Над 25 години, започвайки с приемането на т.нар. „Програма Ран-Ът“ като ръководство за действие, т.е. за трансформация на българското общество, страната ни е доминирана от неолиберализма като идеология и практика. Ето защо нека да се опитаме, макар и накратко да погледнем на реалността, създавана от неолибералното действие, но също така и на идеологията и митологията на неолиберализма.
Трудно е накратко да се покаже в цялостен вид философията на неолиберализма. Но все пак ще се опитаме да представим някои ключови понятия от митологията на това зародило се на Запад интелектуално движение. То в политико-идеологически план до голяма степен се явява реакция на държавната намеса в икономиката.Т.е. в някакъв смисъл е плод на въвеждането на кейнсианството в реалната стопанска практика в САЩ, а по-късно и в Западна Европа.
Тук ще припомним, че държавният интервенционизъм в САЩ като ядро на т.нар. “New Deal” , т.е. “Новия курс” на президента Франклин Делано Рузвелт, е ключов механизъм за преодоляване на “Великата депресия” от 1929-33 година. Самата “Велика депресия” по своята същност се явява криза на доминиращия Запада по онова време либерален модел на капитализма. Засилването на ролята на държавата в управлението на стопанските процеси като инструмент на преодоляване на „Великата депресия“ дава възможност чрез определени структурни решения да се преодолее сериозната системна криза на капитализма в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век.
„Новият курс“ стартира, това което по-късно ще се нарече кейнсиански модел на стопанско функциониране. Този модел по своята същност създава т.нар. „платформа на държавно-монополистически или по-точно „държавно-олигополистически капитализъм“.
Своят интелектуален разцвет неолиберализмът бележи през 60-те години на ХХ век, когато определени икономисти в Лондон, а най-вече в Чикаго формират теоретично ядро, критикуващо използването на кейнсианските методи в стопанската практика на Запада. Именно така се създава известната Чикагска школа, дала няколко Нобелови лауреата по икономика. Сред ключовите и представители са М. Фридмън, Ф.Найт, Дж.Стиглер и други. На кейнсианството като съвкупност от регулативни мерки, провеждани от държавата с цел стимулиране на стопанските процеси, те противопоставят “чистия” пазарен механизъм. Икономическите кризи т.нар. “монетаристи” свързват не с противоречия на възпроизводството, а с нарушения в парично-кредитната сфера. Затова те разглеждат като най-главен инструмент за въздействие върху икономиката варирането на размерите на паричната маса.
Политическият “връх” в развитието на неолиберализма стават края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. Тогава в синтез с друго идейно течение – неоконсерватизма те идват на власт чрез президента Роналд Рейгън в САЩ, както и премиера на Великобритания Маргарет Тачър.
Тук ще добавим, че неоконсерватизмът е по своята същност политическа проява със силна “закваска” на пропагандистки миш-маш, съставен от традиционни ценностни установки — семейство, държава и т.н., но погледнати от позициите на англосаксонските общества. Той по-нататък „избледнява“ за да „даде път“ на чисто неолиберални установки по въпросите на политиката и културата, отговарящи на поръчките на глобализиращия се западен капитал, най-вече такъв с американски корени. В интелектуален план в неолиберализма се утвърждава класикът — Фридрих фон Хайек – британски икономист и социолог от австрийски произход.
Следва да се каже, че въпреки провъзгласената политика на “рейгъномика” и “тачеризъм”, никъде на Запад не бе формиран неолиберален, респективно неоконсервативен модел в чистия му вид. Фактически неоконсерватизмът, тъй като през 80-те години на Запад по-скоро може да се говори за неоконсерватизъм, отколко за неолиберализъм като политическа тенденция, спомогна за преодоляването на кейнсианските подходи, доминиращи дотогава стопанските процеси в западните общества.
Навярно едно от най-важните неща, които се случиха във втората половина на 80-те години с неолиберализма бе сформирането му като “модел за експорт”. Това се реализира чрез т.нар. “Вашингтонски консенсус”. Става дума за това, че по това време редица лидери на страни от т.нар. “Трети свят”, т.е. бившите колонии на Запада, разочаровани от неумението на държавата да реши проблемите на догонващото развитие (тук може да бъдат споменати както така наречените квази-социалистически модели на некапиталистически път на развитие, но също и тези, които от самото начало на постигане на политическа независимост твърдо следваха капиталистическа ориентация), се обърнаха към лидерите на предишните си метрополии за помощ.
Тук само ще отбележим, че трудно беше да се очаква държавата във вида, в който тя бе създадена в немалко общества в Африка, Латинска Америка и Азия – трайбалистка(на племенен принцип) и/или доминирана от кланови интереси, да реши сложните въпроси на необходимостта от ускорена стопанска динамика от догонващ тип, особено когато те продължаваха чрез множество канали да бъдат вързани в качеството на неоколонии към бившите си метрополии.
Но в случая за нас по-важно е да коментираме помощта, която Западът оказа. Тя се състоеше в това, че на “Третия свят” бе предложен (по принципа на приказката за това, че не трябва да се дава на бедния риба, а е нужно той да бъде научен да лови риба) неолиберален модел като начин за “процъфтяване” на “Третия свят”. Ключовите понятия на този модел бяха “край на държавната собственост и приватизация на всяка цена навсякъде и във всичко”, “прекратяване на държавната намеса в икономическия живот по всякакъв начин” и “безгранична свобода на частната инициатива”.
Когато в края на 80-те и началото на 90-те години в резултат на “перестройката” на Горбачов системата на “държавния социализъм” в бившия СССР и Източна Европа бе съзнателно и целенасочено разрушена „отвътре“, от Запад бе предложен като база за социално-икономическо развитие на бившите социалистически страни именно този експортен вариант на неолиберализма.
Неолибералният модел се оказа за преродилите се номенклатурни елити примамлив механизъм за решаване на проблема с прехвърлянето на собствеността, която от общонародна бързо да се трансформира в частна. Не по-малко важен бе той и за Запада, който чрез него решаваше както ключов геополитически проблем – стопанската разруха на вече бившия противник, така и прагматичната задача за неоколонизирането на ресурсите на Изтока.
Така България бе вкарана в „коловозите” на неолиберализма, възлюбен от всички парламентарно представени политически сили в страната, независимо от техния цвят. Фактически въпреки смените на различни правителства, въпреки различни полутонове – “жълт”, “син”, “розов”, “турскосин” над всички и всичко грееше само на една ярка звезда – неолибералната.
Проф. Нако Стефанов