На крак, о парии презрени,
на крак, о роби на труда!
Текстът от наслова, разбира се, е на френския поет Потие и, разбира се, също така е химн на Съветския съюз до паметната 1944 г., преди да бъде сменен от друг, написан от бащата на кинорежисьорите Никита и Андрей Михалкови, последният, по-известен като Кончаловски, номиниран с три златни малинки за „Танго и Кеш”.
Точно този път (1990 г.) носителят на иначе най-много „малинки” в историята – Силвестър Сталоун (Рей Танго) – се дъни в категорията за главна роля и под носа му наградата отмъква второразредният Уилям Шатнър за ролята си на капитан Кърк в „Стар Трек 5: Последната граница“, който печели за най-лош филм.
Ако трябва да бъдем честни обаче, ще кажем, че като цяло трудът на Сталоун не остава неоценен и той все пак взема razzie и то какво – „Най-лош актьор на десетилетието” (за цели осем филма, сред които „Кобра”, „Роки 4”, „Рамбо” – 2 и 3, и наистина печалния „Танго и Кеш” ).
Историята, не само на киното, познава много подобни великани-джуджета, в зависимост от гледната точка на зрителя и, така да се каже, конюнктурата към дадения момент, ако и цяла епоха. Да вземем Джуджето Дългоноско например… или по-добре Цветан Василев, най-влиятелния българин за 2013, носител на награди за банкер на годината, доктор хонорис кауза на Минно-геоложкия университет и т.н., сега приютил се в немилост в западната ни съседка като един средновековен български севастократор.
Приликите със средновековната ни история обаче свършват с този избягал дисидент, тъй като „неговите готи”, както е у Дуклянския презвитер, не само че не го последват, ами и се обръщат срещу него. Освен това, България днес не изглежда да е толкова могъща, както и, слава богу, надяваме се, не й предстои да падне под Османско робство.
Казват ни обаче, че ако забравяме историята си, тя ще се повтаря, поне в частта с грешните избори. Излиза, че е по-добре да не ядем от плодовете на познанието, ако искаме да си останем в Райска градина. Нали оттам започнало всичко… Как беше, име сладко, земя рай, сърце младо и невинно… Йоще, блажени са нищите духом, роби на невинната природа и на ненакърнимите заповеди, спуснати от горе, от Началника. Търпи и ще си спасиш душата, вика поетът. И други неща вика Той в своята „Елегия”, пита, а народът…
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана — рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.
Робството тук какво е, ако минем директно на злободневния литературен анализ, реторична фигура или социален конструкт?
И къде минава разликата между едното и другото, когато една поема може да бъде също така (анти)идеология и публицистика, пряпорец и гусла?
Коя е тази „избрана сган”, рояк скотове в раса и рединготи? Струва ми се очевидно, че ако трябва да останем верни на пламенните духове, вместо само да се кълнем в тях, трябва да изровим техните знамена, да направим ръцете си на чукове, кожите си на тъпани и главите си на бомби, пък да излезем на борба със стихиите.
Защото по-важно от „робството” в минало време е „робството” в настоящето и под каква форма то се пренаписва върху нас днес. Защото и „Примери от българско правосъдие” ще се намерят, и „болният човек на Европа” няма да е все същият…
Васил Тоновски
