В средата на 90-те Русия бе затънала в Първата чеченска война, на територията на Таджикистан се водеше гражданска война, а узбекският президент Ислам Каримов се опитваше да се споразумее с местните фундаменталисти, стремящи се да превърнат Узбекистан в ислямска република.
Китай бе силно обезспокоен, че нестабилността в Централна Азия може да се прехвърли и в Синцзян и предприе поредица от силови действия за възстановяване на реда в провинцията, в резултат от които бяха арестувани над 1700 души, обявени за “терористи”.
През април 1996 Пекин поде инициативата за създаването на т.нар. “Шанхайска петорка” – обединяваща Китай, Русия, Таджикистан, Казахстан и Киргизстан, която да послужи като преграда срещу проникването на ислямския фундаментализъм в региона. Петте държави започнаха активно да си сътрудничат за преодоляването на “трите злини” – тероризма, сепаратизма и екстремизма.
Междувременно, както можеше да се очаква, репресивните мерки, предприети от Пекин в Синцзян предизвикаха ответната реакция на уйгурските сепаратисти: през май 1996 те убиха един от висопоставените членове на Синцзянския народен политически съвет, след което последва серия от бомбени атентати срещу железопътни линии в провинцията.
По време на похода на талибаните към властта в Афганистан, приключил триумфално през септември 1996, някои уйгурски групи се сражаваха на тяхна страна.
Малко по-късно Китай обвини режима в Кабул, както и “Ал-Кайда”, че финансират, въоръжават и подготвят уйгурските сепаратисти в специални лагери на афганска територия.
Последваха нови атаки на сепаратистите в самия Синцзян. В края на 1998, когато изглеждаше, че спиралата на насилието в провинцията ще излезе изпод контрола на властите, Пекин спешно предприе нови стъпки за укрепването на влиянието си в Централна Азия.
През този период китайското настъпление в региона бе посрещнато със слаба съпротива от САЩ и мълчалива подкрепа от Русия.
През лятото на 2000 тогавашният американски държавен секретар Медлин Олбрайт посети Централна Азия и предложи на местните правителства 16 милиона долара за “укрепването на демокрацията и плурализма”.
Таджикистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан обаче прецениха предложението и като явен знак за липса на сериозен интерес от страна на САЩ, тъй като собствените им приоритети бяха съвсем други и свързани най-вече с проблемите на сигурността.
В този смисъл, интересите на централноазиатските режими съвпадаха повече с тези на Китай, което Пекин използва максимално за да увеличи влиянието си в региона.
През юни 2002 Узбекистан също се присъедини към “Шанхайската петорка”, която по този повод бе трансформирана в постоянно действаща “Шанхайска организация за сътрудничество” (ШОС).
Сред задачите и бе ликвидирането на възможността казахските и уйгурски сепаратисти да използват територията на страните от региона за изграждане на свои бази или пък за други дейности.
За целта в столицата на Киргизстан Бишкек бе изграден съвместен антитерористичен център. През този период китайско-американските отношения започнаха да стават все по-напрегнати, като двете страни постепенно се превърнаха в “стратегически конкуренти”.
В началото напрежението бе провокирано от плановете на администрацията на президента Буш за изграждане на национална противоракетна отбранителна система, увеличените оръжейни доставки за Тайван и инцидента със шпионския самолет ЕР-3 край остров Хайнан, а също от износа на китайски ракети за Пакистан и зачестилите обвинения, че Пекин системно нарушава религиозните свободи и човешките права.
Вашингтон и част от западните му съюзници смятаха китайските претенции, че уйгурските сепаратисти са свързани с международния тероризъм, за пропаганда и оправдание за репресиите срещу местните политически дисиденти.
Автор: Адам Улф