Световният играч, към който Ердоган и Давутоглу демонстрираха независимо поведение в двустранните отношения, е Руската федерация.
Когато проф. Давутоглу работеше над “Стратегическа дълбочина” (втората половина на 90-те години на 20 в.) Русия се намираше в период на разпад. Разпадна се Съветският съюз.
Предишните съюзни републики една след друга обявяваха независимост. Руската федерация изпадна в дълбока политическа, икономическа, идеологическа и културна криза. Навярно такива събития е имал предвид Й.В. Сталин, когато през 1939 г. изрече пророческите си слова:
“Силата на СССР е в дружбата на народите. Острието на борбата ще бъде насочено преди всичко към разрушаването на тази дружба, към откъсването на покрайнините от Русия. Трябва да признаем, че тук не всичко сме направили.
С особена сила ще надигне глава национализмът. За известно време той ще подтисне интернационализма и патриотизма, но само за известно време. Ще се появят много вождове-пигмеи, които ще предадат своите нации отвътре.
Като цяло развитието в бъдеще ще тръгне по по-сложни и даже главоломни пътища, завоите ще бъдат изключително остри. Нещата отиват натам, че Изтокът ще се разбушува. Ще възникнат и остри противоречия със Запада… Той все още гледа на Русия като на варварска страна и суровинен придатък.” (Тези думи са записани от революционерката А. М. Колонтай).
По повод на тези мисли авторът на “Генералисимусът” Владимир Василиевич Карпов пише:
“Да, имало е култ към личността, но и личност е имало.”
За управляващите в Анкара, отбелязва Давутоглу, събитията в Русия били неочаквани, заварили ги неподготвени да осъзнаят тяхната историческа и политическа дълбочина и да изработят съответни стратегии.
Първоначалните реакции били спонтанни, носталгични и емоционални.
“Въодушевлението в началото на промените може да се отдаде на натрупвани с векове емоции и да се обясни като проява на тези емоции” – пише Давутоглу (с. 590).
Много бързо обаче Средна Азия се превърнала “в едно от най-важните направления на външната политика на Турция”. За това допринесли и вниманието и усилията на САЩ, НАТО и на Европейския съюз към Средна Азия — да използват новите пространства за своите геополитически, геоикономически и геостратегически интереси. В този контекст САЩ разглеждат Турция като важен стратегически партньор в региона и активно разработват сценарии за участие на Турция в баланса в Азия. Турция приема с готовност такова участие след като си е осигурила подкрепата на една световна сила.
И тук ще цитирам дословно Давутоглу, защото постановките му са от важно значение за разбиране политиката на Турция към Русия през следващите 15 години.
“В бъдеще формите на проявление в Средна Азия на глобалния баланс САЩ – ЕС – Русия ще оказват голямо влияние върху политиките на Турция в региона. Ако Турция следи отблизо промените в ритъма и посоката на глобалния баланс, ще придобие позицията на фактор с възможности за въздействие върху съотношението на силите в Средна Азия…
Ако обаче се получи така, че Турция не се възползва от възможностите за стратегическа гъвкавост, не постигне съответствие между тактика и стратегия и ограничи способностите си за външнополитическо маневриране, тя по всяка вероятност ще понесе най-негативните последици от промените в коалициите и съотношението на силите в глобалния баланс. (стр. 583).
Получи се именно вторият модус в резултат на късогледата политика на Давутоглу и Ердоган.
Обръщам внимание на читателите, че Русия също разчиташе на Турция като балансьор в Средна Азия, изхождайки от свои интереси. И пак не се получи.
След всестранно разглеждане на различните компоненти Давутоглу формулира политиката на Турция в този регион така:
“Основна цел на турската външна политика в Средна Азия трябва да бъде изграждането на насочено срещу Русия сътрудничество между Азербайджан, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан по каспийската проблематика.
Политиката на Турция по направлението Кавказ-Каспийско море-Средна Азия трябва да има три основни тактически цели:
а) постепенно укрепване на статута на севернокавказките републики в рамките на Руската федерация и гарантиране на безпрепятствена връзка между Каспийско и Черно море през тяхната територия;
б) поставяне на идеологически обременените турско-ирански отношения на базата на динамично и рационално икономическо сътрудничество и уравновесяване по този начин на руското влияние в Средна Азия и Кавказ;
в) поощряване на сътрудничеството между средноазиатските държави във всички области. Пренебрегването на тези цели за сметка на краткосрочни проблеми ще създаде условия за завръщането на съветската империя под формата на Руска империя и ще отдалечи Турция от каспийската зона” (с. 220).
Не ви ли напомня този сценарии на прогнозата на Сталин за “откъсване на покрайнините от Русия”?
Последващите външнополитически инициативи на Анкара са в унисон с предначертаните тактически цели
По турска инициатива в началото на 21 в. стартира движение за сътрудничество на тюркоезичните страни в региона на Кавказ на равнище президенти. Първоначално движението се занимава с въпроси на културата и образованието.
По-нататък става очевидно, че хуманитарната и културната общност са добра трансмисия за разширяване на политическата и икономическата инвазия с най-силно въздействие в областта на енергетиката.
А на юбилейната десета среща (17 септември 2010 г. в Истанбул) е подписано споразумение за създаване на нова организация — Съвет за сътрудничество на тюркоезичните страни със седалище в Истанбул.
Изгражда се и организационна структура (съвет на президентите, съвет на министрите на външните работи, на старейшините, секретариат, експерти). Положени са основите на Международна културна организация с участие на тюркски държави. Лансирана е идеята за създаването на международна асамблея на тюркоезичните държави. Изработена е от турски лингвисти “типова” обща тюркска азбука, която трябва да се наложи във всички страни, населени с тюрки. Ердоган:
“Трябва отново да пренапишем своята обща история и да я преподаваме в нашите училища.”
Не всички участващи в турския проект бяха съгласни с амбициозните намерения на Анкара. Повечето анализатори, руски и международни, бяха скептични към шансовете й да постигне в близко бъдеще сериозни успехи във формирането на тюркска общност. Анкара обаче не се отказваше. В нейната геополитика кавказкото направление продължаваше да се развива с нови инициативи и нови участници.
На 23 януари 2013 г. бе подписан меморандум за взаимно сътрудничество между Турция, Азербайджан, Киргизия и Монголия. Създадени бяха съвместни въоръжени сили (ТАКМ). И още – на официално държавно равнище турската страна заяви интерес за участие в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), както и в изграждащия се интеграционен проект Евразийски икономически съюз.
Добре, ще попита някой взискателен читател, защо след като всичко това е било известно на Москва тя е допуснала неоосманистка Турция в този бурлив регион с огромно значение за руските геополитически, геоикономически и геостратегически интереси? Въпросът е резонен, но отговорът не се изчерпва с една-единствена причина. Правилното обяснение може да се намери само като се разгледа цял комплекс от причини.
Метаморфози на регионалното партньорство
Една от важните причини е заложена в концептуалното изискване на неоосманизма – Турция да не е зависима от който и да било световен играч. През първото десетилетие на 21 в. тя се дистанцира от САЩ и НАТО и се отвори към Русия. През 2004 г. по време на посещението на Владимир Путин в Турция е приета Съвместна декларация за укрепване на сътрудничеството и многоизмерното партньорство, която става основа за възходящата тенценция в развитието на двустранните отношения.
В статията си “Внешняя политика Турции в России” в сп. “Россия в глобальной политике” от 28 февруари 2010 г. Давутоглу дава следната оценка за постигнатото:
“С Русия нас ни свързват образцови съседски отношения, непомрачени от никакви проблеми. Отношенията се развиват на взаимноизгодна основа и ние сме дълбоко удоволетворени от постъпателното движение във всички сфери на турско-руските връзки в продължение на последните 19 години. Ние считаме Русия за образцов партньор, важна световна държава и ключов играч от гледна точка на регионалното взаимодействие”.
В периода до 2010 г. Турция се превърна от исторически противник в крупен икономически партньор на Русия.
Ето и данните, които Давутоглу сочи в същата статия.
През 2009 г. Русия е втори след Германия външнотърговски партньор на Турция – около 22 млрд. долара стокооборот (3 млрд. износ и 19 млрд. внос). Турция е внесла от Русия повече от половината от потреблението на газ и една четвърт на петрол. Към 2015 г. се предвижда стокооборотът да достигне 100 млрд. Общата стойност на проектите, осъществявани от турски предприемачи в Русия, възлиза на 3 млрд. дол., а преките руски инвестиции в Турция са над 4 млрд. дол. Руските туристи през 2008 и 2009 г. са били съответно 2.8 и 2.6 млн. души.
Русия е най-важният доставчик на енергоносители на Турция (газопроводът “Син поток”, строителството на атомна електроцентрала, руски инвестиции в петролопровода Самсун- Джейхан), и други.
След 2010 г. цифрите по тези показатели нарастват. Ще се огранича да посоча само договореното строителство на “Турски поток”, което би превърнало Турция в ключова държава по най-важните пътища за снабдяване на Запада с руски и средноазиатски енергийни източници.