Седем магистрали и седем скоростни отсечки ни обеща (2011 г.) ексминистърът и настоящ президент Плевнелиев.
Експертите ще лягат и стават с тях, а той ще се бори със зъби и нокти за построяването им. Сетне позабрави какви ги е наговорил и си построи София Техпарк със 100 млн. лв. европейски пари. Засега.
Три неща възжела (2011 г.) да довърши премиерът Борисов — магистралите, борбата с корупцията и зала «Арена».
Това била мечтата на поколения българи (според него) и щяла да му осигури място в историята. От трите мечти залата е факт, битката с корупцията е бутафорно жалка, а магистралите… Ех, магистралите!
Рекламирани като най-важна антикризисна мярка и средство за връщане на емигрантите ни от чужбина в първия мандат на Борисов, днес виждаме резултатите, броим прерязаните ленти, след тях — дупките, пропаданията, и калкулираме разходите за ремонти.
А сме едва в средата на магистралостроенето, защото, ако се вярва на обещаното от премиера (2009 г.), всяка година ни чакат по 65 км аутобани, с което сме щели да надминем холандците.
Те, милите, градяли само по 55 км годишно.
ГЕРБ толкова си повярваха, че са строители на съвременна България, че заснеха от въздуха съграденото.
Сетне го размахаха опиянено по време на кампанията около местния вот, припявайки зомбирано «видими резултати, видими резултати».
Тези «видимите» ние, щем не щем, ги знаем, понеже електронните медии ни натрапват всяка отрязана лента, открит километър, тротоар и плочка.
Въпросът сега е за невидимата страна. Онази, която я няма в омайните репортажи и не присъства в лъскавите каталози с успехи «гарантирани от ГЕРБ».
Защото точно тя бърка в джоба ни, къса нервите ни, изяжда времето ни. Точно тя е плесницата, която ни приземява, когато се усетим, че се захласваме по правителствения пиар.
Точно тя е нещото, което ще ни държи винаги нащрек и ще ни кара да задаваме въпроси и да настояваме за отговори.
Защото става въпрос за нас, за нашите пари и за нашия живот.