Протестите в Истанбул, Анкара и редица други градове в Турция, матираха голяма част от политическите коментатори. Но условията, които доведоха до тази вълна, а и реакцията на властта към недоволството, съзряваха там достатъчно дълго време. Партията на справедливостта и развитието възникна в Турция на базата на особен вид ислямизъм, който формира представите й за демокрация и за ролята на държавата. Видно е, че лидерът на партията Реджеп Ердоган издълбоко и категорично е усвоил тези представи. По същата причина на САЩ им е трудно да реагират на протестите в Турция.
Турция е важен съюзник на Америка, тук САЩ имат редица ключови интереси. Това е диалогът с Кюрдската работническа партия, активно развиващата се турска икономика, внимателното общуване и почти примирие с Израел, гражданската война в Сирия, социално-политическите проблеми и въпросите за безопасността в Ирак, а също иранската ядрена програма.
В резултат Вашингтон беше принуден да приеме вътрешните събития в Турция и да търси път, за да убеди турското правителство да понижи натиска на репресиите, отчитайки уникалността на демократичния процес в тази страна. Макар площад Таксим да не е Тахрир, от събитията в Кайро могат да се извлекат редица важни уроци. Най-главният е, че САЩ не могат да игнорират протестите против правителството, надявайки се, че те просто ще утихнат.
Опитът да се ислямизира Турция – това е опит чрез репресии, които се усещат още по-силно, отколкото в другите мюсюлмански държави в региона. Когато Мустафа Кемал Ататюрк след Първата световна война доведе до победа на националистите над Антантата, той положи максимум усилия, за да унищожи следите от исляма в обществената сфера.
Нещо повече, Ататюрк и кемалистите, така наричаха неговите съратници и последователи, сформираха у населението колективна памет за това, че турското общество в миналото не е било ислямистко. Те също „забравиха“ за това, каква роля изигра ислямът за създаването на Османската империя, макар той да има немалка роля и за превръщането на Турция в най-отвратителната военна държава в света, от която се страхуваше цяла Европа, и в създаването там на най-напредничавата система на държавно управление и администрация.
На ислямистките партии беше позволено да съществуват, но под строгия контрол на кемалистите (а това бяха болшинството политически партии, военните, службите за безопасност, разузнаването, съдебната власт, служещите и ръководителите на много държавни учреждения, например университети). Всеки път, когато властта решаваше, че тези партии излизат от рамките на „позволената“ и „законна“ дейност, ги забраняваха. В страната имаше четири военни преврата, и по време на последния, който беше през 1997 г., беше свален първият министър-председател Неджметин Ербакан.
В такива условия се е формирала личността на Ердоган. Той твърдо вярва в достойнствата и ролята на исляма. Казват, че когато Ердоган се учил в началното училище, той единствен доброволно правел намаз веднага, щом директорът разрешавал на учениците да правят това. Той се учил в „имам хатипе“ (религиозно училище за мюсюлмани), и там отказвал да избръсне брадата си, за да играе футбол. Когато Ердоган станал политик, го забелязали, защото той няколко пъти заявил, че една от главните му цели е създаването на нови възможности за разпространение принципите на исляма.
Когато турските военни решили да позволят на партията му да управлява страната без никаква намеса от тяхна страна, започнали репресиите и ограниченията. След това Ердоган проведе жестока чистка в армейските редици, което даде възможност на партията му да изразява възгледите си без страх от преврат. Но политиката му и до днес е като че ли в обсада. Когато по адрес на пратията звучи критика, тя заема защитна позиция и започва да обвинява останалите във вероломство и предателство, вместо да признае вината си.
Ердоган искрено вярва в демокрацията, но той има изкривено разбиране за това, кого той представлява. Той смята за правило обикновеното болшинство: ако са те избрали, излиза, че ти се ползваш с подкрепата на болшинството граждани, а следователно, твоите решения са правилни от гледна точна на демокрацията.
Избирателният процес в Турция е явно демократичен, но правителството провежда политика на нетърпимост и ограничения. А постепенното превръщане на Ердоган в символ на партията и държавата подхранва „его“-то му, създава у него усещане за всепозволеност и отслабва възможността на обществото да участва в традиционните неизбирателни демократични процедури, такива като публичните обсъждания на решенията на правителството и протестите.
Така например, министър-председателят обвини опозицията и „мародерите“ за организиране на протестите, заявявайки, че те подронват демокрацията. Неговото враждебно отношение към всички видове средства за масова информация предизвикват още по-голяма тревога. В отговор на протестите на площад Таксим той нарече социалните мрежи и особено Туитър нарушители на обществения ред. Всичко това за сетен път доказва, че Ердоган няма сериозен политически противник.
Вашингтон не може повече да игнорира протестите и жестоките действия на полицията по отношение на тяхното потушаване, както той това правеше в самото начало на „арабската пролет“. Регионалната стабилност дълго време беше основна цел на САЩ в Близкия Изток, но „арабската пролет“ демонстрира наличието на недостатъци в този подход. Зациклеността на междудържавните отношения в ущърб на социалните, икономическите и политическите събития в тези страни доведе до сериозни предизвикателства. Вашингтон не се оказа готов към интензивността и размаха, с които избухнаха протестите по време на „арабската пролет“, и не можа да заеме ясна позиция по отношение на тези въстания, доколкото просто се опитваше да отстоява американската позиция в региона и да съдейства за регулиране на регионалните конфликти.
Вероятно, демонстрациите в Турция ще утихнат. Но са малки шансовете турското общество да забрави тези многобройни мотиви, които доведоха до разширяване на протестите, започнали с демонстрация на малка група защитници на околната среда и прераснали в масово движение на всички, които са разочаровани от авторитарната политика на държавата. А това говори за следното – че недоволството и възмущението ще се засилват, особено ако правителството продължава да реализира други свои огромни по мащабите си проекти, в това число, строителството на нова аерогара и още един мост над Босфора.
След успешната визита на президента Обама в Израел, американското влияние в региона достигна най-високото си равнище от години. Турското правителство разбира, доколко важна за него е подкрепата на САЩ в цяла поредица от важни регионални въпроси и най-вече по отношение на гражданската война в Сирия. Затова то наверно ще обърне внимание на настоятелния и заедно с това приятелски натиск от страна на Вашингтон.
В целта администрацията на Обама трябва публично и категорично да призове Турция към сдържаност по отношение действията на полицията и, без да заповядва на правителството какво да прави с крупните проекти, да настоява за по-значително вслушване в гласа на обществото и консултации, издигайки на преден план красотата и историята на Истанбул.
Когато държавата усеща заплаха, Турция започва да балансира между наистина демократичните процедури и автократичните тенденции. САЩ не могат да заплашат с наказание Ердоган, заради жестоките действия на полицията. Това не е уместно, доколкото и в самите Съединени щати има сблъсъци между протестиращи и полиция. С Турция не бива да се държим като със Сирия. Към Турция трябва да се отнасяме като към западен съюзник.
Вашингтон трябва да се отнася към Турция с разбиране и сдържаност, той трябва да я призове към компромиси. В такъв случай Вашингтон ще застане на страната на демокрацията (и ще може да апелира както към населението, така и към властите в Турция), да създаде основа за бъдещи дейстивя от всяко естество.
Турция не е Египет, не е Либия и Тунис. Но един от най-очевидните уроци от „арабската пролет“ e, че Америка в политиката си в региона трябва да взема под внимание вътрешните промени там. И Турция е първият урок за Вашингтон, който ще се превърне в проверка за следното – дали той е усвоил урока си.
Brent E. Sasley – доцент по политология в Тексаския университет в Арлигтън, преподавател по близкоизточна и израелска политика.
Автор: Brent E. Sasley
Превод и редакция: Петя Паликрушева