До преди няколко години подобни въпроси официално се считаха едва ли не за еретични, патетични или за резултат от проблеми с психичното здраве. Българският естаблишмънт, здраво окопал се в държавните институции и икономиката, бе в трепетна превъзбуда от възможността за евроатлантическа легитимация и приемането му в елитния западен клуб на богатите. Икономиката вървеше нагоре, средната класа се бе отдала на усилено предприемачество и почти никой не забелязваше няколко фундаментални проблема, които и тогава, и сега продължават да заплашват да подрият основите на държавността и дори да застрашават физическото съществуване на българската нация.
Управлението на първия кабинет „Борисов“ съвпадна с разразилата се световна финансово-икономическа криза. С нелепите си действия, плод на финансови ексцентрици, и с липсата на цялостна концепция как да се оздрави възможно най-бързо националното стопанство, кабинетът успя да задълбочи кризата в България. Средната класа успешно бе разгромена, десетки хиляди микро, малки и средни фирми изчезнаха от икономическата карта на страната, и докато западните икономики започваха да излизат от кризата, в България мизерията и липсата на перспектива докараха хората буквално до самоубийства. Държавата затъваше към дъното на класациите по икономически перспективи, качество на живота, здравеопазване, образование, и заедно с това зае челни позиции по брой на самоубийствата чрез самоизгаряне и скачане от мост, както и по човешко нещастие и най-лоши демографски показатели.
Именно по времето на кабинета „Борисов“ все повече български общественици, учени и интелектуалци започнаха да повдигат въпроси, които до съвсем скоро потребителите и разпространителите на брюкселския новговор пренебрегваха и на които се надсмиваха.
България, която преди 1989 г. чакаше да се роди девет милионният българин, с развита индустриална и социална база, намираща се в топ 30 на страните, според индекса на човешко развитие на ООН, 20 години по-късно представлява един оглозган скелет.
Население от около 7 милиона (като според актуални данни на ЦРУ днес бройката е дори под 7 милиона), ликвидирана индустрия, унищожено селско стопанство, разложени социални системи, произвеждащи преди всичко емигранти или социални паразити.
Политически живот в краен морален и държавотворен упадък. Предателски компрадорски елит, действащ като среден ешелон на колониална администрация, напълно ампутиран от държавнически нюх, визия за бъдещето, национални ценности.
И най-лошото – българската нация се е превърнала в едно умиращо общество, чиито негативни демографски показатели надминават дори тези на държави, в които се води война или на държавоподобни образувания в Тихия океан, засегнати от екологични катастрофи.
Българският етнически елемент е отстъпил не просто от своето традиционно етническо землище – от Бесарабия до Беломорието и от албанските планини до Черноморието. Но на самата държавна територия българският етнически масив е застаряващ и болен и е в постоянно отстъпление от цели региони.
Българското население буквално се евакуира към големите областни градове и столицата, а след това като крайна дестинация – в чужбина. Огромни части от държавната територия остават обезлюдени или на доизживяване – обитавани предимно от хора в заника на своя живот.
Пътуването нощно време е особено тягостно, при това не само в райони като Странджа-Сакар (слабонаселени от край време), в Северна България край главните пътища няма нито една светлинка. Пуста, мрачна земя.
Освен депопулацията, друг мащабен проблем, който е излязъл на повърхността, е етническата подмяна. В малките населени места – села и градчета – българският етнически компонент е почти изцяло, а някъде и напълно заменен от други етноси, преди всичко циганския, изживяващ истински демографски взрив.
Невписването в обществото на тези хора – къде поради тяхна, къде поради вина на институциите и политическите партии, води до превръщането на огромни райони от държавната територия в де факто no go areas, където държавата просто е изгубила своя суверенитет. Тези географски пространства съществуват отвъд правовия ред не само в малките населени места, но и в големите градове, където се отличават с типичните характеристики на гетоизацията.
Тези, а и други проблеми, задълбочили се през последните десет години, няма как да бъдат прикривани, осмивани или маргинализирани в общественото пространство дълго време, въпреки че опити за това не лиспват.
Преброяването през 2011 г. отчете куриозно намаляване на циганския етнос. За сметка на това според статистиката над 700 хиляди души не са се определили етнически. В обществото остана основателното съмнение, че данните са манипулирани, а сериозните анализатори отбелязаха, че най-вероятно тези 700 хиляди души са от цигански произход, с които общият брой на този етнос надхвъля милион в България, което съществено променя етническия баланс в страната.
Постепенно дори големите мейнстрийм медии започнаха да обръщат внимание на демографските проблеми, обезлюдяването и ескалиращата битова престъпност.
И ако до приемането на България в НАТО и ЕС и известно време след това, можеше да се открие леко наивно всеобщо отношение към тази проблематика, то по времето на първия кабинет „Борисов“ нерешаването на фундаменталните въпроси изостри до край застрашаването на самото съществуване на българската държавност и нация.
Кои са основните заплахи, пред които е изправена България?
На първо място това е така нареченият „национален политически елит“. Условно национален и условно елит, в България той се състои предимно от сурогати на късната номенклатура, които за часове са преоткрили своето истинско „Аз“ като убедени евроатлантици.
Водени от своя опортюнизъм, от своите безличност и безгръбначие, тези хора прекрасно се вписват като изпълнители на чужда воля.
Ползвали се от благата и привилегиите на стария режим, те бързо замениха социалистическия с брюкселския новговор, Москва като източник на авторитет и легитимация – с Брюксел и Вашингтон, и направиха „смели“ крачки в новото време като едни съвършено нови хора – десни, либерали, социалдемократи, русофоби. Разбира се, вследствие на техния опортюнизъм и липса на ценностна система, днес те може да са зелени, а утре – неоосманисти.
Общото за всички тях е, че искрено се страхуват да не загубят привилегиите си и силно желаят кариера на международни чиновници.
Водени от мисълта, че държавата е отживелица и трябва да се мисли преди всичко за наднационалните институции и за това какво се заповядва от центъра, те с религиозна ревност изпълняват ролята си на колониален „елит“, кукли на конци, проводници на чужди интереси, агенти на влияние.
Деградацията на властта и националният суверенитет са стигнали дотам, че висшият политически ешелон подлежи на кадруване на чужди посолства. А политически партии получават легитимация, демонстрирайки топлите си връзки с Вашингтон, Анкара...
Обществено-политическият живот на страната стига до своята все по-ниска точка. Защитата на националните интереси е просто куха фраза, на която нито един политик не може да вдъхне смисъл и съдържание. Политическото в България може да се асоциира с безпросветна простащина и чуждопоклоническо раболепие, което само по себе си е твърде интересна, но фатална комбинация.
Политическата система се възпроизвежда, но същевременно и деградира все повече. Политическата „класа“ от образована (до известна степен) и опортюнистична се превръща в необразована и все по-опортюнистична. Насажда се убеждението, че е съвсем нормално и е признак на здрав политически прагматизъм да се предадат политическите принципи, ценности и програма в името на институционалното овладяване.
С този политически „елит“ България напълно успешно постигна загуба на своята правосубектност. Висшето образование в сферата на международните отношения, външната политика и геополитиката е напълно разгромено, същото се отнася и за науката в тази сфера, която просто не съществува. Страната няма кадри, но какво от това – тя и национална доктрина няма, а и все пак нужните специалисти ще бъдат посочени от съответните сурогатни „неправителствени“ организации на съответните чуждестранни партньори.
Друга сериозна заплаха за просъществуването на България е демографската катастрофа. Трябва да се отбележи, че тя засяга преди всичко етническите българи.
Има два основни фактора, свързани с така нареченият демографски апокалипсис. Единият е вегетиращата икономика, базираща се предимно на сектора на услугите.
След унищожението и нарязването на промишлените мощности за скрап, България не просто не произвежда нищо високотехнологично или с висока добавена стойност, тя не произвежда нищо.
Земеделието се свежда до зърнопроизвеждащи латифундии. Но това не изисква наличието на големи човешки ресурси, точно обратното – дейността може да се развива от ограничен брой хора. Разбира се, за разлика от зеленчукопроизводството, овощарството и съпътстващата ги фабрична дейност. Що се отнася до природните богатства – те с бързи темпове биват изнасяни от страната от чужди компании, като интерес будят концесионните такси, които са едни от най-ниските в света – по-ниски дори от тези в африканските и латиноамериканските държави.
Без силна икономика, която да произвежда стоки и страната да бъде износител, няма как демографската криза да бъде преодоляна.
Другият фактор е психологически, принципен и ценностен. За съвременните българи във фертилна възраст създаването на семейства и деца не е основна житейска цел. Обръща се много повече внимание на професионалната кариера и удоволствията в свободното време. Стереотипите, навлизащи чрез либералната култура, успешно надмогват българските традиции и консервативна култура. В селата и малките градчета – някога гръбнакът на българската нация – гаснат последните светлинки. Информацията за влошаващите се демографски показатели и заличените от регистрите села се е превърнала в нещо нормално.
Мерки на държавно равнище не се вземат. Не съществува концепция за многосекторна демографска политика. Традиционните български общности в Югоизточна и Източна Европа са оставени на произвола на съдбата, въпреки че представляват безценен демографски резерв. Подложени на асимилация и преследвани от икономически проблеми, без да има програма за връщането им в родината-майка, те се намират в напреднал стадий на обезличаване и разпръскване по света.
Трябва да се има предвид, че природата не търпи празни пространства. Обезлюдените, но плодородни и с подходящи климатични условия български земи, няма да стоят дълго ненаселени и безстопанствени. Дали в тях ще се заселят мигранти от Близкия Изток и Африка, тръгнали в търсене на по-добри перспективи? Съществува и такава възможност. Според анализите на БАН по границите на ЕС има от 30 до 60 милиона потенциални мигранти, които страните от Стара Европа няма как да приемат, но за сметка на това гранични държави като България или Македония лесно могат да се превърнат в огромни бежански лагери (за десетилетия напред).
От друга страна на Югоизток се въздига една имперска Турция със заявени официално великодържавни амбиции, която последователно се намесва във вътрешните дела на България. Само можем да гадаем какво би се случило, ако проектът за независима кюрдска държава се реализира и неоосманистка Турция загуби територия и население. Самото физическо оцеляване на режима там ще зависи от компенсацията на загубите, а каква по-добра възможност от отслабената и разсипана България, останала без армия, без самолети, без ракети, без адекватно политическо ръководство, без контрол върху цялата си територия, с обезкървени от глупостта на собствените си правителства служби и с едно компактно разположено турско малцинство. Малцинството може и да е лоялно на България, но този аргумент едва ли ще бъде взет под внимание от страна на неоосманистите.
Още повече, че щом на територията на европейска Украйна се водят proxy войни, защо това да не се случи и тук, където има подобни предпоставки.
Вече не само за специалистите в сферата на международните отношения, външната политика и геополитиката, но и за всеки нормален и рационално мислещ човек е видно, че самото съществуване на българската държава и нация е застрашено в този им вид.
Дали чрез маргинализирането на българския етнос и превръщането му просто в един от многото на територията на държавата, т.е. промяна от еднонационален към многонационален държавен модел (на квотен институционален принцип), дали чрез промяна в държавното устройство под формата на някаква кантонизация, дали чрез сепариране на територии, пряка външна намеса или анексия – ситуацията е такава, че всички тези възможности са изпълними в средносрочен план.
Трябва да се вземат всички необходими мерки подобни сценарии да останат просто сценарии. Тезата, че подобни прогнози са неизпълними, тъй като живеем в Европа в 21 век, е теза за наивници.
В крайна сметка в световната история не една или две държави са преставали да съществуват под една или друга форма или просто са изчезнали. В най-добрия случай народи, които също са изчезнали, оставят своите следи в културните кодове на народите наследници. Така че, за да не бъде България просто наименование на географска област, а българите – пример за древен народ, докарал се до исторически инфантилизъм и изтлял, трябва да се действа бързо. Обратното броене за България вече започна…
Автор : Александър Йолов