Можем ли да допуснем, че Европейският съюз сам провокира войната в Украйна?
Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз?
Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия?
Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция?
Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС?
И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?
Истината е, че това се случва, защото големият «трансатлантически брат» съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.
В момента ЕС играе ролята на «малкия пожарникар», опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:
— заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;
— заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;
— заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;
— заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;
— заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.
Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.
Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ — успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите «цветни», «кадифени» и други революции, насочени срещу Русия.
Това е част от новата американска концепция за «безкрайната война», имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за «борба с тероризма» и «налагане на демокрацията». Свидетелите сме на появата на нови «дизайнерски» разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за «творчески и контролиран хаос», днес той вече прераства в «безкрайна война», макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.
Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно «Големият атлантически брат» на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата.
Във Вашингтон използват термина «творчески или контролиран хаос» за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като «всеобщ дяволски безпорядък».
След т.нар. «арабска пролет», започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези «цветни революции» присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия.
Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от «арабската пролет». Той беше съпроводен от друг пореден неуспех — «аферата Сноудън», която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно — че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така «аферата Сноудън» косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.
На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да «излекува» света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.
В резултат, ЕС получи «в наследство» от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.
Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да «приеме обратно» Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки «международното право и демократичните правила».
Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната «революция». В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на «правилата», просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните «бананови» държави.
Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на «стратегията на хаоса» по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.
Емилия Гелева, геополитически анализатор, Македония