Преди 70 години, на 5 март 1946 година, Уинстън Чърчил произнесъл речта си във Фултън. Казват, че речта му била знаменита.
Роналд Рейгън твърди, че от речта във Фултън се е родил не само съвременният Запад, но и мирът на планетата.
По време на тази реч Чърчил за първи път употребява термина «желязна завеса». В речта си той твърди, че завесата «e спусната от Балтика до Триест в Адриатика, през целия континент».
Британският екс-премиер тогава обвинява Кремъл, че зад тази линия са «всички древни държави от Централна и Източна Европа…, които в една или друга форма са не само под съветско влияние, но и са под висок, а в някои случаи и растящ контрол от страна на Москва».
Единственият начин, според Чърчил, да се окаже «съпротива на тиранията», е «братската асоциация на англоговорящите народи».
Ето така се дава старт на студената война.
Други експерти считат, че основите на студената война са заложени дълго преди Фултън, а истинската студена война започна 10 години по-късно.
На 14 март във в. Правда Сталин дава отговор на Чърчил. Сталин поставя Чърчил редом до Хитлер и заявява, че в тази си реч той е призовал Запада към война със СССР, обвинява го и в расизъм.
Терминът «студена война» е измислен от Уолтър Липман. Чърчил тук няма заслуги. А предпоставките за преминаването към студена война назрявали през цялото време на Втората световна война.
Да си спомним, че партньорството на СССР със съюзниците по време на Втората световна съвсем не било безоблачно, както обикновено се представя пред съвременния зрител и читател.
Още когато немците са пред Киев и Смоленск, а битката за Москва била още в бъдеще време, Чърчил и президентът на САЩ Франклин Рузвелт се срещат на остров Нюфаундленд и сключват Атлантическата харта. В нея формулират т.нар. ценности на следвоенния световен ред. В тях влизат непризнаване на териториалните промени, извършени с помощта на сила, принудителното разоръжаване на агресорите, разпространение на либерално-демократичните ценности и гарантиране на свободен достъп до енергоносители.
Т.е. лидерите на САЩ и Великобритания още през лятото на 1941 година са били толкова сигурни в своята крайна победа над държавите от Оста (Рим-Берлин-Токио), че още тогава, без участието на СССР, започнали да формират облика на следвоенния свят. СССР не бил поканен при обсъждането на Атлантическата харта.
СССР тогава отговорил, че е солидарен с Атлантическата харта, но всичко не свършило дотук. В първите години на войната отношенията между Москва и съюзниците били твърде, твърде напрегнати.
Пак да припомним, че нито САЩ, нито Великобритания не признавали съветските териториални победи през 1939-1940 години: Прибалтика, Западна Украйна, Западна Белорусия, Бесарабия и Северна Буковина, плюс присъединената територия след Зимната война от Финландия. Т.е. цялата първа година от война минала в признаване от страна на съюзниците на границите от 21 юни 1941 година.
Между 15 и 22 декември 1941 година Москва била посетена от министъра на външните работи на Великобритания Антъни Идън. Посещението било скандално.
Сталин поставил пред Идън въпроса ребром: признава ли Великобритания териториалните придобивки на СССР от 1939-1940 г.? Идън казал, че е длъжен да попита правителството на Негово величество. Тогава Сталин попитал: а не е ли насочена Атлантическата харта срещу Съветския съюз?
Пак да припомня, че една от точките в Хартата описва непризнаването на териториалните промени, извършени с помощта на сила. Тази точка можело да се тълкува и като насочена срещу СССР.
Идън си заминал, но конфликтът получил международен резонанс. Записът от преговорите попаднал в Германия. Гьобелс ехидно коментирал.
Т.е. немците още тогава считали, че това е реален разкол в антихитлеристката коалиция.
Ситуацията била спасена донякъде от Рузвелт. Американският президент настоял първо да се подпише декларация от Обединените нации, а после казал: нека да не правим буквална трактовка на пунктовете в Атлантическата харта. И когато през юни 1942 година народният комисар, министърът на външните работи на СССР Вячеслав Молотов посетил Вашингтон, Рузвелт му предложил концепцията на «тримата полицаи» — в следвоенния свят водеща роля имали трите държави — СССР, САЩ и Великобритания.
Именно тогава Западът заявил за първи път, че СССР също ще бъде един от лидерите на следвоенния световен ред.
На 26 юни 1942 година бил подписан съветско-британският съюзен договор. Според него, Великобритания признавала СССР в границите от 21 юни 1941 година. А САЩ и до днес не са признали тези граници. До края на студената война САЩ във всеки международен документ поставяли звездичка и пишели, че САЩ не признават прибалтийските републики за част от СССР.
Ето такива били съюзниците на СССР по време на Втората световна война.