От неуспешния опит за разчистване на „Джунглата” край Кале и стигнем до ужасяващата ситуация на гръцко-македонската граница, ЕС се пука по шевовете под натиска на мащабната мигрантска криза. Признават го, макар и неофициално, дори излезлите сякаш изпод перото на Кафка брюкселски „еврократи”.
Неофициално разбира се, защото официално ЕС е длъжен да продължи да демонстрира прословутото европейски единство, макар че то е просто мит. Истината е, че Европа е на ръба на бездната.
Из целия Европейски съюз, както и в средите на руския интелектуален елит, се разпространяват един от друг по-мрачни сценарии за неизбежния колапс на Западната цивилизация, тъй като огромното количество мигранти просто няма как да бъдат асимилирани.
В Русия наблюдават този процес с огромна тревога, защото в Кремъл традиционно определят засегнатите от него като „нашите партньори”.
Това фиаско в забавен каданс на европейския проект не е продукт на някаква антиутопия от рода на „Лудия Макс”, а е резултат от мюсюлманското цунами, провокирано от разпалените от самия Запад войни.
Само преди шест месеца правителството на Ангела Меркел се реши да играе на едро, възприемайки т.нар. „хуманитарна политика” спрямо имигрантите. Бихме могли да я дефинираме като „цивилизованото” лице на прословутата и вече политически компрометирана концепция „отговорност за защита” ( Responsibility to protect; R2P), с чиято помощ навремето беше оправдана военната интервенция и разрушаването на Либия.
Шест месеца по-късно сме свидетели на огромен поток от имигранти, разпрострял се по целия Балкански маршрут, който все повече бива вкарван в капана на втвърдения граничен контрол, постепенната отмяна на социалните привилегии за бежанците, издигането на огради и стени и практическото ликвидиране на Шенгенското споразумение.
Гамбитът на Меркел приключи и сега виждаме триумфалното завръщане на „Крепостта Европа”.
Усещате ли пукота на рушащите се митове?
Ето само няколко.
Идеята за „европейската солидарност”, да не говорим за равенството и братството.
Идеята, че членовете на ЕС ще приемат разумно, хармонично и пропорционално количество бежанци.
Идеята, че Европа няма да отхвърли, да депортира или да репатрира хората, бягащи от обхванатите от войната региони.
Или пък идеята, че Турция ще защити ЕС от кризата.
На практика, Балканският маршрут вече е затворен за бежанците, а на свой ред Анкара бавно изгражда стена по турско-сирийската граница – и то не толкова за да спре бежанците (защото Турция иска на всяка цена да запази коридора, по който джихадистите проникват в Сирия), колкото като пропаганден инструмент.
Хуманната политика на Германия спрямо бежанците е в руини, а самата Германия се чувства все по-неуверена: само преди две седмици канцлерът Меркел се съмняваше, дали да продължи да се придържа към „нашия европейско-турски подход” или ЕС трябва – ни повече, ни по-малко — да затвори херметично гръцко-македонската граница.
Което пък ни води към същността на проблема, т.е. към Турция.
Повечето консервативни немски политици искат Меркел да затвори границите на страната за бежанците, докато самата Меркел изглежда все още вярва в Ръката на Провидението, т.е. разчита на помощта на „европейските партньори”, която няма да получи, и най-вече – на помощта на Анкара.
Тъкмо това очаква от нея и „султанът” Ердоган – да моли за неговата помощ, вместо да действа като истински европейски лидер.
Силовата игра на Анкара
Сред основните митове свързани с бежанската криза е, че правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган прави всичко възможно за да сдържа бежанците.
Всъщност, това е пълна глупост.
Самата бежанска криза беше провокирана от Анкара през миналата 2015 – когато бежанците бяха пуснати от лагерите в Турция, където бяха настанени, и „предупредени”, че властите повече няма да се грижат за тях.
Тоест, бежанският поток въобще не беще „спонтанен” – сякаш сирийците, иракчаните и/или афганците внезапно решиха да се отправят към ЕС – истината е, че те бяха директно тласнати натам от Анкара.
Ердоган още от самото начало замисляше своя „голям удар”, принуждавайки ЕС да плати най-малко 3 млрд. евро (като сумата може да скочи до цели 20 млрд.) за това повечето бежанци да напуснат територията на Турция и – в съответствие с неоосманистката стратегия на Анкара – да бъдат настанени в „обезопасената буферна зона”, създадена под контрола на турската армия на сирийска територия.
Сред доказателствата за пъкления замисъл на Ердоган е и фактът, че турците въобще не си направиха труда да подсилят патрулите по средиземноморското си крайбрежие, откъдето десетки хиляди бежанци тръгват с лодки към гръцките острови. Всъщност, приоритет за Турция беше затварянето на турско-сирийската граница, но така, че „затварянето” да не попречи на проникването в Сирия на подкрепяните от Анкара „умерени бунтовници”.
В централата на Европейската агенция за управление на операционно сътрудничество в периферните райони на ЕС (Фронтекс), която се намира във Варшава, са убедени, че силовата игра на Турция, използваща бежанците за да шантажира ЕС, ще продължи. Изпълнителният директор на Фронтекс Фабрис Лежери дипломатично настоява, че Анкара трябва да попречи на трафикантите на хора. Това обаче просто няма как да се случи.
И Германия, ако не и целия ЕС, ще си останат заложници на турските политическите маньоври.
Както е известно, през ноември 2015, по време на срещата на върха между ЕС и Турция, Ердоган обеща, че крайбрежието на Егейско море ще бъде защитено и турските кораби ще предприемат решителни действия срещу трафика на мигранти. На практика обаче, беше направено твърде малко и твърде късно. Турското егейско крайбрежие е дълго 2800 км и Анкара няма ресурси, нито пък особено желание да го контролира.
Затова и мащабният трафик на хора не престава. Контрабандистите, които разполагат с необходимите контакти с турската полиция и свързаните с управляващата ПСР политици, трябва само да платят около 3000 евро за всяка група бежанци, за да може тя безпрепятствено да напусне турските брегове.
Паралелно с това Анкара води открита война в Югоизточен Анадол срещу кюрдите от РКК.
Именно това е най-важният и приоритет, а не борбата с трафика на бежанци, да не говорим пък за борбата срещу Ислямска държава.
Турският премиер Ахмет Давутоглу не можеше да го каже по-ясно, когато през миналата година заяви в Берлин, че план „А” на тандема Ердоган/Давутоглу предвижда пълното ликвидиране на кюрдската РКК, а план „Б” просто няма.
Съзнателно провокираният хаос
И тъй като никой друг в Брюксел няма да го направи, в крайна сметка вероятно ще се наложи именно госпожа Меркел да стане единствения лидер на ЕС, който да се противопостави на Ердоган и да го предупреди достатъчно строго да престане. Защото няма да е достатъчно Анкара да бъде вежливо помолена да ограничи броя на бежанците. На Ердоган трябва да бъде заповядано да го направи и да му се потърси отговорност за миналогодишния бежански поток.
Освен това, всеки бъдещ финансов пакет за Турция трябва да бъде стопиран, ако тя не се държи по подобаващия се начин, дори ако парите са предназначени за изграждането на бежански лагери на територията на Сирия.
Очевидният факт е, че цялата бежанска криза, която вече застрашава самото съществуване на Европа, се използва от Анкара като коз за шантажирането на ЕС.
Ердоган просто иска да се докопа да европейските пари и да получи огромни отстъпки при преговорите за присъединявнето на Турция към Европейския съюз.
В същото време не се очертава съгласувана политика на ЕС по бежанския проблем.
Липсва баланс дори между хуманитарните притеснения и сдържането, т.е. между алтруизма и реалната политика. Нито един политически лидер от ЕС няма да окаже сериозна съпротива на стратезите от НАТО, които (с финансовата подкрепа на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив — ССАДПЗ) провокираха цялата тази криза. Защото абсолютното мнозинство от бежанците в Европа са сирийци, афганистанци и африканци, напуснали континента през унищожената от НАТО Либия.
Социологическите анкети ясно показват, че повечето граждани на ЕС вече не приветстват идването на бежанците.
Както правилно посочва авторът на „Хуманитарния империализъм” – белгиецът Жан Брилмонт, гражданите на ЕС, с които неговите лидери никога не са обсъждали бежанския проблем, но за сметка на това постоянно искаха от тях да правят жертви, защото „парите не стигат”, вече не са склонни да приемат подобно фалшиво морализаторство.
Всъщност, Брилмон е сред малцината европейски интелектуалци, които правят връзка между причината и последиците: същите онези, които поощряваха „хуманитарните” интервенции и „подкрепяха” въоръжените буннтове в чужбина, водещи до безкрайни войни и генериращи постоянен бежански поток, сега искат населението на собствените им страни да „приветства бежанците”.
Тоест, те първо провокираха хаоса там, а след това аплодират хаоса тук.
Впрочем, именно такава е и цялата логика на Империята на Хаоса.
Пепе Ескобар