“
Преди няколко години посетих една популярна изложба, наречена „Цената на свободата“, в почитаемия Смитсънов институт във Вашингтон.
Опашки от обикновени хора, главно деца, сякаш попаднали в някаква пещера на Дядо Коледа, предназначена да се изопачи истината, бяха затрупани от най-различни лъжи като това, че атомната бомбардировка на Хирошима и Нагазаки била спасила милион човешки живота или че Ирак бил „освободен“ чрез въздушни удари с безпрецедентна точност. Основната идея на изложбата се свеждаше до героичния, но неверен извод, че само американците плащат цената на свободата.
Предизборната кампания през 2016 г.
е забележителна не само с възхода на Доналд Тръмп и Бърни Сандърс, но и с упоритото мълчание по въпроса за кръвопролитната божественост, която Америка сама приписва на себе си.
Една трета от страните-членки на ООН са опитали ботуша на Вашингтон, който сваля правителства, подкопава демокрацията, налага блокади и бойкоти. Повечето президенти, отговорни за тези деяния, са били либерали: Труман, Кенеди, Джонсън, Картър, Клинтън, Обама.
Зашеметяващият брой прояви на коварство така са мутирали в общественото съзнание — пише покойният английски писател и нобелов лауреат Харолд Пинтър, – че те сякаш никога не са се случвали.
„Нищо не се беше случило. Дори докато се случваше, то всъщност не се случваше. То нямаше значение. То не представляваше интерес… “ Пинтър подигравателно изразява уж възхищение от това, което нарича “една клинична манипулация с властта в световен мащаб, замаскирана като движеща сила в защита на всеобщото добро. Това е блестящ, дори остроумен, изключително успешен акт на хипноза”, казва писателят.
Да вземем например Барак Обама.
Докато той се подготвя да напусне президентския пост, отново започва голямото подмазване към него. Той бил „готин“, твърди се за него.
Всъщност това е един от американските президенти, извършили най-големи насилия досега.
Обама даде пълна свобода за действие на военния апарат на Пентагона, наследен от неговия предшественик, а също подложи на преследвания повече хора, говорещи истината за американските военни престъпления (т.нар. whistleblowers) в сравнение с който и да е друг президент на САЩ. Той провъзгласи Челси Манинг *за виновна, преди още да е започнал процесът против нея.
В наши дни Обама осъществява безпрецедентна кампания на тероризъм и убийства чрез безпилотните самолети, известни като дронове.
През 2009 г. Обама обеща да способства за освобождаването на света от ядрените оръжия и получи Нобелова награда за мир. Всъщност никой американски президент не е изградил повече ядрени бойни глави от него.Той „модернизира“ американския арсенал и сега в него влиза и едно ново ядрено „мини” оръжие, за което водещ американски генерал заяви одобрително, че неговият неголям размер и „умна“ технология създавали увереността, че употребата му вече не е нещо немислимо, а е напълно възможна.
Джеймс Бредли, автор на бестселъра „Знамената на нашите бащи“, и син на един от морските пехотинци, които издигнаха американското знаме на японския остров Иво Джима ** през пролетта на 1945 г., казва:
“Един голям мит, който се разпространява, е че Обама е някакъв миролюбив човек, който се опитва да се освободи от ядрените оръжия. Всъщност той е най-изявеният привърженик на ядреното оръжие от всички други.
Той ни обвърза с катастрофалния курс, при който се харчат билион долара за нови ядрени оръжия. Кой знае защо хората хранят илюзията, че неговите преднамерено мъгляви пресконференции и симпатични фотосесии по някакъв начин характеризират и същността на неговата политика. Това не е така“.
По часовника на Обама втората студена война вече е започнала
Руският президент вече се изобразява като злодей от някоя пантомима, а китайците засега все още не са представени като карикатури с плитчици на главите, но бойците на медийния фронт работят по въпроса.
Нито Хилари Клинтън, нито Бърни Сандърс са коментирали каквото и да е от всичко това. Сякаш не съществуват никакви рискове или опасности за САЩ и всички американци. За двамата президентски кандидати сякаш не се е случило най-голямото натрупване на войски и оръжия по границите на Русия от Втората световна война насам. Нито пък беше осъществено разполагането в Румъния на натовската противоракетна система „Иджис“ с предназначение да осъществи предварителен удар с американски ракети в сърцето на втората ядрена сила в света – Русия.
Същевременно Пентагонът изпраща кораби, самолети и свои специални сили във Филипините, за да сплашва Китай, който САЩ вече са обкръжили със стотици военни бази, простиращи се като дъга от Австралия до Азия, а през Азиатския континент чак до Афганистан. Обама нарича това „опорна точка към Азия“.
Като последствие от тези действия на САЩ Китай, както се твърди, е заменил своята досегашна политика на отказ от първи ядрен удар с висока степен на бойна готовност, като е оборудвал своите морски подводници с ядрени ракети.
Именно Хилари Клинтън като държавен секретар на САЩ през 2010 г. издигна един териториален спор за скали и рифове в Южнокитайско море до нивото на международен спор. Последва ожесточената антикитайска истерия на Си Ен Ен и Би Би Си. През 2015 г. военните учения на САЩ и Австралия под кодово название „Талисман-сабя“, упражняваха затварянето на протока Малака, през който преминава голямата част от търговията и нефтените доставки на Китай. Това не се превърна в новина.
Клинтън обяви, че САЩ имали свой „национален интерес“ в тези азиатски води.
Филипините и Виетнам бяха насърчавани и подкупвани да съживяват стари претенции и вражди против Китай.
В самите САЩ китайските отбранителни позиции биват представяни пред обществеността като нападателни ходове и така се подготвя почвата американците да приемат ескалацията на агресивните действия на Пентагона против Пекин.
Подобна стратегия на провокации и пропаганда се прилага и спрямо Русия.
Клинтън, „кандидатката на жените“, е оставила след себе си кървава диря от преврати: в Хондурас, в Либия (плюс убийството на либийския президент), и в Украйна, която сега е поле за действие на ЦРУ, гъмжи от нацисти и е фронтова линия за война против Русия.
Именно през Украйна, през юни 1941 г., нацистка Германия нападна Съветския съюз, който загуби във войната 27 милиона души и това епично бедствие се помни в Русия.
За нагласите на Клинтън по въпросите на мира и войната говори красноречиво фактът, че от десетте най-големи оръжейни компании в света само една не е дала пари за нейната президентската кампания, а останалите девет направиха дарения в размер, с който не могат да се сравнят „помощите“ за нито един от останалите участници в президентската надпревара в САЩ.
Сандърс, надеждата на едно мнозинство от млади американци, не е много по-различен в своите възгледи за света.
Той подкрепи незаконните бомбардировки на Бил Клинтън над Сърбия, одобрява тероризма на Обама чрез дронове, а също провокациите спрямо Русия и завръщането на специалните сили (ескадроните на смъртта) в Ирак.
Сандърс не намира за нужно да коментира гръмките заплахи на Вашингтон по адрес на Китай, или да каже нещо за засилващия се риск от ядрена война.
Той е съгласен, че Едуард Сноудън, който даде гласност на тъмните тайни на Вашингтон, трябва да бъде съден за своите разкрития и нарича бившия венецуелски президент Уго Чавес — „мъртъв комунистически диктатор“. Сандърс обещава да подкрепи Клинтън, ако тя бъде номинирана за кандидат за президент на Демократическата партия.
Що се касае до алтернативата „Тръмп или Клинтън“, тя представлява една стара илюзия за избор, който въобще не е избор, защото и двамата са страни на една и съща монета. И все пак има известна разлика. Като превръща малцинствата в изкупителна жертва и обещава да „направи отново Америка велика“, Тръмп се изявява на вътрешнополитическата сцена като крайно десен популист, но от друга страна Клинтън представлява може би по-смъртоносна опасност за световния мир от него. „Само Доналд Тръмп каза нещо смислено и критично за външната политика на САЩ“, пише Стивън Коен, почетен професор по руска история в университета Принстън и в Нюйоркския университет, един от малцината американски експерти по проблемите на Русия, които предупреждават за риска от война.
Коен цитира в радиопредаване критичните въпроси, които единствено Тръмп е задал досега. Сред тях са следните:
• Защо САЩ са навсякъде по планетата?
• Каква е истинската задача на НАТО?
• Защо САЩ непрекъснато действат за смяна на режима в други страни като Ирак, Сирия, Либия, Украйна?
• Защо Вашингтон третира като враг Русия и нейния президент Владимир Путин?
Истерията в либералните медии по адрес на Тръмп служи да се поддържа илюзията, че в САЩ съществували „свободен и открит дебат“ и „демокрация в действие“. Неговите възгледи за имигрантите и мюсюлманите наистина са уродливи, но все пак човекът, който депортира беззащитни хора от страната, не е Тръмп, а Обама, част от чието наследство е предателството спрямо цветнокожите хора в САЩ. Броят на обитателите на американските затвори, а те са главно чернокожи, сега е по-голям от обитателите на сталинския ГУЛаг.
Тази президентска кампания може би не опира до популизма, а до американския либерализъм — идеология, която счита себе си за модерна и следователно превъзхождаща всички останали, както и за единствения верен път, който трябва да бъде следван. Хората от дясното крило на либерализма напомнят християнските империалисти от 19 век, които са считали, че господ им е възложил дълга да обръщат другите в своята религия, да ги контролират или завладяват.
Във Великобритания либералната роля се играе от блеъризма. На християнския военнопрестъпник Тони Блеър му се размина наказанието за тайната му подготовка за инвазията в Ирак главно защото на либералите и на либералните медии допадна неговата „готина Британия“ — краткотраен период на национална гордост, оптимизъм, бум на британската поп музика ( “Оейзис“, „Спайс гърлс“, „Блър“ и др.), тласък на които даде изборната победа през 1997 г. на Блеър, считан за млад и привлекателен. Известен ефект имаше също икономическото стабилизиране на страната през 90-те години. Във вестник „Гардиън“ овациите бяха оглушителни, а Блеър беше окачествен като „мистична“ личност. От САЩ беше донесен и предоставен на разположението му един инструмент за отклоняване на общественото внимание, известен като „политика на идентичността“, издигащ критерии като пол, раса, сексуална ориентация и др.
Беше обявено, че историята е приключила, отричаше се класовата принадлежност, а се въздигаше сексуалната идентичност в лицето на феминизма. Много жени станаха членки на парламента от крилото на десните „нови лейбъристи“, привърженици на лидера Тони Блеър.
В първия ден от работата на парламента те гласуваха, както им беше наредено, за съкращаването на помощите за самотни родители, повечето от които са жени. Мнозинството от тях гласуваха и за участието на Великобритания във войната, която създаде 700 000 иракски вдовици.
Еквивалент на десните блеъристи в САЩ са политически коректните войнолюбци от „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон пост“ и телевизионните мрежи, които господстват в политическия дебат, свързан с президентските избори.
Гледах по Си Ен Ен една яростна дискусия, посветена на изневерите на Тръмп. Ясно е – клеймяха Тръмп участниците в нея, — че на такъв човек не може да се има доверие, поради което той не бива да бъде изпратен в Белия дом. Никакви сериозни въпроси не бяха повдигнати в хода на дебата. Нищо не се спомена за онези 80 % от американците, чиито доходи се срутиха до нивото на 70-те години. Нито пък се говореше за опасното плъзгане на страната към война. Общоприетата „мъдрост“ гласеше: стисни си носа (за да ти е по-лесно да направиш неприятен за себе си избор) и гласувай за Клинтън или за всеки друг, но не и за Тръмп.
Смисълът на тази предизборна препоръка е, че така не само ще се възпре чудовището Тръмп, но и едновременно с това ще се съхрани една обществена система, която се е устремила към поредната война.
Бистра СТАЙКОВА
(по John Pilger. Silencing America as it prepares for war, johnpilger.com, 27 May 2016)
* Челси Манинг е родена апрез 1987 г. под името Брадли Манинг; военнослужеща в армията на САЩ, обвинена в разкриването на голям обем секретни файлове на дипломацията на САЩ и предаването им на WikiLeaks. До ареста си е била специалист по анализ на разузнавателна информация при батальона за поддръжка на 2-ра бригада 10-а планинскострелкова дивизия за бързо реагиране, към американския контингент в Ирак. Арестувана е през май 2010 г. по донос на американския журналист Адриан Ламо, на когото Манинг се е доверявала, като на постоянен партньор по чат. — Бел. ред.
** Островът е окупиран от САЩ чак до 1968 г. Малкият остров Иво Джима – на японски Ио дзима ио, — се намира на около 1000 км южно от Токио и е първата нападната японска територия през Втората световна война от американците. В сраженията загиват близо 7000 американски морски пехотинци и около 22 000 японски войници. На този остров САЩ искали да разположат авиобаза за нападения над Япония по въздуха. — Бел. ред.