В началото на февруари 2016 президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани нареди на своята Демократическа партия да започне подготовка за референдум за обявяване на автономната област за независима държава. Тя включва и преговори с останалите регионални партии по въпроса. Впрочем, кюрдският лидер лансира идеята за независимост още по време на посещението си във Вашингтон през май 2015. Както е известно, сирийската гражданска война и възходът на Ислямска държава (ИД) в Сирия и Ирак съживиха кюрдското национално движение в региона, проблемът обаче е, че то съвсем не е единно.
Така коренното кюрдско население в сирийския Западен Кюрдистан води ожесточени сражения с ислямистките групировки, начело с ИД, докато кюрдите в Ирак са склонни да сътрудничат с тях и дори се солидаризират с Турция, която от доста време насам бомбардира сирийските им съплеменници. На свой ред, иранските кюрди продължават вече доста години да преговарят с Техеран и не се намесват в работите на останалите.
От което пък следва, че лансираната от мнозина на Запад, включително от американския геополитик Ралф Питърс (в прословутата му статия «Кървави граници: как би изглеждал един по-справедлив Близък изток», публикувана през 2006 в Armed Forces Journal ) едва ли може да бъде реализирана на практика, предвид сериозните противоречия между кюрдските кланове, разделени от установените след Първата световна война граници на близкоизточните държави.
Вътрешното разделение между кюрдите
Отказът на Башар Асад от тоталния контрол на режима над териториите на Западен Кюрдистан вдъхнови кюрдите в Турция да поискат същото от Анкара. Това доведе до началото на преговори (през февруари 2013) между турското правителство и Кюрдската работническа партия (РКК) и нейния лидер Абдула Йоджалан, излежаващ доживотна присъда. В същото време, Багдад на практика прекрати сътрудничеството си с Анкара, именно заради турската петролна търговия с иракските кюрди, осъществявана без каквито и да било споразумения с централното правителство на страната. Така, по един парадоксален начин едни и същи кюрдски кланове се оказват проблем за най-големите държави в Близкия Изток.
Междувременно стана ясно, че представители на Пентагона активно преговарят с ръководството на Иракски Кюрдистан за разполагането там на американски специални части, пак без да го съгласуват с правителството в Багдад. Турция пък още в края на 2015 изпрати по молба на Масуд Барзани танков батальон уж с цел «обучение на кюрдските въоръжени сили «пешмерга» в Ирак». Самият Барзани определя кюрдската автономия като «стратегически окоп» на Турция в Близкия Изток. Племенникът му Нечирван Барзани, който е премиер на Иракски Кюрдистан, също е протурски ориентиран и подкрепя Сирийската свободна армия и джихадистите в Ирак.
Тук е мястото да напомня, че Масуд Барзани, който е водач на Демократическата партия на Кюрдистан (PDKI), е и президент на Иракски Кюрдистан, разполагащ с широк автономен статут. След началото на американската интервенция срещу режима на Саддам Хюсеин, кюрдите доказаха, че са последователни съюзници на САЩ. В момента, самият Барзани, чиито втори президентски мандат скоро изтича и затова следва да напусне поста си, се опитва да си гарантира подкрепата на Вашингтон за да наложи промени в изборното законодателство, позволяващи му да остане държавен глава.
Между другото, още от самото начало на окупацията на Ирак американците направиха всичко за да го превърнат в постоянно огнище на нестабилност в арабския свят. Те продължават да се придържат към тази стратегия и днес. Така, веднага след като ИД завладя Мосул, САЩ официално декларираха подкрепата си за съпротивата срещу «Халифата», но на практика оказваха такава подкрепа само по определени направления. Те например започнаха да въоръжават племената в Северен Ирак и да подкрепят Кюрдистан. След свалянето на Саддам, американците се ангажираха с подготовката на новосъздадената иракска армия, но въпреки това тя претърпя унизителни поражения още в първите си сблъсъци с ИД. Според някои експерти, това се дължи на факта, че нейните американски инструктори съзнателно са я направили небоеспособна, вероятно опасявайки се, че тя може да се превърне в съюзник на Иран.
Освен това, днес съдбата на Иракски Кюрдистан до голяма степен зависи не толкова от политическите партии, колкото от чуждестранните петролни компании. Там например активно присъстват британската ВР, френската Total, американските Exxon Mobile и Gulf Keystone Petroleum и дори руската GazpromNeft Middle East B.V. Причината е, че именно в кюрдските райони, които макар и формално да са под юрисдикцията на Багдад, реално са подчинени на регионалните власти в Ербил, се добива 60% от целия иракски петрол. Тоест, интересите на Турция и САЩ да подкрепят кюрдските сепаратисти в Ирак са очевидни, също както е очевидно, че Масуд Барзани и доминираният от неговия клан Иракски Кюрдистан отдавна са забравили проблемите на съплеменниците си в съседните държави, където техните нови съюзници — турците, в течение на няколко години (т.е. преди руската намеса в Сирия) активно бомбардираха кюрдските селища.
Но макар че президентът на Иракски Кюрдистан Барзани поддържа добри отношения с Ердоган, а иракските «пешмерга» от време на време влизат в сблъсъци с РКК, не може да се говори за истинска война между турските и иракските кюрди. Още повече, че освен доминиращата в Иракски Кюрдистан Демократическа партия на Барзани, там има и други влиятелни политически сили.
Така например, общата численост на въоръжените формирования в Иракски Кюрдистан, т.е. т.нар. «пешмерга», е 200 хиляди души. Само половината от тях обаче са на Демократическата партия, 80 хиляди са части на Патриотичния съюз на Кюрдистан (ПСК), създаден от доскорошния президент на Ирак Джалал Талабани (сегашният иракски президент Фуад Масум също е негов член), а 20 хиляди са бойци на движението «Горан» (т.е. «Промени», обединяващо отцепници от Патриотичния съюз). Отношенията между РКК и Демократическата партия действително са много лоши (още повече, че турските кюрди не са забравили, как Барзани осигуряваше свои водачи, които да насочват турските военни части при атаките им срещу PKK), затова пък тези с Патриотичния съюз и «Горан» са по-скоро приятелски. Ето защо не може еднозначно да се твърди, че иракските кюрди са враждебно настроени към PKK.
Що се отнася до членовете на клана Барзани, Анкара с основание ги смята за «правилните кюрди». Самият Ердоган положи големи усилия за установяването на тесни отношения със семейството на Барзани, което, на свой ред е силно заинтересовано — особено икономически — от сътрудничеството с Турция. Само че енергоносителите, който кланът изнася през международния петролно-газов терминал в турското средиземноморско пристанище Джейхан минават през територията, контролирана от РКК, чиито бойци периодично взривяват използваните за целта тръбопроводи.
Алекс Хаджиев