Европейският съюз беше създаден по политически причини.
Икономическите съображения бяха просто средства за постигане на определена цел и тази цел беше да се спрат войните, които разкъсаха Европа през първата половина на 20 век.
Ключат беше в свързването на Германия и Франция в един неразрушим съюз, базиран на обещание за икономически просперитет.
Онзи, който не разбира политическите основи на Европейския съюз и се фокусира само върху грешките на икономическия стремеж, за да разбере как работи на практика ЕС, може да остане изненадан от действията на политиците.
Следвоенна Европа се разви с Германия, възобновявайки нейната предвоенна роля на огромна експортна сила. За германците ранните версии на обединяването на Европа станаха основа за решаване на германският проблем, който се състоеше в това, че германският производствен капацитет надмина възможностите на немския пазар да консумира.
Германия трябваше да изнася, за да поддържа работеща своята икономика, при което всякави бариери за свободна търговия застрашаваха германските интереси. Създаването на свободна търговска зона в Европа беше фундаменталният императив и колкото повече нации обхващаше той, толкова повече се увеличаваха пазарите на Германия. Следователно, това стои в основата на германската агресивност към разширяване на зоната за свободна търговия.
По същия начин Германия е основен поддръжник на единните европейски стандарти в области като политиката по заетостта, екологичната политика и т.н. Тези политики имат значителна предпазна роля за по-големите германски компании, които са в състояние да понесат цената на предприемаческата конкуренция от останалата част на Европа. Повишаването на цената за влизане на определен пазар е важна част от германската стратегия.
В края на краищата Германия е шампионът на еврото, общата европейска валута, контролирана от една банка, върху която Германия има своето влияние, пропорционално на нейното значение в ЕС.
Общата валута, фокусирана върху недопускане на инфлация, предпази германските кредитори срещу онези европейски държави, които избраха инфлационния подход за минимизиране на дълга си. Дългът беше деноминиран в евро, в същото време Европейската банка установи здрав контрол върху стойността на еврото и европейските държави от и извън Еврозоната попаднаха в капана на монетарна та политика.
Докато имаше просперитет, проблемите, залегнали в основата на системата, умело се прикриваха. Кризата от 2008 г. обаче извади наяве тези укривани от дълго време проблеми.
На първо място, повечето европейски държави имаха значителен негативен търговски баланс с Германия. На второ место, Европейската монетарна политика беше фокусирана върху опазването на интересите на Германия и в по-малка степен на Франция. Регулаторният режим създаде системна скованост, която пазеше съществуването на големите корпорации.
Политиката на Меркел при тези обстоятелства беше наложена на самата нея от реалностите.
Германия беше изключително зависима от своя експорт, и затова експортът й в Европа беше критичен фактор за германската икономика.Меркел трябваше да действа така, че да е сигурна, че европейската зона за свободна търговия няма да пострада. На второ място — пред нея стоеше задачата за минимизиране на цената, която трябва да плати Германия, за да стабилизира системата, като я прехвърли върху другите страни. Накрая трябваше да убеди и своите сънародници, че кризата в ЕС е предизвикана от разюзданите южноевропейци, и че тя няма да им позволи да се възползват от кризата за сметка на германците.
Истината обаче е, че кризата беше причинена от използваната от Германия търговска система в ЕС, за да залее пазарите със своите стоки, ограничавайки възможността на другите страни от ЕС да се конкурират с нея, чрез съществуващите регулации.
Към това се прибавя и всяко евро, неразумно взето на кредит, което пък беше отпускано много леко, и лековато.
Като добър политик, Меркел създаде мита за лукавите гърци, които излъгали лековерния проверяващ от Дойче банк.
Въпреки реториката, начина на вземане на решения от Меркел беше ясен.
Първо, при никакви обстоятелсва тя не може да позволи на която и да е държава да излезе от зоната за свободна търговия на ЕС. Един път подобно нещо започне ли, тя не би била в състояние да предвиди как може да свърши, освен че може да завърши с катастрофа за Германия.
Второ, поради икономически и политически причини тя трябваше да бъде колкото се може по-агресивна с фалиращите заемополучатели. В същото време обаче, Меркел не можеше да бъде и много агресивна, за да не подтикне държавите-длъжници да решат, че фалита и оттеглянето от зоната за свободна търговия би било по-разумно за тях, отколкото оставането им в системата.
Меркел не вземаше решения; тя действаше по канони, вписани в структурата на ЕС и германската икономика.
Меркел трябваше да създава кризи, които да подкрепят нейната позиция вътре в страната, позиция на човек, направил възможно най-добрата сделка за страната си, при това, без да пресира някого дотам, че да го накара да излезе от свободната търговска зона. Затова сделките се правеха ловко и без налагане, или просто се капитулираше до следващата среща на поредната работна група. Все пак, накрая Германия ще бъде тази, която трябва да плати цената. Разбира се, Меркел добре го знае. Тя се опита да извлече от цялата работа нова европейска структура, в замяна на неизбежното капитулиране на Германия пред Европа.
Меркел добре разбира, че Европа и един от фундаментите на европейския просперитет вече се пропукват.
Нейното решение в случая беше да предложи нова структура, при която европейците приемат Брюксел да контролира техните национални бюджети като част от системно решение за германците. Някои държави директно отхвърлиха това предложение, докато други се съгласиха, прекрасно разбирайки, че подобно предложение не може да се реализира.
Опитът на Меркел да компенсира Германия чрез създаването на даже по-мощен европейски апарат също беше обречен да пропадне по две причини. Първата и най-важната е, че на практика това би означавало отказ от суверенитет, нещо, на което други държави по принцип трудно биха се съгласили, да не говорим за случая, когато става дума за европейски държави, и то по въпрос, който ефективно засяга само Германия. Второ, държавите от останалата част на Европа много добре знаят, че не трябва да се поддават на немското предложение, тъй като накрая Германия или ще подпише решението (най-вероятният резултат), или търговската зона ще се срине.
Ако разбираме както трябва очевидното, действията на Меркел са напълно обясними.
Германия се нуждае от ЕС повече от всяка друга страна, поради своята търговска зависимост.
В този смисъл Германия не може да позволи ЕС да премине в състояние, когато създадените вече връзки между държавите започват да се разпадат. Следователно поведението на Германия ще бъде винаги затворено в тактиката „да блъфира и след това да се измъква”. Цялата гръцка драма беше просто пример за това. Така че Меркел беше тази, която „влезе в капана”, а веднъж влязла в капана, тя става лесно предвидима.
Въпросът за еврото е също интересен защото той се „пресича” с банковата система.Но фокусирайки се върху еврото, инвеститорите пропущат да разберат, че това е вторичен проблем.
ЕС е политическа институция и затова в него на първо място стои единството на европейците.
Може би точно по тази причина заемодателите са далеч по-разтревожени за съдбата на раздадените от тях кредити, отколкото са разтревожени самите заемополучатели.
Затова, каквато и сенчеста игра да играе Европейската централна банка, те биха привършили всичко, за да предотвратят фалита си. Еврото може да е това, което търгуват инвеститорите, но то не е това,за което се играе „играта”. А всъщност „играта“ е за свободната търговска зона и германо-френското единство.
Меркел не вземаше решенията си на база на еврото, а на база на други, по-неотложни съображения.
Проблемът на инвеститорите е, че те сгрешиха, че периодът между 1991 г. и 2008 г. е норма и продължиха да чакат този период да се върне.
Аз разглеждам този период като капризен, който можеше да оцелее само до следващата финансова криза — а такава винаги има.
Докато този необикновен период течеше, политическите и търговските проблеми поспаднаха под благоуханието на просперитета.
По това време вътрешните цикли и промените в европейската финансова система се осъществяваха при минимална външна турбуленция и за тези, които бяха учили как се печели при финансови вихрушки (как се лови риба в мътна вода!), времето за търговия беше добро.
През 2008 г. кризата стана явна, поради това, че удари външните фактори, които винаги са присъствали, но са оставали в покой. Вътрешните работни механизми на финансовата система станаха зависими от външни сили. Тъй като ние живеем в света на политикономията, терминът „политически” придоби смисъл на „приливна вълна”, която направи търговските цикли и възможностите, от които търговците зависеха от 1991-ва, неадекватни.
Всъщност Меркел не е по-важна от един търговец. И Меркел, и въпросният търговец попаднаха в капана на ограниченията, положение, в което и двамата не могат да направят нищо. Обаче ако тези ограничения бяха разбрани, поведението на Меркел можеше да бъде предвидимо.
Реалният проблем за хедж фондовете не е, че те не разбират какво правят, а че начина, по който търгуваха в миналото, просто не работеше вече. Даже разбирането и възможността да се предвиди какво ще правят политиците, не представлява никаква ценност, ако настояваш на търговски модел, създаден за несъществуващ вече свят.
Това, което се нарича търговия на висока скорост, постоянно търгуване при безкрайно малко намаляващи движения на спокойно и предвидимо околно пространство, вече не работи при политическа приливна вълна.
А инвеститорите на последната генерация не знаят как да търгуват в условията на приливна вълна.
Когато си спомним двете световни войни и “студената война”, виждаме, че това е норма за века и че бяха натрупани богатства.
Новата генерация от инвеститори обаче иска да контролира риска, вместо да се възползва от новите реалности.
Както и да определяме работата на финансовата общност от 2007 г., трябваше да има система за разпределение на капитала. Тя можеше да оперира под ръководството на държавата, но съществуват емпирични доказателства, че държавата не е много добра при вземане на решения.
Обаче и работата на финансовата общност е също толкова неприемлива и има по-голям дял в лъжливата печалба.Аргументът за разпределение на частния капитал може и да е мощен теоретично, но е факт, че емпиричната валидизация на частния модел не съществува вече няколко години.
Би могло да се извади много силен аргумент, дори без да се вземат предвид корупцията и глупостта, че реалният проблем се появил от грешка на въображението.
Ние влязохме отново в ера, в която политическите фактори ще доминират над икономическите решения.
Това беше норма дълго време, и търговците, които чакат да се върне старата ера, ще бъдат разочаровани.
Политиката може да бъде предвидима, ако разбираш ограниченията, в чиито рамки действат политици като Меркел, и не вярваш, че това са произволни решения.
Но за да го направиш, трябва да се върнеш при Адам Смит и да си спомниш заглавието на неговия най-велик труд „Богатството на нациите”.
Обърни внимание, че Смит пише за нациите, за политиката и икономиката, т.е.за политикономията.
STRATFOR GEOPOLITICAL WEEKLY, 07.08.2012
Джордж Фридмън
Превод Е. Енев