Автор: Пламен Асенов специално за Фактор.
„Готови сме, ако умът ни е готов” – заявява крал Хенри V в едноименната пиеса на Шекспир.
Казано под секрет, граждани – не сме готови. Изобщо не сме готови да се разделим с комунизма в нас и комунизма наоколо.
Не сме готови да се превърнем в общество, което наистина живее и работи по демократичните правила. Не сме готови да потърсим и разберем истината, да се ужасим, да се засрамим до дъно или трезво да се поучим от нея, та затова да се променим — не защото някой /времето, обстоятелствата, Бойко Борисов, световната конспирация или старата ми шапка/ така ни налага, а защото промяната ни идва отвътре, защото не можем без нея.
Умът ни не е готов за тези неща
Не знам колко време трябва да мине, за да направи цял оборот и да прищрака този наш колективен ум. Или колективното ни подсъзнание, по-скоро. Виждаме, че то е способно хем да ражда чудовища, хем да се страхува от тях, хем само да намира най-добрите оправдания, за да продължи да си ги развъжда и отглежда.
Шантава работа, не е шега.
Добре, де, и на мен не ми се ще да вярвам, че е така, но доказателствата валят, човек няма време дори да ги каталогизира и прегледа всичките на спокойствие. Така беше и тези дни, покрай поредния Ден за почит към жертвите на комунизма.
Няма да се връщам към него. Искам непременно да подчертая обаче нещо, което май за пореден път около 1 февруари никой не каза — всички ние, живите в момента българи, 26 години след промените, продължаваме да сме жертви на комунизма.
Така е, независимо дали си даваме сметка за това или не, независимо дали обичаме или мразим този налудничав феномен, независимо дали подкрепяме партиите, които го олицетворяват или гласуваме, макар често с отвращение, за някакви техни политически опоненти, в желанието си да изберем поне по-малкото зло.
Но сме истински жертви, защото около нас и вътре в нас продължават да живеят три отровни октопода – хората от онова време, отношенията от онова време и символите на онова време.
Да, уж имаме закон, който обявява комунистическия режим за престъпен. Вече 16 години го имаме, но от него нищо не следва. И няма да последва, защото ако го прочете човек, веднага ще види, че той реално е половин закон – посочва проблема, при това доста точно и изчерпателно, но тъкмо решиш, че следва хубавата част, законът свършва. В текста му няма предвидена и капчица
лекарство срещу комунистическата зараза,
от която не можем да се отървем, както Ленин не можа да се отърве от сифилиса си и той му прояде мозъка.
Няма в този закон лустрация за хората, пряко отговорни за изброените там и наистина извършени от комунистическия режим престъпления, включително за онези типове от преданата партийна гвардия, железният щит и меч на комунистическата върхушка – Държавна сигурност.
Няма никакви ограничения в него за преките наследници и последователи на комунизма да тровят душите на хората и обществото, като продължат да разпространяват тази престъпна идеология и практика.
Факт. Виждаме, че БСП, политическата организация, която пряко наследи БКП, е не по-малко престъпна от нея – не само защото се гордее с комунистическото си минало или защото, освен старите и нови ченгета, с чиста съвест в нея управляват принцовете и принцесите на престъпниците.
Не, тя е партия, която пряко, а според мен и съзнателно, колкото пъти се докопа до властта през последните 26 години, толкова пъти докарва България до катастрофа.
Това не е проява на обикновена комунистическа некадърност, както на някои им се струва. Това е начин целенасочено да се слугува на руските имперски интереси. Точно Москва има нужда страната ни да е постоянно в такова положение – изтерзана, хаотична, противоречива, за да могат да си прокарват интересите и да си разиграват коня тук, независимо дали ние сме в ЕС, в НАТО или в рая небесен.
Няма в закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен и механизми, по които да се прегледа, изложи подробно пред обществото и съхрани паметта за случилото се в годините на комунизма – включително онези актове, пряко или косвено насочени към подчинението на България на руските интереси.
„Едно унижение, което не получи подобаващ отговор, става причина за все нови и нови унижения“ – благодаря на приятеля Милен Радев, задето изрови тази мисъл на Роналд Рейгън от един негов разговор през 1981 с Хелмут Шмит, социалдемократ и немски канцлер тогава. Казаното от Рейгън се отнася до колебливото и непоследователно поведение на Запада като цяло към Русия, поведение, донесло през годините толкова нещастия на всички, но особено на нас, хората от Източна Европа, останали в руската орбита след Втората световна война.
Само че прочетете мисълта на Рейгън още веднъж в светлината на българо-руските отношения и ще видите, че всъщност сякаш е казано за България.
Споменавам това не за да завия разговора към режима на Путин или към спомена за СССР и социализма, а за да подчертая, че поне тук, в България, да си комунист винаги е означавало и продължава да означава, че поставяш руските интереси на първо място, преди българските. Независимо кой управлява в Русия или в България, от 1919 насам, когато в политическия ни свят се пръква партията БКП /тесни социалисти/, това е факт. Вече 97 години българските комунисти живеят в състояние на такова непрекъснато национално предателство. Това е някакъв
бесовски акт на самоунижение,
който обаче те извършват с особена, болезнена наслада, като своеобразни мазохисти — и искат всички ние също да бъдем като тях.
Ето защо намирам за изключително важен законопроекта за изменение и допълнение на „Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен», внесен неотдавна от Методи Андреев и група депутати от РБ. Да, той е закъснял, но това е класическият пример за истинността на израза „по-добре късно, отколкото никога”. Като не сме започнали с разчистването на Авгиевите обори вчера, ще трябва да започнем днес. Ако не започнем днес, ако се скрием някъде из кьошетата на историята, ще оставим тази работа на децата си утре, а всъщност наша е паметта и затова наша е отговорността тя да се свърши — на хората, живели в мрака. Ние имаме истинското усещане за него и само ние можем да го преборим истински.
Внесеният законопроект предлага да бъдат премахнати „всички символи, лозунги, фотоси, знаци и всякакви предмети, създадени през комунистическия режим с цел неговата възхвала”.
Всичко е Мара втасала, само символите не е свалила — ще каже пренебрежително някой.
И няма да е прав. Неслучайно по-горе споменах тези символи като третия октопод, останал от времето на комунизма, който продължава да ни мъчи. Е, символите са нещо като мост, те служат на комунистическите хора и отношения да се пренесат през време-пространството, като съхранят престъпната си идеология и дух.
Нали никой не намира, че немците са по-прости или по-малко демократични хора от нас? Защо тогава не си напомняме постоянно, че, както за целите на денацификацията в Германия са забранени символите на нацизма, така и за целите на декомунизацията на България трябва да бъдат забранени комунистическите символи. Защо?
Комунизъм и нацизъм не са едно и също ли? `Айде, бе!
И вижте сега какво се случва – проектозаконът на Методи Андреев е внесен на 27-ми януари тази година. Още на 28-ми обаче БСП внася проектозакон, с който иска закриване на комисията по досиетата. Светкавично. И разбира се, че той не е написан за една нощ на коляно, вероятно е подготвен отдавна, но е пазен в чекмеджето, за да се използва в точния момент.
Ето ви го точния момент – вие удряте нашата памет, ние пък ще ударим вашата.
Само че в случая „вашата” означава, че те удрят паметта на цялото българско общество — пореден пример за това
колко вредни за България са комунистите и наследилите ги „социалисти”
Да, с този ход БСП цели и някои по-практични неща. Така партията сплотява например силно оредялото си твърдо ядро преди президентските избори. Вероятно също пази, както писа някой колега, да не лъсне най-после цялата истина за топлата – не, а направо горещата връзка между комунистическата ДС и тъй наречения „български бизнес”. И т.н.
Основната им цел обаче е да скрият истината както за хората от ДС, ангажирани с престъпленията на тоталитарния режим, така и за отношенията, които тези хора с присъствието, активността и добрите връзки помежду си, продължават да възпроизвеждат в уж европейското българско обществото до днес.
Затова те искат да заключат истината с мрачни катинари, да изолират хората от достъпа до нея. Знаят, че ние, българите, не сме като поляците например и често с лека ръка разрешаваме точно на тях, комунистите по вяра и манталитет, да вършат подобни престъпления срещу разума и обществения интерес.
Заради което всъщност после с удоволствие ни се подиграват, че сами се правим на маймуни.