Поредната стряскаща статистика идва съвсем непразнично — 85% от образованите българи до 38 г. напускат България.
Най-активните хора на нацията отиват там, където ще живеят по-добре.
Където ще работят с достойно заплащане.
Хора, които искат да сбъднат онази борба, започнала някога с протестите в Чикаго за справедливост и надежда.
При социализма честването на Първи май бе като част от идеята, че страните се управляват именно от работническата класа.
Днес с Деня на труда у нас се правят каламбури, спори се на кого е този празник.
Почти геройски в демокрацията тази «комунистическа» отживелица не се признава.
Първи май продължава да е официален и неработен ден, но държавната власт го подминава като крайпътен знак.
Мълчи и сегашната, защото приносът й към съсипията и липсата на работни места и доходи вече стига нечовешки размери.
Да оставим споровете — празникът е на всички ни.
Ние обаче трябва да си го направим.
Първи май все повече ще ни е нужен.
Докато не си направим нормална държава.
Без апели, но днес върви да се върнем и към работническите протести за зачитане на елементарните социални права, които днешният капитализъм ни отне.
Заедно.
Заради нас самите.
И не само около Първи май.
И не само с отрицание, безразличие или криворазбрано смирение.
Eва Костова