В началото на ХХІ век гражданите на Великобритания живеят по-богато, по-добре и по-дълго, отколкото когато и да било в историята на страната. През периода 1971-1997 средният доход на глава от населението се е удвоил. През 2005, броят на британските семейства, притежаващи по два или повече недвижими имота, надмина 500 хиляди. При това ръстът на националното богатство се съпровожда и от забележимо подобряване на качеството на живот. Ако през 1901 средната продължителност на живота на британските мъже е била 45 години, а на жените – 49, през 2002 тя достигна, съответно, 75 и 80 години. Числеността на населението надмина 60 млн. души, като се очаква през следващите 25 години да нарастне с още 7 млн.
По редица показатели се отчита значително подобряване състоянието на околната среда: градският смог все повече остава в миналото, намалява замърсеността на реките. Въглищата окончателно бяха изместени от природния газ и електричеството, наложени бяха сурови екологични стандарти по отношение на автомобилните газове. През 1990-2002, са съкратени с 56% емисиите на въглероден двуокис в атмосферата и със 73% — на серен двуокис. През 1997, в рамките на Протокола от Киото, Великобритание пое задължението да намали, в периода 1990-2010 вредните въглеродни емисии с 20%.
Демографския проблем
Този просперитет, разбира се, имаше и своята обратна страна. Макар, че като цяло, британците стават все по-здрави, това не им пречи да развиват някои вредни навици. Така, половината от цялото количество чипс, консумиран в Европа, се пада на Великобритания, а броят на британците с наднормено тегло е нарастнал, през последните 25 години, четири пъти. В същото време, докато броят на британците на възраст 50 години и повече се е удвоил, делът на тези под 16 години е спаднал и те вече са по-малко от хората в пенсионна възраст. Най-много млади хора има в Северна Ирландия, където по-младите от 25 години са 36% от населението. През 2000 раждаемостта във Великобритания спадна до рекордно ниско равнище – 1,66 деца на една жена, тоест очертаната по-горе тенденция към нарастване на населението се поддържа най-вече благодарение на имиграцията. В тази връзка, от края на 90-те години на миналия век, тя се превърна в жизнено важен фактор за по-нататъшното развитие на британското общество и, в същото време – в предизвикателство към традиционния начин на живот в страната.
През 2002 притокът на имигранти в Обединеното кралство превиши броя на емигрантите със 150 хил. души, а в страната са влезли, с намерение да останат за по-дълго време, над 500 хил. души. Още на следващата година 140 хиляди от тях (70% от които идват от Азия и Африка) са получили право да пребивават постоянно във Великобритания. По данни на британското Управление на националната статистика, промяната в демографската ситуация е довела до това, че през 2001-2003 цветнокожото население на страната е нарастнало от 6,6 до 7,1 млн. души, докато броят на коренните британци е намалял със 100 хил. души. Над 30% от жителите на Лондон вече са цветнокожи, а в Бирмингам те са почти половината от населението. Във Великобритания има над 700 медресета, където (подобно на християнските „неделни училища”) се обучават около 100 хил. деца.
Междувременно, новото разширяване на ЕС доведе до значителен ръст и на „бялата имиграция”. Така, между май 2004 и септември 2005, на британския трудов пазар бяха регистрирани около 300 хил. души от новите източноевропейски страни-членки. Над една трета от заведенията за обществено хранене в страната предлагат етническа кухня на други народи, която само допреди десетина години се смяташе за екзотика. Впрочем, новите тенденции засегнаха и любимия спорт на британците — футбола, който сравнително доското се смяташе за „бастион на британската идентичност”. Днес обаче над половината от играчите в английската първа лига са „внесени” от чужбина, дори националният отбор се ръководеше известно време от чужденец – шведът Свен-Йоран Ериксон (да не говорим, че някои от най-популярните английски клубове, като „Челси” или „Манчестър Сити” са собственост на чужденци).
Парадоксът на сегашното очевидно подобряване стандарта на живот и паралелния спад на раждаемостта, се обяснява от демографите с редица причини, включително масовото ангажиране на жените като пълноценни участници на трудовия пазар и новите възможности за кариера пред тях (и, като последица, отлагането на решението им да имат деца за по-късен период, или пък отказа да имат такива). В това отношение Великобритания не е изключение — в останалите западни държави ситуацията е дори още по-тревожна: така през 2000 на една жена в Испания са се падали по 1,15 деца, в Италия – по 1,19, в Германия – по 1,34. През 2000 в Европейския съюз, като цяло, на един пенсионер се падаха по четирима души в трудоспособна възраст. В средата на ХХІ век обаче, това съотношение във Великобритания може да стигне до един към двама, а средната възраст на британците ще бъде 45 години.
Неравномерни са показателите за ръста на населението в отделните райони на страната. В Англия, където живеят над 80% от всички граждани на Обединеното кралство, темповете на нарастване на населението, през 1991-2003, надминаха 4%, но ако за Лондон тази цифра е над 8%, в Североизточна Англия е налице спад на населението с 1,8%. Населението на Уелс е нарастнало с 2,3%, достигайки 3 млн. души, на Северна Ирландия – с 5,9% (1,7 млн. души), а на Шотландия е намаляло с 0,5% (над 5 млн. души). В същото време, заради вътрешната миграция, единственият британски регион, губещ население, се оказва Англия, а сред градските центрове най-голяма депопулация се наблюдава в Лондон, от който, през 2002, са се изселили 100 хил. души повече, отколкото са се заселили.
Драматични промени претърпяха редица характеристики на британската държава, които преди изглеждаха непоклатими. Така, в началото на миналия век във въгледобивната и текстилната индустрия на „работилницата на света” (както наричали по онова време Великобритания) са работели по един милион души, докато през 2000 – само 15 и 160 хиляди, съответно. През 1950 в страната е имало 900 действащи мини, осигуряващи работа на 700 хил. души, през 1980 тези цифри падат до, съответно, 211 и 230 хиляди, а през 2003 – до 19 мини и 6 хил. миньори. Днес делът на индустрията, смятана някога за „мотора” на британската икономика, в националното богатство, не надминава 25%. През 1993-2003 делът на добавената стойност на отраслите на материалното производство в британския БНП нарастна с 10%, а на сектора на услугите – с 43%.
Големите промени засегнаха и такава традиционна и показателна страна от живота на британците, като посещението на местните кръчми (т.нар. „пъбове”): от една страна отдавна остана в миналото строгата забрана за продажбата на алкохол след 23 часа, а от друга – от лятото на 2007 в Англия беше въведена забрана за пушене в „пъбовете”, както впрочем и във всички помещения, в които постоянно работят хора. В Шотландия и Северна Ирландия още преди това бяха приети аналогични закони. Както твърди списание „Економист”, в днешния британски „пъб” все по-често може да срещнете персонал от Австралия, предлагащ тайландска храна и мексиканска бира на посетителите, които, на свой ред, работят в корейски компании и носят дрехи, произведени в Италия. Освен това, и самият „пъб” най-вероятно е собственост на някой чужденец, защото да не забравяме, че най-големия собственик на „пъбове” във Великобритания е японската банка „Номура”.
Алексей Громико