Искаме промени.
Народът ни в нас иска от нас промени.
Иска промени от своите най-чисти и най-умни синове и дъщери.
Ала ще могат ли те да ги извършат, я!
Ще можем ли ние да ги извършим – като знаем вече твърде, твърде много за себе си.
Знаем, че сме «крадливо племе».
Знаем, че «н и к о я друга държава не е в основата си тъй гнила – тъй развратена, тъй хищническа, тъй антисоциална.» Знаем, че»У нас – като наченеш с най-последния и свършиш с най-първия държавен служител – престъпленията спрямо народа се вършат в пълно съзнание за тяхната престъпност… Личният интерес е върховният принцип на държавното управление. Правдата съществува, за да се презира; законите се пишат, за да се тъпчат или да се употребяват за нечестни оръдия. Върховните вожди с а или с т а в а т въплъщение на нечестие и на недобросъвестност и всеки проповедник на идеали, всеки ратник за правдини се превръща сякаш по чудо в неразумна твар, щом стане активен обществен служител…
Знаем, че «тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ». (Гео Милев)
Знаем, че и днес искат да „спасяват България“ все същите „недостойни синове на народа“, които или двадесет и пет години сами го ограбваха, или, което е все същото, обслужваха и оправдаваха с „истините“ си по телевизии и радиа грабежа на грабителите.
Знаем, че все същите „недостойни синове на народа“ — „народните управници“ и техните подгласници – подменят усърдно и/или оклеветяват – главно „заради парата“ (Христо Ботев) и властта – всяка автентична и лична проява на чест и достойнство в родината ни.
Парадоксално е, но знаем още, че и „недостойните синове на народа“ ни искат промяна, искрено искат промяна в себе си, ала поради ламтежа си за власт и богатства са и безсилни вече духом както да издигнат достойното в себе си, така и да издигат достойните над себе си – да издигат или поне да отстъпят властовите (си) позиции на тези, които са проявявали вече достойнство в творби и в дела в хода на на двадесет и пет годишното ни вече историческо Изпитание. (Именно Изпитание, защото Историята – както сама ни показва и както сама ни учи – не търпи подмяна в себе си; тя в края на краищата утвърждава в Живота само достойните хора и народи.)
В резултат на това ни се налага да знаем и това, че българинът бяга от българина в себе си и че предпочита вече да живее сам във вътрешно и/или във външно изгнаничество.
Знаем,
твърде много знаем за себе си.
При това тук не става въпрос за това, че аз зная и че мога – както се вижда – да изразявам в слово това наше знание за нас като народ, а за това, че и най-простият човечец от народа ни – без да може – поради липса на образованост да изразява в слово това наше знание – знае това…
А всичко това ни подсказва, че у нас вече никой (дори и да иска!) на никого не се доверява и че губим вече (с това наше недоверяване един към друг) и състоянието си на народ – както сме на път вече и надежда да загубим, че ще можем сами да се променим.
Опустошително знание.
Бог да ни е на помощ!…
Владимир Луков