Турция все по-често влиза новинарските емисии. А поводите стават все по-негативни – като се започне от редовното блокиране на социални мрежи и силово разгонване на протести, мине се през завладяване на опозиционни медии, репресии и съдебно преследване срещу стотици журналисти и академици, откровената възхита на президента Ердоган от примера на Адолф Хитлер, и се стигне необявената война срещу кюрдското малцинство, военните провокации в Сирия и Ирак, както и все по-честите бомбени атентати, последният от които бе извършен в неделя.
Заплахата, която Ердоган и режимът му представляват за България, напълно погрешно се подценява и този анализ цели да покаже защо.
Атентатите срещу цивилни разбираемо получават най-много медийно внимание от всички случващи се в Турция драми, но те до голяма степен са симптом и резултат от цялостната ситуация в страната, която все повече прилича на неуправляем хаос.
Усилията на Ердоган да свали от власт сирийският президент Башар Асад с помощта на индиректни военни средства превърна Турция в основна логистична база за действащите Сирия ислямистки групировки.
Стремежът му да смаже вътрешната опозиция превърна населените с кюрди територии в югоизточна Турция във военна зона, като десетките жертви от взривовете в Анкара и Истанбул само се добавят към статистиката на стотиците загинали и изчезнали след бомбардировките на турската армия срещу градове като Джизре и Диарбекир. Акциите на турската армия, официално насочени срещу нарочената от властите за терористична организация “Кюрдска работническа партия” (ПКК), превърнаха цели населени места в огледален образ на опустошените от петгодишна война градове от другата страна на сирийската граница.
Дори без да задълбава в конспиративни теории е видно, че терористичните атаки успяват да обслужат текущите нужди на властта във същата степен като и „антитерористичния“ терор – или най-малкото има стремеж да бъдат използвани по такъв начин. Ердоган използва нападенията, за да аргументира тезата, че все по-диктаторските му методи са част от борбата срещу врагове, които искат да унищожат държавата.
Войната с тероризма на Ердоган мутира във война с опозицията
Двата най-кървави атентата в последната вълна насилие бяха извършени през миналата година и бяха насочени към протестни събрания на кюрдски и леви групировки, които са най-изявеният противник на вътрешната и външна политика на Ердоган. За тези нападения, както и за атаката срещу чуждестранни туристи в Истанбул в началото на тази година, в крайна сметка поеха отговорност свободно действащите в страната ислямистки групировки. При всеки един случай обаче първоначалната реакция на властта бе да хвърля обвинения срещу ПКК и сирийските кюрди.
Това стана оправдание за поредната вълна арести и репресии в страната, както и за военни акции срещу ПКК в Ирак и сирийските сили за самоотбрана в Сирия, които имат основни заслуги за борбата срещу ИДИЛ в двете държави. За последните два атентата в Анкара наистина пое отговорност една от по-радикалните кюрдски групировки – “Ястреби за свободата на Кюрдистан”, която ги представя като отмъщение за жертвите на военните акции в Югоизточна Турция. Анкара продължи отново да обвинява директно ПКК и конкретно сирийските кюрди.
Фактът, че заподозряната за атентата от неделя е работела в опозиционен вестник се използва и като навременно алиби за последните посегателства срещу свободата на словото като завземането на вестник „Заман“ и агенция „Джихан“. Няколко дни след атентата Ердоган дори съвсем сериозно заяви, че «в дефиницията за тероризъм трябва да включва и журналистите».
Партията на Ердоган е близка до движението „Мюсюлмански братя“
Ескалацията на насилието и държавният терор в Турция от миналото лято насам до голяма степен съвпада, и вероятно отчасти се обяснява, със все по-явния провал на амбициите на Анкара за регионална доминация.
Тези амбиции, теоретизирани от съмишленика на Ердоган и премиер на страната Ахмет Давутоглу, доскоро изглеждаха напълно оправдани.
През изминалото десетилетие страна преживя икономически бум, беше постигнато мирно споразумение с ПКК, а „арабската пролет“ първоначално изглеждаше като благодатна почва за овладяване на властта в много от страните в региона от движението „мюсюлмански братя“, от което води началото си и Партията на справедливостта и развитието на Ердоган.
Правителството на „Мюсюлмански братя“ в Египет обаче бе свалено с военен преврат, а бунтът им в Сирия бе смазан със сила.
Това стана причина Ердоган да развали дотогава добрите си отношения с Башар Асад и да се посвети на задачата да го свали от власт.
По свои причини същата цел си поставиха Саудитска Арабия и Катар, които с дипломатическата подкрепа на Запада започнаха да заливат Сирия с „бунтовници“.
Не малка част от спонсорираните от трите държави „опозиционери“ се оказаха свързани с Ал-Кайда джихадисти, част от които в крайна сметка са еманципираха в т.нар. „Ислямска държава“.
Тази роля на Анкара, Катар и Доха бе описана без особени скрупули дори от вицепрезидента на САЩ Джо Байдън.
Филип Буров