Привечер е.
Бaвно, дебнешком сякаш, се спускат лилави сенки над града.
Огромният слънчев кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива змия лежи шосето сред стихнали поля.
И ето босоногите. Три, четири, шест. Впрегнати в мънички колички, натоварени с дърва и съчки, те опъваха мускулите на своите млади тела.
Фуражка с отпрани козирка, черни кръпки на сивите панталони, а жилите им изпънати като корабни въжета.
Пот струят челата.
А градът е тъй далече.
Малки роби, впрегнати в ярема на своята беднота, деца, в чиито очи гори тихата скръб на старци.
Далече е градът! Далече.
Край вас ще отминат още много доволници, край вас ще профучат автомобилите на тези, които нивга в живота си не са пили горчивата чаша на мизерията — те, зарад които е вашата мъка.
Какво знаят те?
В ресторантите на Чамкория свирят оркестрите, във вилите е тъй уютно и безгрижно. Черната сянка на глада не протяга там ръце. Не сплита лепкавите мрежи Грижата.
Какво знаят те?
— Мамо, защо са се впрегнали тези деца? — пита невръстният доволник от автомобила.
— Носят дърва за зимата.
— А не им ли тежи?
— Не, маминото, те са свикнали.
Босоногите спират с тежка въздишка, стрелват искрящ омраза поглед и пак повличат количките си.
Трият с ръка изпотени чела, изпъват жилите на почернелите си вратове и пристъпят.
Облаци прах ги заливат, прах, сив и задушен като живота.
А върху втората количка отгоре на дървата седи малка помагачка — синеоко сестриче.
Кръв, тъмночервена ивица кръв, е засъхнала по крачето му. Но то поглежда небето, поглежда полето и се усмихва.
Кому се усмихваш, малка златокоса робиньо?
На мъката?…На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост гледа с меки, кадифени очи.
Но утре?
Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка.
И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече.
По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:
— Два свята, единият е излишен!
Христо Смирненски
