Два дни из медиите се вихри пак пещерен антикомунизъм на тема «жертвите на Народния съд». Същият съд, който е част от идеята още при срещата на Рузвелт с Чърчил — преди Съветския съюз да им стане съюзник — че трябва да има възмездие за престъпленията в започналата вече война. Има дори фраза, произнесена от Рузвелт, че традиционното правораздаване в този случай може да бъде пренебрегнато.
Това е обща идея да бъдат сурово наказани престъпленията на хитлеризма. И при бомбардировките над София е имало позиви:
«Махнете престъпната си клика!»
Така са определяли управлението ни Великобритания и САЩ. Това не означава, че след 1945 г. не са репресирани и физически унищожени и хора, които нямат пряка вина за поведението на България като сателит на Райха по време на Втората световна война. Но нито Богдан Филов е разстрелян за това, че е археолог, нито Станишев — за това, че е бил световен хирург. Затова трябва да се има предвид, че не само честни кости лежат в тези общи гробове, а и такива на хора, които биха били осъдени във всяка страна, която е била нацистка, или тези, които са колаборирали с нацистката власт, в която и да е страна.
Идеята за наказание на нацистите я има много преди Съветския съюз да вземе участие във войната. Сега се мъчат да ни внушат, че тази акция на наказание се отличава само с несправедливости към «невинни» жертви. При тази акция жестокости е имало не само у нас. Да оставим остриганите глави на французойките, които са спали с немци, обесването на Мусолини надолу с главата, но има общо усещане за отмъщение, а при отмъщението далеч не винаги има справедливост.
Първият Народен съд у нас, преди Нюрнберг, е за преследването на евреите. И документите за това са издадени в сборник от Централния държавен архив. Не казвам, че всички наказателни убийства са били справедливи, покрай сухото гори и суровото. Проблемът е, че съвременните «реформатори» от 25 години използват историческите събития, за да направят от антикомунизма своя идеология, понеже друга нямат. Постоянното възвръщане на интереса избирателно към някои теми и насаждането на респект към «жертвите на комунизма» е пропагандна акция с цел да се внушава колко жесток е бил животът «при комунизма» и колко мракобесен е бил онзи режим.
Но ако направим интелектуално сравнение кои са жертвите на капитализма, хайде да не казваме на фашизма, и кои са жертвите на комунизма, първите са много по-стойностни. Не можеш да сравниш Райко Алексиев с Гео Милев, да оставим Вапцаров и Йосиф Хербст. Наблюдаваме изкуствено надуване на мрачната картина. Всички жертви трябва да бъдат почитани, а жертвите на капитализма — поне като стойностна, личностна изява и постижения, са много по за изтъкване, отколкото тези, които понякога справедливо, понякога не, са били репресирани като слуги на нацизма.
Същото раздухване са списъците, дори с подписа на президента, в учебниците да бъде включена «истината за комунизма». Това, което имат предвид обаче, трябва да бъде сложено наравно с голямото развитие на България и с всички социални, културни, стопански, битови и други постижения у нас до 1989 г.
Защо се появи носталгия по Татовите години?
Защото, ако извадиш десетте индикатори за стойностите на човешкия живот — от продължителност и раждаемост до консумация на храни и удовлетворяване на жизнени потребности, виждаме дори чисто статистически, че преди «прехода» всички са били на много по-високо стъпало.
А ние сме на път да кажем, че пет века сме живели в съжителство с османците, а в социалистическите години сме пребивавали в страшен геноцид.
Това е нарушаване на историческия баланс.
В историческото си битие всички партии и народи са нанасяли страдание и са понасяли страдание.
Не можем да кажем, че преди 1944 г. България е била перфектна, преуспяваща, демократична страна. Достатъчно е да прочете човек «Елате ни вижте» на Иван Вазов, за да види, че не е цъфтял битовият свят на българите; че София не е била втората Виена, защото не е имало повече от 50 частни европейски къщи; че хотел «България» — най-престижният тогава, е имал само етажни бани и че далеч не всичко е било обект на всеобща благост и сиропиран просперитет.
А в сегашното общество, в което противопоставянето върви по всички посоки, в никой случай не може учениците да бъдат въвличани чрез програмите и учебниците в политическа хавра.
Историята не е счетоводна книга.
Не може да се лепне етикет само за едно събитие, без да се държи сметка за друго.
Поради това нещата трябва да се кажат или да се премълчат с оглед потребността от дистанцията на времето.
Има потомци на пострадали от сталинизма, но има потомци и на пострадали от капитализма — време, което не може да бъде определено като демократично, цветущо и благословено.
Цялото противопоставяне се дължи на нашата безпомощност да докажем, че днес се живее по-добре от преди, че днес има по-високи морални добродетели от преди.
И ако докарването, раболепието преди е било отблъскващо, сегашното не е по-малко такова.