За Русия Турция беше не само търговски клиент, но и партньор в стабилизацията на ситуацията в Южен Кавказ и Средния изток до Афганистан, особено след изтеглянето на войските на САЩ и НАТО.
Тук са разположени още Иран, Пакистан, Ирак и страните от Персийския залив, граничещи непосредствено със страните от ОНД. Това е подкоремието на Русия, нейните “слабини”. Същевременно Средна Азия е сърцето на Евразия. Според Зб. Бжежински “Сила, която контролира Евразия, би контролирала два от трите най-развити и икономически най-продуктивни региони в света” (“Голямата шахматна дъска”, с. 40).
В последните години към този регион се засилва вниманието на Америка – стратегическият план за “Големия Близък изток” застрашава не само сигурността и териториалната цялост на Турция, но и националната сигурност на Русия – чрез своето острие за овладяване на Средна Азия.
Друга пресечна точка на взаимните стратегически интереси е дългосрочната цел на руската външна политика за преодоляване на глобалната еднополюсност, както за укрепване на позициите й в ислямския свят (в Русия живеят 25 млн. мюсюлмани, те не са имигранти, а автохтонно население). Тези цели се вписват и в неоосманистката стратегия.
Така че общите допирни точки в политическите, икономическите и стратегическите интереси определят движението на Турция и Русия не една срещу друга, а една към друга.
В този регион нито една държава не може да се счита достатъчно устойчива. Събитията в Ирак и Грузия показаха, че нито Америка, нито Русия са в състояние сами да създадат устойчив ред в тези региони, обременени със сложни проблеми.Турция се очертава като “най-силната държава в региона.”
Тук именно се сблъскват двете стратегии — на Запада и на Русия. Западът, който не може сам да направи много, очаква Турция да застъпва трайните трансатлантически интереси; Русия, от своя страна, разчита на Турция да смекчава американския и европейския натиск върху нейните интереси. Тук следва да се търси и обяснението на Давутоглу за мястото и ролята на Турция в глобалния баланс САЩ-Европа-Русия.
На всичко постигнато през 15-те години Ердоган и Давутоглу сложиха кръст с един безумен ход – свалянето на руски военен самолет на 24 ноеври 2015 г. Заедно със свалянето на самолета, за секунди се срути и всичко, градено с общи усилия през годините.
По този въпрос у нас и в света се изписаха и изговориха много истини и лъжи. Няма да се спирам на тях. Но някои анализатори у нас от ляво лансираха една теза, която не мога да оставя без отговор.
Един от тях навърза в една верига предателството на Турция (“нож в гърба”) с войната в Грузия (2008), отказът на Франция за продажбата на двата “Мистрал” при подписан договор, събитията в Украйна през 2014 г., спирането на “Южен поток” и отказът за строежа на АЕЦ.Белене в България, и стига до извода, че на всеки три-четири години Русия я предават и й забиват “нож в гърба”. Което пораждало основателно съмнение в състоятелността на руското мислене на властово и на обществено равнеще.
Преведено на разбираем език това значи, че Путин и най-близкото му окръжение са били неспособни да анализират адекватно конкретните ситуации, робували са на предразсъдъци, илюзии и лъжливо самочувствие, не са могли да разберат, че са били лъгани и мамени от хитреци. Следователно, вината е на Путин, на властта, не на Ердоган, не на Саакашвили, не на Янукович и героите от “десния сектор” в Украйна и т.н. Казано с други думи, Путин е “Иванушка дурачок”, а всички негови партньори – все “умни глави”.
Според българската пословица това значи да прехвърляш вината от болната глава на здравата
Право на всеки е да има свое мнение и да го огласява. Но според мен да произнасяш присъди на основание само на логиката, да я подкрепяш с аргументи на едната страна, без да се позоваваш на логиката и аргументите на другата, да не даваш думата на главния обвиняем (Путин) да каже своето мнение – това най-малкото е лековато.
Всеки от визираните случай е много сложен, мотивацията за решението му е толкова противоречива, непълна, едностранчива, че би затруднила и най-добронамерения изследовател.
Не бих се наел да твърдя, че Путин е безгрешен при провеждането на своята политика, сам той неведнъж го е признавал. Но не се наемам да го съдя без убедителни доказателства. Още повече, че не се доверявам на критиците и на партньорите му по професия.
Не мога обаче да отмина фактът, че все по-често чувам добри оценки от западни източници за неговата политика. А и немалко негови анализи, прогнози и дела се потвърждават в живота.
Изкушавам се да цитирам един друг случай между политици “хитреци” и “глупаци” от най-висок ранг. Съветският историк В. Г. Трухановски, в книгата си “Уинстън Чърчил. Политическа биография”, описва следния случай.
“По време на Ялтенската конференция се е състоял обяд, на който Чърчил произнесъл явно неискрен тост, както сам писа, “на сериозна тема”… Чърчил казал, че счита животът на маршал Сталин за “най-скъпоценното съкровище” и крачи по земята с голяма смелост и надежда, съзнавайки, че се намира в дружески и близки отношения с велик човек, славата на който се е разпростряла не само по цяла Русия, но и по целия свят.” Това бяха вече думи много далече от истинските чувства на Чърчил…
…Вероятно И.В.Сталин решил да покаже на Чърчил, че не вярва на тази пламнала любов на английския министър-председател. Той отговорил на Чърчил:
“Аз искам да пия за нашия съюз… В съюза съюзниците не трябва да се лъжат един друг.Може би това е наивно?
Опитните дипломати могат да кажат: а защо пък аз да не излъжа моя съюзник? Но аз, като наивен човек, считам, че е по-добре да не лъжа своя съюзник, дори ако той е глупак. Може би нашият съюз е толкова здрав именно заради това, че ние не се лъжем един друг, или може би затова, че не е така лесно да се излъжем един друг. Аз вдигам тост за стабилността на съюза на нашите три държави. Да бъде той силен и устойчив; да бъдем ние колкото е възможно повече откровени.”
Чърчил разбра, че това е сериозен разговор, а не шега. Той не възприе заявлението на Й. В. Сталин като невежливо. Във всеки случай, след много години в своите мемоари Чърчил отбелязва по този повод: “Аз никога не съм мислел, че той може да бъде толкова откровен.” (Москва, 1968, с. 434-435)