През последните години в Германия широко разпространение получиха разсъжденията за това, че страната вече не е суверенна държава. Говори се за загадъчни „актове на канцлера”. На гражданите на Германия им се сториха подозрителни частните визити на канцлерите във Вашингтон преди встъпването им в длъжност. И неотдавна тези предположения получиха достатъчно сериозни потвърждения.
Козът на генерал Комоса
Много немци са убедени, че правителството в Берлин не винаги действа в интерес на Германия и за това съществуват определени основания.
Подозрение предизвиква имиграционната политика на властите, продължаващата „ислямизация”, емиграцията на висококвалифицирани специалисти, използването на немски войници извън пределите на националната територия, понижаването на жизнения стандарт на народа, а също така, по думите на един дясно радикален блогър, „усилването на проционистките позиции в страната”. Ето на такъв фон и се извършва смесването на историческата истина с многочислените теории за заговор.
Преди няколко години в Австрия малко известно издателство публикува книга под заглавие „Немската карта” („Die deutsche Karte”), автор на която се оказа бившият шеф на западногерманското военно контраразузнаване Герд-Хелмут Комоса (Gerd-Helmut Komossa).
Ето какво съобщи той по повод „актовете на канцлера”:
„Таен държавен договор от 21 май 1949 г. получи от Федералната разузнавателна служба (БНД) гриф „Строго секретно”.
В него бяха изложени основните ограничения, въведени от победителите относно суверенитета на Федерална република Германия до 2099 г., но днес това е известно само на малцина.
Освен това бяха фиксирани ограничения в областта на вестниците и радиосредствата за масова информация, действащи до 2099 г. Бе също така постановено, че по разпореждане на съюзниците всеки федерален канцлер преди полагането на клетва, е длъжен да подпише т. нар. актове на канцлера.
Златният резерв на Федералната република се държи у съюзниците в качеството му на залог.
Следва да се признае, че Комоса не бива да се смята за най-информирания човек по този въпрос. Известно е също, че неговите политически възгледи съвсем не са безупречни. Така например той смята, че Вермахтът не е извършвал никакви престъпления на окупираните от Германия територии по време на Втората световна война. На генерала съвсем не му подхожда ролята на изобличител и по-скоро той преследва някакви собствени цели. Но от своите си позиции той се опитва да обърне внимание на читателите върху явните ограничения на националния суверенитет на Германия.
Още едно доказателство за съществуването на „актовете на канцлера” е публикуваното в Германия копие на писмо на сътрудник на разузнавателната служба на Германия с ранг на държавен министър, някой си „доктор Рикерман” (Dr. Rickermann) до неназован министър.
В това писмо авторът съобщава за ограниченията, въвеждани от съюзниците върху печата и радиосредствата за масова информация в Германия до 2099 г. Освен това в него се потвърждава съществуването на самите „актове на канцлера” като официален документ, а също така и че като залог у съюзниците от антихитлеристката коалиция се намира златният резерв на страната.
Следва да се съгласим, че този документ предизвиква някои въпроси. Той съдържа орфографична грешка, което е доста странно за чиновник от подобен ранг. Деловодството в Германия традиционно се намира на много високо ниво, достатъчно странно е, че у този документ липсва заглавие и входящ номер. И вече съвсем подозрително е указанието към адресата да унищожи оригинала на това писмо.
Въпреки това генерал Комоса в интервю, публикувано във вестник „Junge Freiheit” през декември 2007 г., потвърди, че при написването на своята книга той е използвал този документ, копие от който, по думите му, имал на разположение. Между другото той смята, че това писмо се отнася към 1949 г., а не към 1996 г. Генералът също така добавя, че е имал служебен достъп до това писмо по време на работата си във военното контраразузнаване.
Струва си да се обърне внимание върху още един интересен коментар на Комоса. Той твърди, че неговият ръкопис е бил подложен на съществени съкращения в издателството и затова някои места в книгата остават не съвсем понятни.
Интересно е също, че в края на своето писмо „доктор Рикерман” препоръчва да се отрича наличието на „секретен договор” в случай, че сведения за него станат достояние на обществеността.
Егон Бар разкрива тайната
Твърде убедително доказателство за съществуването на „актовете на канцлера” е интервюто на Егон Бар (Egon Bahr), влиятелен съветник на Вили Бранд и много авторитетен политик в Германия.
Ето какво съобщи той в статия, публикувана в седмичника „Die Zeit”:
”Това се случи през една от първите вечери в двореца „Шаумбург”, след като там се пресели Бранд… Донесох на Бранд проект за писмо, което предстоеше да бъде изпратено до неговия съветски колега Алексей Косигин, на когото той искаше да предложи неформален обмен на мнения. Но за Бранд много по-важно бе да разкаже това, което му се бе случило през този ден. Един от високопоставените чиновници му предоставил за подписване три писма. Те били адресирани до посланиците на три държави – САЩ, Франция и Великобритания, като върховни комисари. Подписвайки тези писма, той бил длъжен да потвърди тези задължителни условия, които военните губернатори направили в свое тайно писмо, относно Основния закон от 12 май 1949 г. Като притежатели на неотменимото право на победители, разпростряно върху цяла Германия, а също така върху Берлин, по този начин те преустановявали, т. е. правили недействителни тези членове от Основния закон, които те разглеждали като ограничение на своите пълномощия. Това се разпростирало и върху член 116, който предвиждал след обединението на Германия приемането на Конституция вместо на Основен закон”.
Егон Бар съобща също, че немските федерални канцлери, естествено, се опитвали да скрият подобен род договорености със съюзниците и на първо място със Съединените щати.
Бранд бил възмутен, че от него се изисква да подпише такова „унизително писмо”. Та нали в крайна сметка той е бил избран за федерален канцлер и е имал, както смятал, определени задължения, свързани с положената от него служебна клетва. Той се съмнявал, че посланиците могат да го изместят от този пост. След това му съобщили, че Конрад Аденауер е подписал тези писма, а след това същото направил Лудвиг Ерхард, а след него и Курт Георг Кизингер… След известно време той казал:
„Аз също ги подписах” и повече към тази тема той не се връщал”.
Германия, по мнението на Бар, получила суверенитет едва след подписването на 15 март 1991 г. на договора „две плюс четири”.
Някои експерти, оспорващи съществуването на „актовете на канцлера”, смятат, че никакви права относно контрола върху средствата за масова информация у западните съюзници не е имало и няма. Въпреки това не подлежи на съмнение, че подобни права в определен период несъмнено са съществували, особено когато ФРГ като държава въобще не е съществувала, и затова и дума не може да става за какъвто и да е суверенитет на западните окупационни зони в Германия.
Западните съюзници настоявали за съхраняването на съществуващите им права, ограничаващи суверенитета на ФРГ, която след 1955 г. стана вече техен съюзник.
Бранд, между другото, признавал факта, че Основният закон на ФРГ не бил приет самостоятелно.
„На нас този Основен закон американците, ако внимателно го формулираме, ни препоръчваха настоятелно. И може да се каже, че ни го натрапиха”.
Следва също да се отбележи, че през октомври 2011 г., в интервю за вестник „Junge Freiheit”, Егон Бар още веднъж потвърди всичко, което е говорил за „актовете на канцлера” в статията, публикувана в седмичника „Die Zeit”.
Някои аналитици обръщат внимание върху това, че американците, според условията на подписания „мирен договор”, си запазват правото във всеки момент да въведат свои войски на територията на Германия. Между другото, съвсем не е задължително избраните немски канцлери преди полагането на клетва да извършват частни визити във Вашингтон, за да подписват нещо си.
Възможно е на тях просто да им показват действащите съглашения или да им напомнят за тях в устна форма.
Във всеки случай военните бази, разположеното на територията на Германия атомно оръжие и златният резерв са сериозни аргументи в ръцете на американците.
Много експерти смятат, че някои ограничения в суверенитета на Германия продължават да съществуват, доколкото от Устава на ООН още не са отменени членове 23 и 107, в които се говори за враждебни държави. Можем да се съгласим с това, че т. нар. договор „две плюс четири” формално лиши съюзните държави от правата на военна интервенция.
Но въпреки това Германия бе принудена да се откаже от притежаването на ядрено оръжие, а също така бе лишена от финансов суверенитет.