Веднага трябва да отхвърлим възможността намесата (включително и въоръжената) на Съединените щати във вътрешните дела на чужди държави да е мотивирана от благородни подбуди. Това е твърде наивно обяснение, спадащо по-скоро към добрите, но утопични пожелания, което не отчита реалностите на световната политика, задвижвана не от морални стимули, а от материални изгоди. Първо, никой не е упълномощавал САЩ да се вживяват в ролята на благородни рицари, спасяващи света, и да нападат суверенни страни, като Ирак през 2003 г., например. Относно този случай е редно да се знае, че единствената причина, която международното законодателство приема като законна за провеждането на военни действия, е нуждата от самоотбрана.
При нападението над Ирак такава ситуация напълно липсва, поради което не е и подкрепено от ООН, което пък веднага го нарежда сред военните престъпления. В международното право, включително и от практиката на Международния съд в Хага, е твърдо установено че използването на въоръжена сила в упражняване правото на самоотбрана може да бъде оправдано само когато:
- 1) е налице въоръжено нападение срещу територията на дадена държава;
2) има срочна необходимост от защитна акция срещу такова нападение;
3) няма друга практическа алтернатива за действие в самоотбрана и
4) предприетото действие като самоотбрана е ограничено – само доколкото е необходимо, за да се спре нападението (принципът на пропорционалността).
В стремежа си да придадат законност на своите действия управляващите в САЩ и Великобритания използват различни аргументи. Един от тях е правото на тези страни на индивидуална и колективна самоотбрана. Това се прави в контекста на терористичния акт от 11 септември 2001 г. като се твърди, че Ирак е свързан по някакъв начин с този акт. Другият елемент е предположението, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване, които би могъл да използва срещу двете страни. С помощта на тези и на други лъжи (виж още информация на английски за лъжите на САЩ и Великобритания по отношение на Ирак: 1, 2, 3, 4 и 5), тиражирани в широкомащабна медийна кампания (което означава, че средствата за масова информация също се включват активно в обработката и манипулирането на общественото съзнание) те успяват да заблудят целия свят и да сформират международна коалиция от 25 държави.
Едно разследване, извършено от специална комисия в Камарата на представителите през 2004 г. разкрива „237 подвеждащи изявления относно заплахата от Ирак, които са направени от президента Джордж Буш младши, вицепрезидента Дик Чейни, министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд, Държавния секретар Колин Пауъл и Съветника по националната сигурност Кондолиза Райс. Тези изявления са направени в 125 отделни изяви, състоящи се от 40 речи, 26 пресконференции и брифинги, 53 интервюта, четири писмени изявления, както и две свидетелствания пред Конгреса”. Разследване на Сената от 2006 г., също обхваща тези лъжи в обширен доклад.
Осъзнавайки престъпния характер на своята инвазия в Ирак, американците се опитват да я легитимират чрез разни юридически еквилибристики. Така например, Ан-Мари Слотър от Принстънския университет, която тогава е и председател на Американска асоциация за международно право, твърди, че макар военните действия на Вашингтон да са „технически незаконни” (което означава, че са напълно незаконни) без решение на Съвета за сигурност, все пак те биха могли да бъдат легитимни, на основата на прецедента в Сърбия.
Учудващото тук е, че с предишно грубо нарушение на международното право (бомбардировките над Сърбия са извършени без разрешение от ООН и е първият път, в който НАТО използва военна сила без одобрението на Съвета за сигурност на ООН и срещу суверенна нация, която не представлява заплаха за членове на съюза) се обосновава ново нарушение. Все пак професор Слотър поставя условието, че за да се получи необходимата легитимност и одобрението на ООН, Вашингтон трябва открие „неопровержими доказателства”, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване. Но това изисква, добавя тя, САЩ и Великобритания наистина да дадат доказателства за своите твърдения.
Официалните причини, представени от САЩ и техните съюзници за инвазията, са, че правителството на Ирак и неговия водач, Саддам Хюсеин:
- не са представили категорични доказателства, че са прекратили програмите за разработка на оръжия за масово унищожение и че са унищожили наличните си запаси от биологични, химични, ядрени и други секретни оръжия;
- подкрепят и осигуряват финансово терористи и терористични организации, визирайки Ал Кайда, които с действията си застрашават сигурността на САЩ и всички американци.
След като основните бойни операции приключват, правителството на САЩ съставя специална група (Iraq Survey Group), която е изпратена в Ирак, за да търси оръжията. Неин водач е Дейвид Кей, който през есента на 2004 г. представя финалния си доклад. Според него в страната не са открити забранени оръжия и по всичко личи, че такива е нямало.
На 2 март 2004 г. ООН също оповестява рапорт от оръжейните инспектори, в който те потвърждават, че Ирак със сигурност не е имал никакви оръжия за масово унищожение след 1994 г. На 6 октомври групата, сформирана от правителството на САЩ, официално обявява своите разкрития — те не намират доказателства за наличието на забранени оръжия, и според тях е било невъзможно Ирак да произвежда каквито и да е било след наложените санкции от 1991 г. На 12 януари 2005 г. американските войски в Ирак официално прекратяват търсенето на такива оръжия.
Другата основна причина за инвазията, изтъквана от САЩ, е вероятната връзка на режима на Саддам Хюсеин с терористични организации, и в частност с Ал-Кайда. Американското правителство на няколко пъти изказва твърдението, че групировката има лагери за обучение на терористи на територията на Ирак и че самият Саддам Хюсеин я подпомага финансово. Водачът на Ал-Кайда — Осама бин Ладен — категорично отрича това, наричайки иракският президент „неверник“. Възгледите на организацията противоречат на управлението в Ирак и тя се дистанцира от него.
През 2004 г. „Националната комисия за терористичните атаки срещу Съединените щати”, позната като „9/11 Commission”, публикува доклад, в който се съдържа заключението, че „към днешна дата не сме видели никакви доказателства, че тези или по-ранни контакти [между Ирак и Ал Кайда] някога са се развили в сътрудническа оперативна връзка, нито сме виждали доказателства, показващи, че Ирак сътрудничи с Ал Кайда в разработване или извършване на атаки срещу Съединените щати”.
Аргументът на американския президент Буш на тези разкрития е следният: „Причината, поради която аз продължавам да настоявам, че е имало връзка между Ирак и Саддам и Ал Кайда, е, че е имало връзка между Ирак и Ал-Кайда”, заявава той през 2004 година. Колко добре обосновано, нали!
Разследване на Въоръжените сили на САЩ от 2008 г. (проведено от Института за отбранителни анализи), основаващо се на изследването на повече от 600 000 документа, аудио и видео записи, събрани след като войските на САЩ и Великобритания нападнаха незаконно Ирак през 2003 г., стига до окончателното заключение, че няма връзка между Саддам Хюсеин и Ал-Кайда.
При липсата на каквито и да доказателства за наличието в Ирак на оръжия за масово поразяване и за връзка между Садам Хюсеин и Ал Кайда и при отсъствието на одобрение от Съвета за сигурност към ООН, нахлуването на Съединените щати, Великобритания и техните съюзници в тази държава представлява нарушение на международното право, т.е. явява се престъпление в огромен мащаб.
В изследване, проведено в САЩ и Германия и публикувано през 2005 г., група изследователи оценяват ефектите върху паметта и спомените на гражданите, подложени на внушенията на медиите по отношение на търсенето на оръжия за масово унищожение в Ирак по време на войната през 2003 г. Резултатите показват, че американските граждани като цяло не коригират първоначалните си погрешни схващания, свързани с оръжията за масово унищожение, наложени от средствата за осведомяване, дори след като те са опровергани впоследствие; германските граждани, са били по-склонни да променят предварителните си нагласи. Зависимостта от първоначалния източник на информация води до появата на значителна група сред американците, проявяваща фалшива памет, че оръжията за масово унищожение наистина са били открити, докато такива в действителност не са намерени. Това предизвиква следните изводи:
- Повтарянето на новинарските истории, дори ако те впоследствие са опровергани, може да помогне за създаването на фалшиви спомени в една значителна част от хората;
- След като веднъж е публикувана някаква информация, последващото й коригиране или пълно опровергаване не променя убежденията на хората, освен ако те не са били поначало подозрителни за скритите мотиви на събитията и за новинарските репортажи.
Това е доказателство за силата на медийните внушения и за това как фатално те могат да повлияят на общественото мнение, насочвайки го в погрешна посока в услуга на определени сили. Това доказва и колко трайни и непреодолими дори могат да бъдат наложените от средствата за разпространение на информация неверни представи, които изграждат мирогледа на гражданите, създавайки една фалшива реалност, пречеща на хората да видят действителността.
Чрез своите специфични методи масмедиите влияят целенасочено връху емоциите на публиката, заглушавайки у нея гласа на разума, като така предизвикват не рационални, а емоционални реакции и пристрастност, с което може да се обясни и подкрепата й за съмнителни или откровено лъжливи каузи и планове.
Най-притеснителното в случая е, че това се случва не в някоя тоталитарна или теократична страна, а в Съединените щати, които претендират да са флагмана на световната демокрация.
