Българската държава от създаването си през 681 г. до 10 ноември 1989 г. е имала разузнавателни и контраразузнавателни формирования. Нейните владетели събирали поверителна информация за външните и вътрешните врагове на държавата и за своите лични противници, използвали за анализи на данните най-добрите и най-преданите си хора Наличието на информация е играло важна роля за възхода и успехите, отсъствието й — за пораженията и бедите.
Верни хора от Констанитонопл донесли на българския хан Тервел (700-721), че в императорския двор се води безмилостна борба за короната. Той подкрепил с войска детрониярания Юстиниан II и го върнал на престола през 705 г. В знак на благодарност византийският император го удостоил с титлата кесар и му отстъпил за владения областта Загоре в Източна Тракия. Това имало важно дипломатическо, стопанско и стратегическо значение за България.
През 717 г. разузнавачите на Тервел предупредили кана, че арабите пряко заплашват Константинопол, обсаден по суша и море. Тези сведения му дали възможност да избере за съюзник и подкрепи по-удобния за момента съсед. Той атакувал арабите и им нанесъл съкрушително поражение. Не без основание се приема, че тази победа на българите и разбиването на арабските нашественици от френския крал Карл Мартел при Поатие през 732 г. са битките, спрели арабската инвазия в Европа.
От времето на хан Телериг (768-777) датира първият документиран успех на българското вътрешно разузнаване, провело блестяща комбинация в защита на националния суверенитет. Подозирайки, че част от българската и славянската аристокрация е склонна на съглашение с визиантийския император Константин V Копроним, канът писмено уверил императора, че възнамерява да избяга при него. За целта поискал имената на византийските агенти в Плиска, на които да се довери. Константин V му съобщил имената им — необичайна наивност за лукавството на византийските императори. Телериг тутакси наредил да бъдат екзекутирани.
Пример за ролята на изпреварващата информация е едно изключително важно решение на кан-княз Борис. Разбирайки от многобройни източници, че противоборството между езическите вярвания на българи и славяни застрашава устоите на държавата и на неговата власт, той стимулира единението на славянобългарското общество чрез налагането на християнството за официална религия.
Борис разполагал и с информация за борбата между основните християнски центрове Константинопол и Рим, които се стремели да приобщят славяните и техните държави. Това му позволило да проведе сложна дипломатическо-разузнавателна игра с константинополския патриарх и с римския папа. Резултатът бил повече от впечатляващ — България се сдобила със самостоятелна църква, ръководена и контролирана само от българския владетел.
Когато вътрешното разузнаване открило, че част от българските велможи подготвяли бунт срещу покръстването, Борис заповядал да ги арестуват и безмилостно избил целите им родове. По-късно, когато наследникът му Расате, с християнското име Владимир, се опитал да възстанови езичеството, князът кръстител напуснал манастира, където се бил оттеглил, ослепил го и го хвърлил в тъмница. За княз на България издигнал своя трети син Симеон, наречен заради делата си Велики.
Резултатите от националноосвободителните борби на българския народ срещу турското робство в определена степен се влияели и от способносттта на ръководителите им да се опазят от турските агенти. Зловредно е твърдението на историци с вкус към евтина популярност, че българите са «племе от предатели», които доброволно давали сведения за готвените бунтове и за водачите им. Вярното е, че Османската империя имала голям опит в изграждането на разузнавателна мрежа сред поробените народи. Турските управници внимателно следели за настроенията на раята, имали свои очи и уши в по-големите селища. Агентите на турската власт били вербувани, ако използваме този съвременен термин, по класическите начини — срещу заплащане и привилегии или чрез принуда и заплахи, т.е. на основата на зависимост или материална заинтересованост.
Колкото по-големи територии и повече хора обхващали борбите за национална освобождение, толкова по-трудно било опазването на тайната за тяхното организиране. Турски агенти имало не само по българските земи, но и сред българската емиграция. От своя страна васалните на Турция румънски управници променяли отношението си към дейността на Българския революционен централен комитет. Когато контактите между Истанбул и Букурещ били спокойни, румънските власти не толерирали, дори пречели на българските революционери. И обратното — когато били обтегнати, Букурещ ги насърчавал да организират чети, бунтове и въстания. Същото се отнасяло и за управниците в Сърбия и Гърция.
Турските власти следели внимателно дейността на Васил Левски и събирали сведения за градените от него тайни революционни комитети. Защитните мерки на Апостола били формулирани в «Наредба за освобождението на българския народ», където се посочва, че в организацията трябва да има структура, която «да шпионира турските шпиони и да предирва стъпка по стъпка делата на турската тайна полиция и да ги съобщава направо на централния комитет».
Също толкова показателно е, че от тази структура се изисквало «да нагледва тайно делата на революционните работници и да ги съобщава на централния комитет», да проверява «точността и верността на тайната поща», да изпълнява наложените наказания на предателите.
След като за две години Левски изгражда широка мрежа от революционни комитети по всички краища на българските земи, поробителите накрая успяват да обезглавят Вътрешната революционна организация. Упоритите им усилия завършили със залавянето на Левски, който след безрезултатни мъчения и разпити бил осъден и обесен на 18 февруари 1873 г.
За българите залавянето на Левски е огромна беда, но за турските служби е голям успех.
След възстановяването на българската държава през 1878 година вътрешното разузнаване и контраразузнаване остават направления в дейността на полицията за дълъг период от време. Тя, както и цялото държавно устройство, е изградена по образ и подобие на руската полиция. Първият документ, подготвен от Канцеларията за гражданско управление на освободените земи, се нарича «Инструкция за правата и длъжностите на образуваната полицейска стража в освободените райони». Показателно е, че още тогава една от задачите на полицейската стража била «запазване на…дължимото повинование на властите, усмиряване на всякакви действия, противни на установения ред, …,унищожението на всякакви непозволени и съблазнителни събрания».
Тази функция е записана също толкова категорично и във «Временни правила за устройството на полицията в Княжество България» и «Временни правила за полицейските пристави».
Търновската конституция, приета на 16 април 1879 г., с някои свои текстове контрастирала на цитираните правилници. В нея са декларирани широки граждански права и свободи. В конституцията няма изричен текст за функциите на войската и на полицията. Но три от посочените в нея шест министерства — на войната, на вътрешните работи и на правосъдието, както в голяма степен и Министерството на външните работи — трябвало да осигуряват национална сигурност на България, да защитават нейното държавно устройство и да гарантират личната власт на княза срещу посегателства и врагове.
Първият закон за полицията е приет през 1889 г., 10 години след утвърждаването на Търновската конституция. В него се обобщават функциите, организацията и задачите й, които дотогава били записани във Временните правила. Още в първия член се посочва, че «полицията има за назначение да бди за изпълнение законите и правителствените наредби и за запазване реда и обществената безопасност».
Сред изброените в закона функции на полицията не е включено събирането и обработването на информация за намеренията и действията на противниците на властта вътре в страната, т.е. не са посочени задачи, които са присъщи на вътрешно разузнаване. Затова и в структурата а полицейския апарат не фигурира отделно звено за тази дейност. Но още от онези години полицията служи като инструмент на политическите борби. Стефан Стамболов, най-яркият български държавник от онова време, първи се възползва от възможностите на полицията за неутрализиране на политически противници. През годините на неговото управление (1887-1894) са проведени първите политически процеси, ражда се политическата емиграция. Привидно по ирония на съдбата, но всъщност като закономерен резултат на изострящото се противопоставяне, и самият Стамболов става политическа жертва на устремения към едноличната власт княз Фердинанд.
(край на 1 част, следва продължение)