У нас всички говорят, само интелектуалците мълчат. Новите технологии дадоха широка възможност за бърборенето – мобилни телефони, интернет, нароилите се телевизии и радиа, вестници… И както прибавим чешенето на езиците в кръчми и кафенета, можем спокойно да заключим, че България е една огромна говорилня.
Само че това е шумата на приказките, дърдоренето колкото да не се мълчи.. Липсват не думите, а Словото, което да разтърси крякащото блато, което все още по инерция наричаме демокрация. Дойде ни до гуша от сутрин до вечер да слушаме и гледаме празнодумството на пишман политици, треторазредни творци, чалгаджийки, плеймейтки, носителки на високи отличия за най-хубаво дупе или цици…
Масовото оглупяване у нас е достигнало своя Еверест,
което е добре дошло за бандитски шайки, маскирани като партии, да оглозгат до кокал държавицата.
А първенците на духа мълчат!
Спомням си как тревожно и чутовно проехтя „ Вик за Русе!” на Светлин Русев, пусната през пролетта на 1989 година във вестник „Народна култура”.
Сега патриархът на българските художници се е кротнал и не обелва и думица.
Защо не напише „Вик за България”?
Нима някогашното обгазяване на Русе е по-важно от сегашното опустошаване на цялата държава?
Къде е Стефан Цанев, който някога написа трогателния поплак „Жан, иди си с мир!”
Сега защо не напише: Пожарникарю, иди си без пламъци?
Защото го е страх. Цанев запраши по тихите и спокойни сокаци на историята. Млъкна.
И Антон Дончев е потънал в тишина.
Нали свещен дълг на интелектуалците е
да са посредници в хармонизиране интересите на обществото?
Тяхната отговорност е много по-голяма, защото от техните уста народът очаква да чуе истината. И да вдигат булото на манипулативните лъжи. Те нали са по-умни от нас и това трябва да го умеят?
Никой не ги кара да грабнат плакати и да хукнат по жълтите павета, да крещят пред парламента.
Те трябва да бият камбаната!
А този, който бие камбаната, не води шествието.
Само че камбаната отдавна е хванала паяжина.
Стефан СЕВЕРИН