Антоивановци!

В началото на 1944 г. срещу легендарния отряд „Антон Иванов“ властта хвърля 20-хилядна армия и полиция и специално обучени части. На 22 февруари започва епичният поход на отряда, завършил със сражението на 1 март в местността Сухото дере. Завинаги остават там 121 партизани и между тях най-младите – Марийка Бакалова (Бойка), Тинка Ковачева (Мая), Ангел Коджаманов (Кольо), Атанас Цачев (Сеньо), Борис Думчев (Васко), Васил Манолов (Ангел), Любен Ганев (Райчо), Максим Мишев (Манчо), Минко Христов, Стефан Вранчев (Тошо), Добри Илков (Любомир), Продан Проданов (Йово), Сара Коен (Соня), Тодор Чолаков (Спартак)…Надраснали години си, влезли във вечността, останали безсмъртни.

За въоръжената борба на II въстаническа оперативна зона, Историческа справка от 1980 г.

От ранна утрин до късна вечер тичаха вестникопродавците. Печатарските машини тракаха без отдих и изхвърляха шумния поток от новини.
…Израстваха барикади там, където с рев пълзяха фашистките танкове, където неспирно кръжаха сенките на фашистките бомби. Смъртта, излязла от железните каси с шифрованите шпионски донесения, напуснала тайнствените кабинети и кресливите главни квартири на водачите от оста, бе поела по маршрутите, набелязани върху картата на петте континента.

22 юни 1941 г. Германските войски нахлуха в СССР. 3 050 000 души, или 75 % от личния състав на Вермахта, Хитлер повече към Москва, сърцето на великата съветска страна.

Същия ден ЦК на Българската работническа партия издаде позив, в който заклеймяваше разбойническото нападение над СССР. Партията взе курс на въоръжена борба. Комунисти, ремсисти, всички честни хора, откликвайки на партийния зов, застанаха на барикадите. Критерият беше един – твърда вяра в победата, всеотдайност, готовност за саможертва.

Партийните и ремсовите организации, ръководени от професионалните революционери Петър Чергелов и Адалберт Антонов-Малчика, тръгнаха в бой. Борбата бързо се разгаряше. Появиха се първите нелегални, започнаха саботажите и диверсиите. В първите редици, наред с комунистите, се сражаваха юношите и младежите.

2 септември 1942 г. Край Батак бе създадена първата партизанска чета в Пловдивско. На 4 и 5 ноември възникнаха Чехларската и Левченската партизански чети в Средногорието. Отново сред първите бяха младежите: Васил Койчев, Кирил Донев, Христо Байрев, Минчо Димитров…Техни верни ятаци станаха комунисти, ремсисти, честни безпартийни юноши и младежи, невръстни деца.

Фашистката власт установи драконовски режим в страната. Военните съдилища ежедневно изпращаха антифашисти в затвора и на бесилките. В борбата срещу революционните сили бе хвърлена и армията. Сляпо оръдие на Кобургите, правителството на Филов не се спираше пред нищо, за да подави съпротивителното движение. По хитлеристки образец бяха създадени специални части за борба с „комунистическата опасност“.

В жестоката и неравна борба се изправиха, от една страна, цялата държавна машина – администрацията, армията, полицията и, от друга страна – партията на българските комунисти, ремсистите и всички честни хора, чието единствено оръжие бе дълбоката вяра в партийното дело.

Декември 1941 г. Блесна ярък светъл лъч, стопи тревогата в душите и замени мъката в сърцата със светла радост. Пред Москва германците са разбити!

1942 г. В Пловдивския край вече бродят десетки партизани и нелегални. Към ОК на БРП е създаден военен отдел, ръководен от Мирко Станков, интербригадист, завърнал се в България с подводница, дошъл тук по поръчение на Цвятко Радойнов.

Младежките бойни групи разгръщат въоръжени действия на широк фронт. Пламват фабрики и складове с готова продукция за фашистка Германия. Предатели падат разстреляни по улиците на Пловдив. Време за изпитание и проверка.

14 юли 1942 г. В Средна гора се ражда партизанският отряд „Христо Ботев“.

С грандиозната победа на Червената армия в битката при Сталинград настъпва коренен прелом в хода на Втората световна война. Тази победа предизвести краха на фашизма, откри нова епоха за народите.

14 февруари 1943 г. Антонивановците се кълнят над ножа и пищова и вместо кръста целуват червеното знаме.

Август 1943 г. В Средна гора името на Апостола на свободата става знаме на неговите потомци – създаден е отряд „Васил Левски“.

Октомври 1943 г. В Родопите един нов партизански отряд получава името на Георги Бенковски.

А в Пловдив акциите на бойните и саботажните групи огласят с взривове нощите. Взривена е фабрика „Бъчва“, запалена е цигарената фабрика, спира производството на фабриките „Амбарев“, „Турмус“ и други. Бойците-комунисти и ремсисти смело и хладнокръвно вършат своята опасна работа.

В Пловдивски окръг са прехвърлени военни части и полицейски поделения, военни и полицейски разузнавачи от всички гарнизони в страната.

30 юли 1943 г. В бой с фашистките банди край с. Първенец загива командирът на II ВОЗ Георги Жечев. И въпреки всичко дни и нощи партизаните прекарват в походи и сражения.

Блокада а Централното и Източното Средногорие. Повсеместна блокада на Западните Родопи. Всеки ден падат свидни жертви. И остават непрочетени книги, недоизпети песни, неизиграни игри…На мястото на загиналите идват нови борци – възрастни, младежи, юноши, деца.

27 ноември 1943 г. Връх Орела. Избити са зверски седмина партизани. Сред тях – 13-годишната Иванка Пашкулова (Роза) и 17-годишната Софка Крумова (Соня).

30 декември 1943 г. В ожесточено сражение край с. Васил Левски загива командирът на отряд „Васил Левски“ Дечо Петров Бутев (Щокман).

20 януари 1944 г. Обкръжен е лагерът на Чехларската чета в средногорската местност Дерменка. Тежко сражение с многобройна войска и полиция. И отново скъпи жертви. Сред загиалите са юношите-партизани Георги Митров (Камен), Минчо Мичев (Телман), Петър Далевски (Стоянчо). Тук загива и политкомисарят Иван Чакъров – Томата.

Въпреки нечуваният терор, гаври и инквизиции, населението на борческото Средногорие зае твърдо страната на партизаните. Верни ятаци бдят за тях – във сяко село, във всяка махала, във всяка овчарска колиба. Арестуват ги, разстрелват ги, интернират ги, но редиците им не оредяват…Хиляди са имената на смелите закрилиници, на народните партизани: Георги Георгиев от село Слатина, Добри Канев от Климент, Иван Матев и Георги Филипов от Старосел, Иля Танков от Калековец, Златьо Коев от Розовец, Ангел Рангелов от Веригово, Йовка Байрева от Чехларе…

В началото на 1944 г. срещу легендарния отряд „Антон Иванов“ властта хвърля 20-хилядна армия и полиция и специално обучени части. На 22 февруари започва епичният поход на отряда, завършил със сражението на 1 март в местността Сухото дере. Завинаги остават там 121 партизани и между тях най-младите – Марийка Бакалова (Бойка), Тинка Ковачева (Мая), Ангел Коджаманов (Кольо), Атанас Цачев (Сеньо), Борис Думчев (Васко), Васил Манолов (Ангел), Любен Ганев (Райчо), Максим Мишев (Манчо), Минко Христов, Стефан Вранчев (Тошо), Добри Илков (Любомир), Продан Проданов (Йово), Сара Коен (Соня), Тодор Чолаков (Спартак)…Надраснали години си, влезли във вечността, останали безсмъртни.

1944 г. Година на масов героизъм, година, в която героичната младеж записа светли страници в новата ни история.

През януари в Пловдив пристига членът на ЦК на РМС Лиляна Димитрова- Блага. В края на същия месец идва Александър Димитров – Сашо. Денонощна, напрегната, пълна със смъртен риск нелегална работа. Към балкана тръгват нови стотици партизани.

ЦК на БРП решава да се установи в Пловдив.

Войнишкият партизански батальон „Христо Ботев“, командван от Дичо Петров, получава задача да се отправи в боен марш от Югославия за Средногорието – за завоюване на свободна територия, като изходен пункт на въоръжено въстание.

На 15 юли 1944 г. със заповед а Щаба на зоната четирите отряда, действащи на пловдивска територия, бяха обявени за партизански бригади.

През лятото на 1944 г. в Първа средногорска партизанска бригада „Христо Ботев“ излизат нови 334 партизани. В редовете на бригадата се сражават 117 деца и юноши. По същото време Втора средногорска бригада нараства с нови 300 партизани. В нейните редове се сражават 52 деца и юноши. В бригада „Георги Димитров“ 60 % от партизаните са младежи до 25-годишна възраст, в бригада „Васил Коларов“ се сражават 72 деца и юноши.

Съпротивителното движение преминава в неудържимо настъпление. Партизаните завземат села, свикват митинги, изгарят архиви, наказват предатели.

На настъплението на революционните сили властта отговори с жестоки мерки. Изгарят партизански и яташки къщи, без съд и присъда избиват стотици антифашисти.

На 1 юни 35 ятаци са заровени полуживи в местността Студенец.

На 4 юни партизаните влизат в Брезово и водят двучасов бой.

На 4 юни партизаните водят бой в местността Копривките. Падат четирима бойци. Пада и политкомисарят Аргир Стоилов – Томата.

На 17 май в бой с полицията загива Александър Димитров – Сашо.

На 26 юни в покрайнините на Пловдив пада Райчо Кирков, член на ОК на БРП и на Щаба на зоната.

На 27 юни изстрелва последния куршум в сърцето си Лиляна Димитрова – Блага.

На 6 август в местността Меде дере в Средна гора 14 партизани са посечени на дръвници, а двама – изгорени живи.

11 август. В местността Стефанов камък дружина „Любен“ от бригада „Христо Ботев“ с вихрена атака пробива вражеския обръч. На полесражението остават 11 партизани. С граната Иван Ботовски разкъсва себе си и сестра си.

Жертви скъпи, жертви непрежалими. Имаше мъка, но униние – не! Партизанската чета тръгна в неудържимо настъпление. Фашизмът в България изживяваше последните си дни.

Август, 1944 г. Партията издава Окръжно Номер 4 за въоръжено въстание. Над 2500 бойци от II ВОЗ, калени в 4-годишната кървава борба, тръгват в последния си поход. До  мъжете крачат юношите, девойките и децата. Разлика в годините има, но в дръзновението, в себеотрицанието, в мъжеството – не!

На 7 септември 1944 г., в 9 часа пловдивските тютюневи работници напуснаха складовете. Работнически Пловдив закипя. На 8 септември над гората се развя червено знаме. Народният юмрук разби вратите на затвора. Демонстрации, митинги, задъхващи се от радост оратори, ликуващ народ, който се готвеше да посрещне съветските освобоводители.

Партизанските бригади маршируваха по улиците на Пловдив.

Празник!

Велик празник!

Девети септември 1944 година!

Ден първи!

Издание на София-Прес, 1980 г.