2015-а стана годината, в която в световен план „фашистки” започна да се употребява и прикачва към всякакви политически явления с честота, невиждана през изминалите преди това седем десетилетия от края на Втората световна война. Макар че много от тези употреби имат пропаганден характер, не можем да не забележим, че съществуват реалности, които отново създават предпоставки за това явление.
Първо. Отново имаме господство на финансовия капитал, премахване на разделението на инвестиционни и търговски банки, скок на експлоатацията на целия свят не чрез традиционното разделение на необходима и принадена стойност на индустриалния труд, а чрез спекулациите с финансовия капитал и създаване на капитализъм, водещ до рязко задлъжняване на страни, региони и отделни индивиди.
Днес степента на финансиализация на капитализма е по-голяма от времето преди Първата световна война, когато се появяват теориите за империализма и финансовият капитал е излязъл повече от всякога от контрола на държавата, имаме масово задлъжняване и на развити и развиващи се страни, битка за доминираща валута.
Водещият механизъм на експлоатация е чрез финансовия, а не чрез другите форми на капитал
Проучвания на периода на възхода на фашизма през 20-те-30-те години на 20 век показват как Голямата депресия става пусков механизъм за екстремистко гласуване, как финансовите кризи водят до фрагментиране и поляризация на парламентите. Това се наблюдава и у нас, в България, в навечерието на 19-омайския преврат през 1934 г., и още повече днес – никога в българската история в парламента не е имало толкова партии колкото сега – около 50. Гласовете за радикалната десница са се увеличили за пет години след банковата криза и по време на възхода на фашизма преди Втората световна война, и сега с около една трета.
И тогава, и сега от кризата се възползва не радикалната левица, а радикалната десница.
Проучванията показват, че финансовите кризи и при възхода на фашизма след Първата световна война и сега рязко увеличават стачките, бунтовете, антиправителствените демонстрации, уличните протести. Като цяло техният брой се утроява в сравнение с предишни периоди.
Второ. Тероризъм и нарастваща вълна от държавно и недържавно насилие, войни за преразпределение на сфери на влияние. Американският президент Джордж Буш каза, че основен враг днес е тероризмът, Обама каза същото наскоро, но в същото време имаме действията на САЩ, в резултат на които през последните години милиони хора са невинно убити, обявявани като колатерални загуби, а броят на бежанците през 2015 г. стига близо 60 млн. души. Вървят войни за преразпределение на сфери на влияние, които водят до масови убийства и геноцид.
Трето. Възход на евроскептици и национализми. Откриването в исляма, християнството в една или друга култура, нация, и пр. причините на проблема и действия по тяхното ликвидиране или ограничаване. Нарастващото неравенство и социално-икономическите противоречия се осъзнават не непосредствено в политическа и икономическа форма, а чрез религиозни, етнически, расови противопоставяния.
Четвърто. Отново имаме криза на либералната демокрация, олигархизация и преход към неолиберални демокрации. Екип от учени от Принстънския университет вече направиха изследване, след което заявиха, че САЩ са олигархия. Нараства поляризацията на партийните системи и обществата. Недоверието във водещата институция на либералната демокрация, каквато е парламентът, от САЩ до България, е между 8 и 10 %. Нараства недоверието към държавата и нейните институции, от което се възползват десните за прехвърляне власт към пазара, което се проявява във фрагментизация и разпад на предходни партийни системи, криза на политическите партии, намаляване на тяхната членска маса и твърдите ядра, гласуващи за тях.
Предходното ляво-дясно политическо пространство започна да се деформира при намаляващия суверенитет, традиционните политически идентичности да се размиват, а обвиненията, че левите не са истински леви, а и десните не са предходните десни, стават все по-чести.
Навсякъде с успех се ползват авторитарно-популистки вождове и партии в различни версии като се почне от партията на Ердоган в Турция, тази на Бойко Борисов в България, на Виктор Орбан в Унгария, на Качински в Полша, на серия от възхождащи дясно радикални лидери в Западна Европа от Найджъл Фарадж във Великобритания през Марин льо Пен във Франция до Доналд Тръмп в САЩ.
Кризата и на класическата пряка демокрация по времето на Платон и на Ваймарската представителна демокрация е раждала стремеж към силна централизация и авторитарен лидер начело. Точно това наблюдаваме в момента.
Разпадът на либералната демокрация намира израз в рязко понижаване на доверието към съществуващите партии, политици, политически системи и възход на популистки лидери, обединяващи масите чрез засилване на структурите на сигурност и образа на врага – в различни версии. Те засилват ролята на държавата и сигурността – физическа и социална, претендират да връщат суверенитет и отслабват чуждата зависимост, увеличават контрола върху идеологическите апарати, реализират успешен пи-ар.
Пето. Дясно радикалните и неофашистки сили са враждебни към марксизма, либерализма и умерения консерватизъм, макар че вземат елементи от всеки от тях. Можем да видим социални елементи и антиимпериалистическо говорене, с което изглеждат като че ли леви. Призовават към превъзходството на едни и недостатъците на други минали религиозни, етнически, национални идентичности като консерваторите. Държат на частната собственост като либералите и всичко това може да прикрива тяхната същност, да обърква масите и да им осигурява нарастващо количество последователи.
Шесто. Отново антикомунизъм, който виждаме особено силно в разрушаването на паметници и приемане на закони срещу комунизма в Украйна. Наскоро американското списание „Каунтърпънч” отбеляза, че
„носталгията към антикомунизма добавя сюрреалистичен елемент към примирението с възраждането на фашизма. Така човек просто не може да се вълнува за нацисти, когато въображаемата съветска заплаха се задава отново на границите на НАТО…
Отново във въздуха на Европа имаме концентрация на хипнотизиращо, съблазняващо, перверзно „зло”. То се носи от реакционния западен вятър, който духа от центровете на двете страни на Атлантика.”
Седмо. Както през 30-те години на 20 век, отново имаме криза на Просвещението и на универсалистките ценности и идеологии. Изчезна вярата в бъдещето и легитимацията на едно общество чрез бъдещето, доминиращата част от населението в държавите от капиталистическия център, както и в целия ЕС, смята, че следващите поколения ще живеят по-зле от родителите си. Заговори се за „ново средновековие”, свързано с връщане към религията и суеверията, с нарастваща легитимация на властта и на властовите амбиции чрез съответни интерпретации на миналото.
В Украйна разделението в много отношения е между западна католическа и източна православна част. В Близкия изток върви ислямска версия на някогашната Тридесетгодишна религиозна война в Европа между 1618 и 1648 г. Ако във времето, което роди фашизма след Първата световна война Освалд Шпенглер написа своята знаменита книга „Залезът на Европа”, то днес е знаменателно, че се появи подобно също станало популярно съчинение – „Смъртта на Запада” на Патрик Бюкенън.
И при раждането на класическия фашизъм, и при днешните проявления на неофашизма имаме съпътстващата
нагласа за края на доминацията на държавите, които съставляват капиталистическия център в продължение на няколко века
Осмо. Отново кризата ражда радикално дясно-популистки, вождистки партии и движения, обединявани на националистическа или религиозна основа, както е с “Ислямска държава”, а и редица такива партии и движения в Европа – от „Пегида”, през “Националния фронт” във Франция до партията на Качински в Полша и „Златна зора” в Гърция, Партията на свободата в Австрия.
В цяла Европа и в САЩ имаме различни форми на микрофашизъм и протофашизъм, проявяващи се чрез едно или друго движение, партия, политическа група, тип политика. Отново имаме засилващи се антисемитски нагласи.
Проф. Васил Проданов