Хората от предаването „Ку-Ку“ отбелязаха тържествено 26-а годишнина от старта му, издадоха книга, дадоха куп интервюта.„Ку-Ку“ просъществува три години и нещо, но се говореше така, сякаш е съществувало поне 100 години. Имаше излишна приповдигнатост, някакво вдетиняване в собствения продукт – нещо, което не е типично за хора, които се занимават с хумор. Имаше и комични преувеличения.
В един вестник прочетох, че „Ку-Ку“ преобърнало представата за телевизионна свобода. Това едва ли и самите кукувци го вярват.
Не е лошо да празнуваш, но не бива да губиш контрол върху паметта си.Влади Въргала пък казал: „Просто бяхме на точното място в точното време. Всички ние негодувахме срещу ограниченията, които ни се налагаха от ръководството на телевизията, от директори, от програмни директори. Бунтувахме се за това, че сме млади хора и ни ограничават и не ни дават възможност за изяви…“
Какви страдалци!
Сякаш кукувци са водили някаква дългогодишна партизанска война с властите и накрая – хоп!- успели да победят. Дошъл техният 9 септември.
По начало от всичко, което бе изговорено, излизаше, че кукувци сами са се домогнали до това да имат предаване. Накрая и телевизионният Господ оценил усилията им, мярнал ги с едно око — и решил да се смили над тях.
Хубаво е да празнуват, могат да говорят и каквото си щат, но не е лошо и да си спомнят коректно.
Телевизионният Господ си имаше доста по-важни задачи през 1990 година, когато се пръкна „Ку-Ку“. Други го побутнаха.
На едно място прочетох, че Снежка Симеонов, която била абсолвентка по журналистика и стажувала при Кеворк Кеворкян, „извоювала старта на предаването и дала първоначалната му концепция“.
Уж нямало свобода, пък една стажантка, макар и при Кеворкян, пуснала „Ку-Ку“.
Снежка беше симпатично, талантливо момиче, главното й занимание по онова време беше да сортира писмата от „Вот на доверие“, който поисках от зрителите — това си беше робски труд, като се има предвид, че получих подкрепата на 485 хиляди души. По онова мръсно време бях и програмен директор на телевизията, та почти всичко зависеше от мен, Павел Писарев ме беше оставил да си развявам байрака. Снежка подхвърли два-три пъти, че имали някаква идея – и „Ку-Ку“ тръгна.
Толкова, това им беше битката.
Председател на Комитета за телевизия и радио беше Павел Писарев, заместник-председател Иван Попйорданов – за кукувци нямаше никакви драми.
Пуснахме ги — и толкова.
Е, като програмен директор имах известни разправии, но аз по начало ги решавах доста бързо.
Сложих „Ку-Ку“ да се редува с предаването „Час по всичко“, убедих и шефът на публицистиката Стефан Енчев да приеме решението ми.
Кукувци трябва да си спомнят с добро поне покойния Стефан.
Не им е нужно да се правят със задна дата на активни борци за телевизионната свобода.
Екзалтацията не върши добра работа, дори когато празнуваш.
Така се получават и смехории.
В „Нощни птици“ от 29 януари, докато се опитваха да създадат някакъв мит за „Ку-Ку“, направо го убиха. Пак имаше приказки на едро за цензурата – разказваше се, например, как всяко предаване по онова време минавало през „ОТК“ и това било форма на цензура. А процедурата на ОТК просто трябваше да се убеди в техническата годност на едно или друго предаване — понеже тогава всичко, включително и „Ку-Ку“, вървеше на запис; изключенията бяха малко – „Всяка неделя“, „Панорама“, Новините и още нещичко.
И изведнъж един кукувец каза, че прословутото „атомно“ „Ку-Ку“ било на запис!
Така самоубиха мита, за който кандидатстваха. Уж имало цензура, пък предаването, с което толкова се гордеят, било на запис, знаело се от ръководството на телевизията какво представлява — и все пак то излязло в ефир?!
Видяно днес, въпросното „атомно“ „Ку-Ку“ не може да предизвика никаква екзалтация, а то си е и едно епигонско предаване, направено под индиго от прочутото радиопредаване на Орсън Уелс, което разбунва Америка през 1938 година. Сега кукувци стигнаха дотам, че сравниха въпросното си предаване с аварията в атомната централа в Чернобил. За която, впрочем, само „Всяка неделя“ съобщи.
Някои кукувци споменаха и Хачо Бояджиев — от думите им излизаше, че той има някаква роля в историята на „Ку-Ку“, което е несправедливо към паметта му – като изключим факта, че когато стана директор на телевизията, той ги спря.
През 1990-а Хачо, Бог да го прости, беше наврян в ъгъла. С много голям зор успях да се наложа той да направи новогодишната програма за 1991 година. Бяхме приятели. Той нямаше кой знае какви възможности да помага на този или онзи, но обичаше да поощрява. Което никак не е малко.
Наскоро и Мира Добрева го спомена с добро. И пак си казах, че паметта на телевизионерите действа избирателно. А Мира трябва да пали по три свещи на ден за здравето на друг. През 2002 година тя се утвърждаваше като новинарка, беше една от водещите на „По света и у нас“ — и имаше големи проблеми с колегите си. Веднъж ми разказа, как известна журналистка подправила текста, който Мира трябвало да поднесе, и го качила на аутокю-то – това е машинката, от която и до днес повечето телевизионни лица четат думите си. Тази история ме ядоса и реших да й помогна. Тогава шеф на телевизията беше Кирчо Гоцев — помолих го и той направи нужното.
Тъй че, Мира не бива да забравя неговия жест – три свещи на ден са достатъчни.
Иначе може да си спомня каквото си ще, но не бива да забравя жеста на Кирчо. И за него не беше лесно да се изправи пред обединените сили на новинарите.
Телевизионерите не бива да заприличват на политиците – а на тях сякаш задължително им правят лоботомия и отстраняват онази част от мозъка им, която дирижира приличието на паметта.
Известно е, че всеки досег с президента Плевнелиев е опасен, дори и най-краткият.
Ето — и Жени Марчева пострада. Направила интервю с Пл. – „за първи път от неговия кабинет“.
Президента важно потвърждава: „Да, така е, знаете, че обещах като държавен глава да отворя президентската институция за гражданите. Ето това е едно от доказателствата. Досега не е правено интервю в личния работен кабинет на държавния глава. Днес го правим. Благодаря за това.“
Защо им са тия хвалипръцковщини, не е ясно.
Всички досегашни президенти са допускали телевизионни екипи в кабинета си, без да вдигат врява до небесата. И аз съм правил поне половин дузина интервюта с покойния д-р Желев от същото място, и то още през далечната 1990 година.
Друго пък предаване анонсира интервю с бивш шеф на ЦРУ и ни съобщава, че „за първи път ще чуем тайните на ЦРУ в българския ефир“.
Маниащините на Плевнелиев очевидно са силно заразни.
Още през 2003 година, заедно с Алексения Димитрова от „24 часа“, направихме интервю с проф. Мелвин Гудман чрез телевизионен мост с Вашингтон. Гудман е бил старши и главен анализатор на отдела за работа със Съветския съюз на ЦРУ. Бил е и старши анализатор на Бюрото за разузнаване и изследвания към Държавния департамент. Генерал от ЦРУ. Няма смисъл да изреждам останалите му титли и длъжности. Този разговор остави забележително свидетелство за „българската следа“ в покушението срещу папата.
Ето няколко фрагмента.
Мелвин Гудман: „Не вярвам в „българската следа“. От 1981 до 1985 г. ЦРУ разполагаше с много солидни сведения, че България не е участвала в покушението, нито Съветският съюз. Все пак директорът на ЦРУ по онова време Уилям Кейси и неговият заместник Робърт Гейтс поръчаха доклад, който би посочвал българите или Съветите като заговорници за убийството на папата.
К.К.: Има ли връзка между този доклад, и разследването по-късно на Клеър Стърлинг?
Мелвин Гудман: В началото на 80-те години Стърлинг твърдеше, че Съветският съюз отговаря за всички терористични актове в Европа. Много от твърденията в нейната книга са буквално черна пропаганда. Бил Кейси си купил екземпляр от книгата на Стърлинг (“Мрежата на терора“) и запитал своите сътрудници:
„Добре, защо ние не пишем такива анализи, каквито ги пише Клеър Стърлинг?“
Няколко години по-късно тя вече конкретно написа за атентата срещу папата, обвинявайки българите и руснаците. И до голяма степен тази работа беше свързана с инициативата на Кейси. „Ню Йорк Таймс“ подхвана нейната история. Имаше един нюйоркски сенатор тогава — Ди Амато, също човек с особена подозрителност и антисъветски настроения, и той рекъл:
„ Ами ако „Ню Йорк Таймс“ смята, че руснаците са се опитали да убият папата, какво върши ЦРУ?“
И тогава Уилям Кейси подхвана тази следа, защото трябваше да свърши нещо, понеже сенаторът се бил ядосъл. Но както ви казвам, Клеър Стърлинг е силно дискредитирана авторка, голяма част от това, което тя пише е чиста пропаганда.
К.К.: Може ли да се каже, че в този случай ЦРУ е било нещо като идеологически инструмент? Или поне Кейси?
Мелвин Гудман: В повечето случаи ЦРУ твърде добре си върши работата. С изключение на този случай с оценка на атентата, за който отговарят двамата- Гейтс и Кейси. Тогава бе извършена манипулация на цялото ведомство от директора и неговия заместник… И все пак, не бих преценявал ЦРУ по този един-единствен случай. Очевидно тогава анализът е бил твърде компрометиран, твърде безчестен, но в сравнение с цялостната работа на ЦРУ, това може да се нарече изключение.”
Накрая шефът на ЦРУ Уилям Кейси признава: “Усилията да се разкрие “българската следа” са напразни.”
Ето – тъкмо подобни свидетелства ни приближават истински към тайните на ЦРУ.
Макар че дори и те не успяха да запушат устата на някои нашенци, които се хранят с мръсотии за България.