Главните участници във Втората световна война обръщат много сериозно внимание на Турция заради геостратегическото й положение. Дълго време обаче, усилията на съюзниците да я привлекат на своя страна не дават очаквания резултат. Сталин дори допуска използването на сила за целта — на Техеранската конференцията той заявява, че „ако се наложи, турците трябва да бъдат стреснати”. Но въпреки продължителният натиск, оказван върху турското правителство, Анкара упорито държи на неутралитета си, обявен на 26 юни 1941.
В турските политически среди преобладават прогерманските симпатии, като икономическият фактор играе решаваща роля за усилване на тези настроения (още през 1936 половината от турския износ е предназначен за Германия, особено хромовата руда). От друга страна, запазването на неутралитета се диктува от страха на Анкара, че първата и основна последица от влизането на Турция във войната на страната на Съюзниците ще бъде незабавното немско военно възмездие.
Освен това, турският неутралитет се определя от неподготвеността на турската армия да води активни бойни действия (включително заради недостига на военна техника), което всъщност определя и съхраняването на силовия баланс в региона. Турската дипломация се оказва в неловката ситуация да маневрира постоянно между воюващите страни, опитвайки се да устои на външния политически и дипломатически натиск, чиято крайна цел е въвличането на Турция във войната.
В онзи период, Турция се превръща в своеобразна „балканска Швейцария”, предоставяща възможност за провеждане на неофициални преговори между воюващите държави на наистина неутрална територия. Румъния, която подобно на германски съюзници в края на войната също се опитва да излезе от нея без сериозни загуби, започва преговори с противника, включително на територията на Турция, в Анкара (впрочем, подобни преговори се водят също в Лисабон, Стокхолм, Мадрид и т.н.).
Геостратегичесата роля на Турция в края на войната
В заключителния етап на войната в Европа, когато военната и политическа инициатива преминава в ръцете на Съюзниците, геостратегическата и геополитическа роля на Турция нараства значително.
Румънското правителство също следи внимателно развитието на събитията в Турция и особено политическите и дипломатически схватки, като за целта активизира дейността на разузнавателните си служби. Специалната служба за информация (ССИ) към Министерския съвет в Букурещ осъществява разузнавателната си дейност на турска територия чрез т.нар. Трети отдел (занимаващ се с Турция, Гърция, Испания и Африка) към Южния фронт (така се нарича едно от разузнавателните управления на ССИ). В Анкара и други големи турски градове ССИ разполага със свои резиденти, работещи под дипломатически „чадър” или пък представящи се за търговци.
Освен това, потокът от секретна информация се осигурява от военните аташета, работещи в румънските дипломатически представителства в чужбина. През Втората световна война, военен аташе на Румъния в Анкара е полковник Траян Теодореску. На 24 юли 1944 той изпраща в Букурещ много интересен доклад за политическата и военна ситуация в Турция, в който се опитва да анализира причините, каращи турското правителство да избягва участието си във войната на страната на Съюзниците, въпреки че изходът от нея вече е очевиден. В тази връзка полковникът подробно описва умелите действия на Великобритания за включването на Турция във войната. Той посочва, че британците са поискали от турците да „прекратят износа на суровини за Германия”. В отговор, турското правителство (след като предварително е съгласувало действията си с Берлин) склонява да „намали общия обем на износа си за Германия”. Британците обаче настояват за пълно прекратяване на доставките, въпреки турските надежди, че е възможно постигането на компромис по въпроса.
Впрочем, британското искане е предшествано от друго, при това много по-сериозно: Анкара да скъса дипломатическите си отношения с Берлин.
Турция обаче „веднага отказва да го направи”, твърдейки, че това може да доведе до война между двете държави. Турците не биха искали да се окажат в подобна ситуация, като причината е ясна и на британците – „неподготвеността на турската армия, заради неизпълнените от Великобритания задължения, поети в Адана и Кайро”. Както е известно, на конференцията в Адана (30-31 януари 1943), британците се опитват да привлекат Турция на страната на Съюзниците срещу обещания за мащабна военна помощ, ако Германия реши да я нападне. Това обаче не е сторено, именно защото Турция толкова упорито се стреми да запази неутралитета си. На конференцията в Кайро (4-6 декември 1943) съюзниците предприемат нов опит да привлекат Турция на своя страна, но за турците неутралитетът е над всичко, най-вече защото в Анкара се опасяват от „наказателни действия” от страна на Германия и България.
От друга страна, прекъсването на турско-германските икономически връзки би могъл да доведе – както смятат в Анкара – до „икономически санкции от страна на Райха, включително прекратяване (в България) на турския внос и износ към европейските държави”. Това би нанесло жесток удар по турската икономика, способен да доведе до „загуба на икономическа независимост” и „лишаването и от свободата да осъществява самостоятелни политически действия”. Все пак, разчитайки на „съществуващите съюзнически отношения между Великобритания и Турция, властите в Анкара се надяват, че въпросът ще бъде решен в „приятелски дух”.
Освен това, независимо от нежеланието си да се откаже от своя неутралитет, турското правителство предприема сериозни стъпки в желаната от британците посока, като намалява наполовина износа си за Германия. Само че голямата цел на Лондон не е икономическата блокада на Германия, а именно въвличането на Турция във войната на страната на Съюзниците и турските власти са съвсем наясно с това.
За Анкара проблемът се отказва толкова сложен, че в края на юни 1944, президентът Исмет Иньоню свиква висшия команден състав на турската армия за да изясни „настроенията на военния елит във връзка с евентуалния сблъсък с Германия”. Мнението на висшите офицери е от ключово значение, защото, както посочва и турският президент, заради бързото развитие на военно-политическите събития, Турция би могла „само след два месеца или малко повече да се откаже от позицията на неутралитет”. Военният елит обаче се обявява против турското участие във войната, тъй като армията не е готова за това нито морално, нито материално.
Отношението на съюзниците към Турция
Както посочва полковкик Траян Теодореску, веднага след тази среща, един от турските генерали – Салих Омургак, се среща в германския военен аташе в Анкара генерал Роде и му заявява, че „Турция няма никакви териториална и политически претенции” и тя „никога няма да повтори примера на Италия, атакувала в гръб бившия си съюзник, от който е научила толкова много”. Според Теодореску, генерал Омуртак подчертава, че турско-британският алианс никога не е бил насочен против Германия, а само против евентуална италианска експанзия на Балканите, след като Мусолини окупира Албания, през 1939. Тоест, съюзът е насочен изключително против Италия, макар че по онова време тя е най-важния немски съюзник.
Между другото, към същата единодушна позиция, декларирана от военния елит, се придържа и турският парламент, където само 2% от депутатите подкрепят съюза с Великобритания и влизането на Турция във войната на нейна страна.
По онова време, оживена дискусия в турското общество провокират твърденията на посланика на САЩ в Анкара Лоурънс Стийнхърд, публикувани в американските медии. Според него, „макар че турското обществено мнение е против участието на страната в световната война, правителството се ориентира към все по-тясно сътрудничество със Съюзниците”. Посланикът посочва, че това в крайна сметка ще прерасне „в съвместна военна борба”, като подчертава ползата за Съюзниците от подобно развитие.
Турските медии реагират много рязко на тези твърдения, посочвайки, че Турция не е склонна да участва във войната, „но е готова да предостави концесии на съюзника си”, отчитайки „и турските национални интереси”.
Настойчивите действия за въвличането на Турция във войната, осъществявани най-вече от британската дипломация, трябва да помогнат за реализацията на една от основните стратегически цели на Лондон:
„установяването на стабилно британско присъствие в района на Проливите и Егейско море, даващо възможност утре да бъде преграден пътят на Съветите към Средиземно море и Суец”.
Впрочем, турците също не искат да допуснат евентуално съветско проникване в региона.
В Анкара обаче се опитват да решат проблема без участието на Великобритания.
Тъкмо поради това турците толкова упорито се опитват да избегнат участието си във войната на страната на Съюзниците.
„Основната причина – подчертава в тази връзка румънският военен аташе – която кара турските власти да предпочитат неутралитета, е неяснотата относно намеренията на руснаците”.
Полковник Теодореску докладва в Букурещ, че „Русия винаги е била и си остава основната опасност за турците и докато Германия все още е в състояние да ерозира руската мощ, в Анкара ще сметнат за предателство на националните интереси всяко действие, водещо от отлабване на Германия в битката и със СССР”.
Турските управляващи са убедени (и дори открито го заявяват в неофициални срещи), че Антинацистката коалиция ще просъществува само до разгрома на Германия, след което „на преден план ще излязат много сериозни противоречия между англосаксонците и Москва”.
Все пак, Турция възнамерява да се включи във войната, но едва в нейния заключителен етап, за да се окаже в лагера на победителите.
Преди това обаче, тя се опитва, преди всичко, да си изясни какви точно са „руските намерения на Балканите, смятани от турците за тяхна зона за сигурност”.
За целта, през март 1944,, когато съветските войски стигат до границите на Румъния и се готвят да навлязат на Балканите, турците се опитват да научат от съветските дипломати в Анкара, „какви са руските планове за Турция?”.
Отговорът на последните е, че „Съветският съюз не смята за своя цел Турция на всяка цена да влезе във войната”.
За Анкара това безразличие придобива зловещи измерения, на фона на британската настойчивост.
Според полковник Траян Теодореску, вторият опит за изясняване намеренията на руснаците е предприет през юни 1944, с помощта на турските медии.
Тогава бившия външен министър Тефик Рюштю, известен с просъветските си симпатии, публикува статия, в която се обявява за сключването на турско-съветски пакт. Статията провокира широка дискусия в пресата, където са публикувани редица материали, подкрепящи или пък отхвърлящи тази идея.
Съветската преса обаче въобще не реагира, което навежда турското ръководство на мисълта, че „това е ясен знак, че Москва не е склонна да се ангажира с някакви нови задължения по отношение на Турция и иска да разполага с пълна свобода на действие в Близкия и Средния Изток”.
В тази връзка, полковник Теодореску съобщава и, че турските власти биха искали, в момента, когато Турция все пак реши да се намеси във войната, да разполагат с ясни гаранции от Съюзниците за териториалната си цялост. За целта, премиерът Шукрю Сараджоглу се опитва да сондира мнението на съветския посланик в Анкара по този въпрос, но „Съветите отказват да му дадат еднозначен отговор”.
Румънският военен аташе заключава, че „именно това са причините за колебанията на турците дали да се намесят във войната и тъкмо поради това те едва ли ще го направят, преди германците, под натиска на други външни или вътрешни обстоятелства, не напуснат доброволно Балканите, като Анкара вероятно ще ограничи действията си само до поддържане на реда в региона”.
В крайна сметка, британският натиск постига целта си.
На 2 август 1944 Турция прекъсва дипломатическите си отношения с Германия, а на 23 февруари 1945 обявява война на Третия Райх и Япония.
Павел МОРАРУ
* Авторът е преподавател в Университета „Лучиан Блага” в Сибиу, Румъния