Главният ветеран е стратегическият бомбардировач от Далечната авиация на Русия Ту-95.
Първият полет е извършен на 12 ноември 1052 година. На въоръжение влиза през април 1956 г. Първоначално самолетът бил единственото в страна оръжие за сдържане, което можело да прелети през океана и да стовари върху територията на САЩ ядрени бомби. Междуконтиненталните балистични ракети се появили по-късно.
В стратегическо отношение Ту-95, който НАТО нарича «Мечката», е почти еднотипен с американския Б-52. Технически ОКБ Туполев решили задача по свой начин. Ако в американските самолети имало 8 турбореактивни двигатели, то «Мечките» за прелитането си през Атлантическия океан с 12 тона боен товар се нуждаели само от 4 турбовинтови.
Към края на десетилетието ситуацията в изтребителната техника се променила съществено. Височината на полета на В-52 вече му гарантирала пълна безопасност. Появили се мощните зенитно-ракетни комплекси.
Последната модификация на бомбардировача Ту-95М влиза на въоръжение през 1983 г. Самолетът бил снабден с крилати ракети Х-55 с ядрени бойни глави, чиято далечина на полета била 3000 км. Появили се ракетите Х-102 с далечина на полета 5500 км.
Във връзка с това и по отношение на високата скорост на бомбардировача, който въобще не се приближавал до зоната на действие на неприятелската ПВО, вражеската противовъздушна отбрана нямала вече никакво значение.
През 1950 г. В.М. Мясищев се обърнал към правителството с предложението да се създаде стратегически бомбардировач с максимална скорост 950 км/ч и с далечина на полета 13000 км. Предложението било прието и Мясищев получил задачата в най-кратки срокове да създаде бомбардировачът М-4, който бил в състояние с ядрена бомба с тежина 5 тона да достигне територията на САЩ.
Но Сталин решил да се презастрахова и поръчал аналогична задача на Туполев. Огромните разходи по едновременната разработка и серийното производство на два идентични по предназначението си самолети не го смущавали: съветското правителство сериозно се подготвяло за ядрена война със САЩ в средата на 50-те години и искало да има пълни гаранции при създаването на стратегическия носител.
Съчетанието на висока скорост и голяма височина на полета с мощно отбранително въоръжение превърнали новия бомбардировач в почти неуязвима за изтребителите на противника бойна машина. Съвременното за онова време навигационно и радио-оборудване позволявало самолетът да работи в група от еднотипни машини, а и единично, през деня и през нощта, дори в сложни метеорологични условия. Максималното натоварване било 15 тона, нормалното — 5 тона, максимален обем на бомбите — 9 тона. В специални участъци можели да бъдат монтирани не само обикновени, но и ядрени бомби, мини, торпеда, а отвън под крилата — до четири управляеми авиобомби.
Главната задача била следната: нанасяне на ядрен удар по САЩ. Международната обстановка била крайно изострена. Бомбите са пазели в укритие, от момента на издаване на заповедта до излитането на дежурните сили можели да изминат 2 часа. Американските В-52 постоянно летели около границите на СССР с ядрено оръжие но борда. Затова в плановете на съветското командване влизало разсредоточаването на самолетите не само по военните летища на СССР, но и по оперативните т.нар. арктически групи, откъдето жизненоважните центрове на Северна Америка били на една ръка разстояние.
